Навън всичко беше смълчано. Чуваха се отминаващите звуци на далечни автомобили по булеварда. По него нямаше кестени. Като цяло в неговата София липсваха дървета, дори в парка. Беше сякаш преди столетия, когато отиваше да играе с баща си в близкото училище или да играе с децата на другите двойки на прехода около кварталната панелка. Последната не беше проблем. Той не я разбираше като такъв. Наистина, течеше, падаха тапети, дюшамета и всякакъв род сволоч, но за него беше място за живеене. Единственият здрав гръб, който това момче имаше.
Явор можеше да има хиляди приятели, но сигурността не беше едно от качествата, които те можеха да му дадат. Той ги обичаше, достатъчно, за да ги нарече приятели и да го вярва и недостатъчно да прави глупости с тях. Перфектната комбинация, която предизвика ядрена реакция в нищоправенето. А времето летеше. Беше на 20 години. Напорист и амбициозен. С хиляди проблеми и негативи естествено. Не беше перфектният герой за чиклит. Беше прекалено емоционален, умееш ...