Глава 12

            Бях на голямо и доста меко легло. Прозорецът от дясната ми страна бе широко отворен и навлизаше хладен въздух, който не успокояваше горещината в тялото ми. Вратата се отвори и при мен влезе Ангел - той се движеше бавно, плавно, но това не беше от възрастта.

            -Господарю – каза Ангел – какво смятате да направите?

            Гневът гореше в мен, никога не стихваше. Винаги ми беше толкова адски горещо.

            Взех копринената кърпичка до възглавницата ми и попих потта от челото си. Нямаше нищо, което да спираше тази горещина така, както задоволството от смъртта.

            -Смятам да избивам хора – казах на Ангел.        

            -Изчакайте за момент – отвърна ми възрастният мъж – не можете да избиете цяла държава, нали знаете, господарю?

            Виктория – онези ужасно ясни сини очи. Исках да я направя на пух и прах, на мъртво, отпуснато тяло заради това, което се беше осмелила да направи. Беше се осмелила да ми се противопостави!

            -Ще ги избия! Ще ги... – спрях се. Гневът пулсираше навсякъде в мен, изпепеляваше ме. Трябваше да направя нещо, за да го успокоя – ще заплаша Варна. Виктория е луда на тема Варна. Ще я настъпя по болното място и тя ще долети право в ръцете ми.

            Ангел кимна и този път ми се усмихна.

            -Точно така, господарю – каза ми той – ще бъде достатъчно глупава, за да хукне.

            -Знам. Знам, познавам я...

            Нова вълна гняв, ярост и жега ме заля и аз притиснах копринената кърпичка към челото си. Тази жена. Пет нещастни години тя се беше противопоставяла на смъртта. Но аз щях да й я докарам. Гонеше я от пет години.

            -Човек не може вечно да бяга.

            -Човек не може вечно да бяга. – чух собственият си глас, в съзвучие с дрезгавият глас на Лидера, когато халюцинацията ме изхвърли и отново се озовах в колата. Осъзнах, че бяхме спрели и Теодор и Ясен се взираха в мен втренчено.

            -Какво каза? – попита ме хакерът и се намръщи – какво видя току-що?

            Преглътнах, опитвайки се да успокоя дишането и бързите удари на сърцето си.

            -Какво видя? – повтори той, настоятелно.        

            -Той иска да примами Виктория във Варна и иска да я убие – успях да кажа, въпреки че се чувствах отново изцеден и с главоболие – иска да я убие. Тя не трябва да отива там.

            -Вики, нашият гадател казва да не ходиш във Варна – каза Теодор, допирайки слушалката до ухото си – сериозен е.

            -Дяволски съм сериозен! – не се сдържах аз – това е капан, Виктория! Той просто знае, че ще хукнеш да ги защитаваш!

            -Чу, нали? – промърмори хакерът – изчакай ни да дойдем. Ще го обсъдим.

            Той млъкна рязко, сякаш шефката на Червената змия го беше прекъснала.

            -Не, Вики, ще... – и отново млъкна. Потиснах силен импулс да му взема слушалката, само за да разбера какви глупости бръщолевеше тя – ехо, Вики? Виктория?

            Аз и Теодор срещнахме погледите си.

            -Майка му да еба! – изрази той чувствата и на двама ни.

            Ясен се протегна между двете седалки и включи радиото в колата, докато аз и Теодор все още бяхме шашнати.

            -Така красив град. Толкова красиво море – говореше глас по радиото, от който мигновено настръхнах. Лидерът. – възхищавам се на морето, да знаете.

            -Благодаря ви, господарю – каза глас на репортер и веждите ми се изстреляха нагоре – скъпи слушатели, това беше нашият Лидер. Ще продължим с прогнозата за времето.

            Ако в момента не бях толкова изплашен за Виктория, щях да се разсмея. Лидерът говореше по радиото, беше накарал репортерът да го нарича "господарю" и най-вероятно току-що беше говорил за Варна. Трябваше да спрем Виктория, преди да е хукнала натам!

            Теодор вече беше измъкнал телефон от някъде и го допря до ухото си. Явно тя не отговаряше по радиостанцията, но по изражението на хакера, тя не си вдигна и телефона.

            -Яска, ела да караш – каза Теодор и отвори вратата до себе си, готов да слезе от колата.

            -Не може ли аз да карам? – намесих се аз, преди певецът още да се е измъкнал от колата.

            Теодор ме погледна, помисли малко, смръщен, и след това ми кимна.

            -Окей, ти си, богаташче.

            Сменихме се с него и той извади лаптопа си от раницата. Сигурно щеше да проследи по някакъв начин Виктория, а пък аз запалих двигателя и тръгнах отново по пътя.

            -Към Варна ли отиваме? – попитах, като смътно усетих как пулсът ми се успокоява, тъй като вършех нещо, а не стоях безсилен отстрани.

            -Само секунда – каза ми хакерът, докато пишеше на клавиатурата. След малко ме погледна – да. Виктория е тръгнала към Варна. Със Ситроена е. Може би ще успеем да я настигнем.

            -Къде се намира?

            -Все още до Нови Хан, не далеч от базата – каза ми Теодор – движи се със стотина километра в час. Ситуацията не изглежда добре. Назад сме от нея с близо час.

            -Скъпи съграждани, призоваваме ви да се пазите от терористичната групировка „Червената змия”. Горещата линия е 0700 33 555, за да докладвате, ако подозирате или имате информация, свързана с терористите.

            Аз натиснах газта, докато абсурдните думи от радиото се разпростираха в колата. Това не беше за вярване, Лидерът и всичките му глупости. И на всичкото отгоре Виктория така лесно да попадне в капана!

            -Ще го спра – изнервих се аз на радиото, което продължаваше да прокламира колко лоши са „Червената змия” и колко добър е Лидерът. Най-сетне досадният репортерски глас млъкна. Теодор все още следеше движението на Виктория на екрана на лаптопа си.

            -Тя самата каза, че сигурно никога не съм бил в организация – не се сдържах да изтъкна – а ето я сега, сама, хукнала на някъде без никакъв план.

            -Вики е чувствителна на тема Варна – отбеляза Ясен.

            -Ясно. И аз съм чувствителен за някои неща, но... – заядох се аз – но...

            Теодор изсумтя.

            -Хората са глупави същества. Никога не спазват плановете. Не са като компютрите – мърмореше той – поне компютърът прави точно това, което му напишеш да прави.

            -Другите от екипа? – попита Ясен.

            -Те са в базата. Явно ги е отсвирила, или не знам – заклати глава Теодор – това е напълно недопустимо, тъпо и малоумно. Total bullshit!

            -Ще се опитам пак да й се обадя – каза Ясен, докато вече набираше номер на телефона си – тц, не ми вдига.

            Заклатих леко глава. Може би не се опитвах да я разбера, но дори аз с моите пресни рани бях успял да се вслушам в гласа на разума. Ангел беше прав, че Лидерът не може да избие всички в държавата и той нямаше да го направи този път. Цялата тази постановка беше за да може Виктория да се появи във Варна. Трябваше да я спрем далеч преди да стигне до морската столица.

            -Точно така, богаташче – обади се по едно време Теодор – караш по-бързо от нея. Тя е с по-старата кола.

            Подсмихнах се, надявайки се, че ако поддържам бързата скорост достатъчно, ще успея да я настигна. Но оставаше въпросът как да я накараме да спре, когато я настигнем. Нямаше начин да предизвикаме катастрофа, само за да не отиде до Варна, но се надявах, че поне като види колата ни, ще реши да спре да поговорим.

            Пътувахме известно време в тишина, наситена с напрежение. Колата се движеше добре със 130 км/ч, но усещах, че не е добра идея да вдигам повече, защото ставаше нестабилна. Нищо подобно на моето спортно Ауди, но разбира се, то бе изгоряло в мола.

            И всъщност, в последния момент тази кола ме беше предала, отказвайки по някаква невъзможна причина да запали и по този начин бе довела до смъртта на Дарина. Може би щяхме да можем да се измъкнем, ако колата бе запалила. Умът ми още не можеше да побере как Ауди за повече от 80 000 долара не беше запалило.

            Теодор само се обаждаше да докладва, че скъсяваме разстоянието с колата на Виктория. Поздрави ме по едно време за шофьорските ми умения. Не знаех какво толкова забелязва, тъй като бях карал много по-бързо от това и доста по-дълго от 45 минути.

            -Не би трябвало да гоним шефката си нанякъде – казах по едно време – това е толкова непрофесионално.

            -Виктория е спряла – каза Теодор, изненадвайки ме.

            -Наистина ли?

            -Да. Спря.

            -Къде е?

            -На 15-тина минути напред – обяви хакерът.

            Задържах скоростта, въпреки че ми се искаше да пристигна секунда по-скоро там и да видя какво става. Защо можеше да е спряла? Дали нямаше някаква повреда? Или пък някой я беше нападнал? Не, това Теодор със сигурност щеше да го разбере. Той се опита да й се обади отново, но тя не отговори, нито по радиостанцията, нито по телефона.

            Настигнахме колата – тя бе спряла в аварийната лента и двигателят бе изключен. Беше невзрачен син Ситроен, изцапан от прах и стара кал. Отбих на два метра зад него и пуснах аварийните на колата ни. Нищо че нямаше други автомобили по магистралата, пускането на аварийните в такъв момент ми беше просто навик.

            Небето бе покрито с буреносни облаци и когато слязох от колата, усетих леките капки дъжд по кожата на лицето си, докато вятърът бе студен и заплашителен.

            Виждах Виктория в колата, тя не помръдваше, но поне не беше изчезнала или пък мъртва.

            -Нека отида сам – казах на другите двама. Теодор ме гледаше намръщен, но ми кимна, затова тръгнах покрай магистралата сам и стигнах до колата на Виктория. Жената седеше вътре, вгледала се напред към пътя, отпуснала ръце в скута си. Това, което ме изненада най-много, бяха сълзите, спускащи се необезпокоявани по страните на лицето й. Сивите й очи бяха лъскави и големи, но сякаш не виждаха пътя отпред.

            Отворих вратата до Виктория и тя ме погледна, изтръгвайки се от унеса. В очите й веднага се прочете гняв.

            -Естествено, че ще те последваме – казах й. Вятърът развяваше черната ми риза, която не бях сменял вече от два дена и която бях разкопчал в колата. Тя ме погледна изпод веждите си, за момент се вгледа в черния ми потник.

            Сетне отново ме погледна в очите, тръсна глава набързо и избърса нападалите по лицето й сълзи.

            -Може ли да поговорим? – попитах я, малко объркан. Вятърът се усили, а и започна да вали като из ведро. Бе много по-тъмно, отколкото предполагаше времето от деня.

            -Сега ти ли ще ме успокояваш? – злобно каза тя – качвай се в колата, Станимире.

            Хвърлих един поглед на нашата кола. Теодор и Ясен ме наблюдаваха от вътре, но не можех да видя какво изразяваха лицата им, освен объркване. Дадох им знак с палец, че всичко е наред, заобиколих Ситроена и седнах на мястото до Виктория. Тя все още не беше затворила вратата си.

            -Знам, че е капан – каза ми тя – но ако не отида, той ще унищожи Варна.

            -Няма да го направи – контрирах я мигновено – този път няма да се опитва да унищожава нищо. Иска само да те подмами там.

            -Това може би са плановете му – отвърна ми тя, някак уморено – но когато се ядоса, той ще стане напълно различен. И ти казвам, че ако не дойда във Варна, ще избие всички. Защото планът му се е провалил.

            Настръхнах. Спомнях си добре колко гневен се чувстваше Лидерът през цялото време. Или поне всеки път, когато се оказвах в халюцинация, свързана с него.

            -Виктория – казах, обмисляйки следващите си думи – нека не ставаме безразсъдни. Иначе само му играем по свирката.

            -Какво предлагаш да направим? Не мога да изоставя Варна.

            -Изчакай, ще се опитам да разбера какъв ще е капанът. После ще действаме спрямо първоначалния план. Ще се опитаме да спасим битката, но без да попадаме в капана му.

            -Как ще стане това?

            -Ти няма да отидеш във Варна – казах сурово – ако някой ще отиде, това ще бъда аз и другите. Но ти ще стоиш настрана. Така той...

            -Ще се разгневи.

            -Не ме интересува дали е гневен – срязах я – не можем да се страхуваме от него. Ще направим всичко по силите си, и каквото после стане.

            -Искам да го спра! Искам да го убия – призна ми тя. Пет години не са й били достатъчни да преживее омразата си, усещах същите чувства да горят и в моята душа. Разбирах тези сиви очи на Виктория, защо са толкова тъжни и... празни.

            Позволих си да хвана едната й ръка, отпусната в скута й. Кожата й беше хладна до моята топла длан, а тя вдигна очи към моите и сключихме погледи.

            -Знам – казах. Тя знаеше, че аз чувствам същото, можеше да го види, да го разбере. Сега беше мой ред да я уверя, че ще стане, но не й казах нищо. Нямаше смисъл, защото очите й виждаха всичко, което можех да й кажа, в моите очи.

            Тя стисна ръката ми в отговор. Една сълза се отрони от окото й и тя припряно я избърса.

            -По-рано в колата успях да си предизвикам видение сам. Сега ще направя...

            Черната завеса падна пред очите ми, преди да успея да я извикам. Изведнъж се намирах в началото на Аспаруховия мост във Варна, обгърнат в лъчите на залеза. Имаше коли, чакащи на задръстване в посока към външните квартали на Варна – Аспарухово и Галата. Вятърът бе силен, доста по-силен от тук, и наситен с морско ухание. Залезът бе към края си.

            Проехтя експлозия някъде напред по моста. Аз отстъпих инстинктивно крачка назад. Хората от колите започнаха да се оглеждат притеснени. Втора експлозия разтресе целият мост и хората в колите започнаха да крещят от ужас. Сърцето ми замря.

            Трета експлозия и с оглушителен, гръмогласен шум, мостът започна да пада. Бе започнал да се срутва някъде от средата, което пред очите ми показа една вълна от пропадащи надолу към канала коли. Изкрещях от ужас.

            И отворих очи в колата на Виктория.