Глава 15

            Жегата ме мъчеше, убиваше ме, затова се въртях в леглото, опитвайки се да я потуша. Жаждата беше ужасна, причиняваше непоносима болка в гърлото ми. Пречеше ми да дишам нормално.

            -Ще я убия!! Ще я убия!! – извиках гневно. В стаята беше непрогледно тъмно и тихо. Не можех да спра да се потя. Отметнах одеялото си, но дори допирът на тялото ми с хладния въздух не помагаше. – аааргх! 

            Вратата се отвори тихо и някой влезе вътре. Но аз не го виждах, защото не можех да видя нищо – стисках клепачи. Жегата не спираше, а образът за две сиви очи ме преследваше неотменно. Виждах ясно лицето на Виктория пред мен. И тя се усмихваше.

            -Искам... я мъртва... сега... – говорех накъсано, защото не ми достигаше въздух. Задушавах се.

            -Искате ли болкоуспокояващо, господарю? – беше гласът на Ангел. Вече никой от приближените ми не смееше да влезе при мен, освен Ангел. Тъй като вече трима бях убил трима слуги, забивайки по един от ножовете ми между очите им.

            -НЕ! -  изкрещях гневно. Ръката ми потърси нож встрани от възглавницата ми, но вместо това усетих студената ръка на Ангел на челото ми. Студенината плъзна като тръпки по цялото ми тяло.       

            -Поемете си дълбоко дъх, моля ви, господарю – каза ми съветникът ми.

            Послушах го, преди да се замисля. После обаче всичко отново пламна.       

            -Как са разбрали?! – трескаво го попитах – как знаеха... за експлозивите?! Как знаеха, че протестът... имаме някакъв шпионин... и онези... програмистите! Искам ги всичките МЪРТВИ! Някакъв хакер.... те имат шибан хакер...

            -Още един дълбок дъх, моля ви. – настоятелно каза Ангел. Разгневих се и на него.

            -Защо... защо си такъв глупак, Ангеле?! Те ни измамиха!! Те... тези низши, малки същества... тази групичка... тази простотия...

            -Господарю. Ще ви бия една инжекция, ще ви помогне. Доверете ми се.

            -Имаме... някакъв шпионин... но... как те знаят... ти, Ангеле, ти си им казал, нали?! Само ти... само ти знаеше...

            Усетих остро убождане в ръката си и преди да се усетя бях...

            Буден. Отворих очи, шашнат и се осъзнах в стаята на Теодор. Не помнех да съм заспивал, но вече беше сутрин, ако съдех по малките ивици светлина, проникващи през закованите с дъски прозорци.

            Бях потен и много изнервен, и отново бях сънувал Лидера. Този човек беше болен. Напълно откачен и явно доста болен, тъй като всеки път го виждах в легло и усещах тази горещина, тази болка...

            Поех си дълбоко дъх и въздъхнах, гонейки от ума си образите от съня. Засега знаех, че е ядосан и само това. Не знаех какво ще направи, но така или иначе аз днес щях да се явя при него. Той не подозираше нито за мен и способностите ми, нито особено за способностите на Теодор.

            Освен това беше първият ден, в който трябваше да се обадя на леля ми. Погледнах часовника си и слава богу, бе шест и десет. Извадих телефона от Теодор и набрах номер, който бях запомнил наизуст. Телефонният номер на онази къщичка, където бях уредил леля ми да живее.

            Тя вдигна мигновено.

            -Ало? – тревожният й глас навя тъга на сърцето ми. Но се почувствах студен и дистанциран от нейната тревога.      

            -Аз съм. – казах й.

            Тя въздъхна тежко.

            -Момчето ми... – тихо прошепна.

            -Обичам те, лельо. Добре съм. Ти как си?

            -Аз... селото е много красиво. Разхождах се цял ден вчера в гората. Много е приятно и спокойно. Не съм гледала телевизия. Тук не много хора имат телевизори.

            Незнайно защо се усмихнах. Лидерът беше ядосан, а леля ми беше добре. Нямах много време да говоря с нея, пък и не исках да слушам гласа й за твърде дълго, затова й обещах, че утре на сутринта пак ще й се обадя. Тя ми повтори, че ме обича и че се гордее с мен, каквото и да правя, след което затворихме.

            На лицето ми имаше разсеяна усмивка, когато слязох в хола. Всички отново бяха станали преди мен, но този път никой не ме обвини за това. Беше все още девет часа сутринта – след разговора с леля ми, бях поспал още малко.

             Виждах как всеки се занимава отново с нещо свое: Теодор си пиеше кафето, седнал при компютрите си и следеше нещо, Стефани носеше на един поднос бисквити, а Ясен си правеше чай. В другия ъгъл на стаята Светлин правеше лицеви опори със скоростта, с която тичах, а Георги седеше до Виктория и обсъждаха нещо тихо, наведени над някакви скици.

            -Ще се отправям към София – казах на групичката – трябва и да си взема дрехи от имението.

            -Ще те откарам до покрайнините на града – каза ми Теодор и изостави компютрите си и чашата с кафе. Сложи една шапка с козирка на главата си и грабна черната си раница. Аз му кимнах, след това двамата излязохме отново от бараката в гората.

            Докато пътувахме и Теодор шофираше, аз се зачудих защо просто не ми даваха някоя кола. Въпреки това се чувствах уморен да водя разговор, затова просто оставих хакерът да се увери, че съм пристигнал невредим до София. Вече не бях с кожените им дрехи, а с моите черни дънки и риза. Трети ден с едни и същи дрехи. Но дори този факт не ми направи особено впечатление.

            Спомените от съня снощи се въртяха в главата ми, обсебващи. Чудех се дали Виктория знаеше, че този Лидер беше толкова болен. Може би ако знаеше, щеше да се чувства поне малко по-добре. Аз определено се чувствах по-добре, но не и достатъчно. Не можеше една болест да е достатъчно наказание.

            -Кой ме замъкна в стаята ти? – попитах по едно време, спомнил си, че се бях събудил в леглото му.

            -Аз, кой друг – каза ми хакерът и ми се усмихна.

            -Извинявай за снощи. Просто бях уморен и малко злобен.

            -О, нямаш грижи, братле. Всеки си има спадове – отвърна ми той – вземи храна от раницата ми.

            Застанах пред имението ми отново – все още с разтопената входна врата и празната градина, то изглеждаше изоставено и плашещо. Въпреки слънчевите лъчи, имението изглеждаше тъмно и злокобно. Тръгнах по алеята бавно и този път никой не насочи оръжия към мен. Носих тефтера с мен в една раница.

            Качих се по мраморните стълби към главния вход. Прозорците си стояха надупчени от престрелката, както и масивната ни врата. Отворих я и влязох в тъмнината вътре, като сърцето ми биеше бързо. Светнах големият полилей в антрето и той почти сюрреалистично освети помещението. Високият таван, красивите, скъпи картини по стените. Нямаше следа от никого, все едно никой не беше живял тук. Тук последно бях видял баща ми. Коленете ми поддадоха под емоцията, която изригна в сърцето ми, и аз коленичих в центъра на помещението и затворих клепачи. Една сълза се стече от окото ми. Чувствах, че всичко се изплъзва през пръстите ми – всеки един човек, когото някога съм обичал. Все едно Лидерът ме разграбваше, отнемаше ми части от душата ми.

            В момента не се чувствах способен да го убия. Искаше ми се отново да се предам, но след една минута, прекарана в мълчание и със сълзите, се изправих на крака. Бях някак странно спокоен, гърбът ми се изправи и вдигнах глава. Продължих по грамадното стълбище, покрито с тъмночервен килим, нагоре към спалнята ми. Явно не бяха убили тук никого, бяха ги отвлекли и тогава... екзекутирали.

            Качих се в спалнята си и отидох в гардеробната, за да си взема дрехи. Имението ми се струваше изключително странно, лишено от всякакво присъствие. Бе като душата ми.

            Облякох изрядна бяла риза и тъмносив костюм. Исках да изглеждам представителен и... просто като политик. Обръснах най-сетне наболата ми брада, която вече беше почнала да сърби, и стилизирах черната си коса назад от лицето с гел. Погледнах се в огледалото – с този костюм и тази прическа напомнях ужасно много на баща ми. Виждах очите му на лицето си, от което сърцето ми тихо простена от болка.

            Да вървим да отмъстим.

            Слязох в гаража и взех една от моите коли – красиво и лъскаво тъмносиво BMW, тунинговано, с оранжеви джанти. Взех ключа за него от сейфа в дъното на гаража и запалих колата. Двигателят й изпълни душата ми с чувство на увереност – тихо, но изключително опасно.

            Тръгнах с колата навън от имението, без да ме интересува нищо. Пътувах из самотните улици на София, а телефонът от Теодор бе в джоба на панталона ми. Стигнах пред Гранд Хотел и паркирах колата, след което слязох и се запътих към главния вход. Никога нямаше да дам на някакво стресирано пиколо да ми паркира колата.

            Това бе последната ми кола и не исках нищо да й се случи, но знаех, че най-вероятно и нейният живот нямаше да продължи дълго. Така или иначе трябваше да се използва. Влязох на рецепцията, където ме чакаше Ангел.

            Сърцето ми се сви в паника, когато го видях, но се постарах нищо да не изпиша на лицето си. Тръгнах към мъжа с уверена крачка и изправен гръб. Той бе в изрядните си бели дрехи и бяла коса, а сините му очи пронизваха през душата ми. Щеше ли да ме заведе днес при Лидера, както ми беше обещал, или щеше да измисли оправдание за да не го видя?

            Ангел стисна силно ръката ми, продължавайки да ме фиксира с поглед. Наложих си да дишам гладко, дълбоко и спокойно.

            -Господин Петров, добър ден – поздрави ме той.

            -Добър ден – отвърнах му и пуснахме ръцете си.

            Забелязах, че в сенките и колоните на фоайето имаше прикрити групи войници от онези с белите ленти и калашниците. Рецепционистката на хотела имаше странна бяла брошка с буквата L, обградена от бодливи тръни. Лого? Герб дори?

            И този герб не беше на Гранд Хотел София. Този път в ръката си носех само тефтера ми, който Ангел най-вероятно вече бе забелязал. Той ме помоли да го последвам и се качихме в асансьорите, след което той ме заведе в стаята, в която ме беше посрещнал вчера. Всичко това се беше случило едва вчера, но имах чувството, че бе минало десетилетие от последната ни среща.

            -Моля седнете. Ще желаете ли нещо? – попита ме Ангел. Сините му очи продължиха да ме наблюдават, сякаш проникват през душата ми. Не исках да си спомням думите му от вчера, затова ги задържах настрани от ума ми и се фокусирах върху момента.

            -Мартини.

            Той ми кимна и извика румсървис. Аз кръстосах крака, когато седнах на мекия фотьойл, и загледах очаквателно съветника на Лидера. Няма да ми се измъкнете, помислих си трескаво, докато се взирах във възрастния мъж.

            -Така... – заговори той бавно, след като служителят от румсървиса взе поръчката ни и се оттегли – господин Петров. Виждам, че сте прочели тефтера, който ви оставих.

            Сложих бавно тефтера на масата до Ангел, без да откъсвам очи от неговите.

            -Прочетох го – казах след това, когато отново се облегнах назад на фотьойла си.

            -Какво мислите?

            -Не очаквах, че Лидерът си води записки за престъпленията си – казах остро, при което Ангел се наведе към мен.       

            -Това е написано от някого, когото аз познавам – каза той и аз настръхнах. Сякаш знаеше моят почерк, моите преживявания, моите сънища, моята същност. Този човек бе наистина прекалено плашещ.

            -И кой е той? – попитах, без да трепна.

            Ангел не ми отговори, разбира се, а продължи да ме наблюдава.

            -Дошъл съм да се срещна с Лидера – казах аз, след като възрастният мъж не добави повече нищо – нямам време за други неща.

            -Искам първо да ми кажете какво смятате да направите?

            Ангел ме фиксираше изнервящо, дразнеше ме в дълбочината на душата ми. Поех си дълбоко дъх.

            -Помнете, не можете да ме излъжете! – повиши ми тон той. Този човек сякаш бе луд.

            -Нямам такова намерение – остро отвърнах, устоявайки на заплахата, скрита зад очите му – тук съм, защото имам какво да дам на Лидера. Искам да бъда част от неговото правителство, но всичко това ви казах вчера. Обещахте ми, че ще срещна с Лидера.

            -Много си нетърпелив, момче – сряза ме Ангел, отново все едно ми се караше. Стиснах челюст, остро раздразнен от мъжа пред мен. Но трябваше да се успокоя, за да не разкрия прикритието си. – на твое място не бих бързал толкова да се срещна с Лидера, Петров. И те попитах какво ще направиш?

            -Ще властвам – отвърнах простичко.

            -Как?

            -Ще...

            Ангел вдигна една ръка, прекъсвайки ме.

            -Имам първата си задача за теб – каза той – след един час има пресконференция в голямата зала на хотела. Искам да бъдеш там.

            Кимнах, но тогава възрастният мъж извади от джоба на бялото си сако един лист. Подаде ми го и когато го видях, сърцето ми примря. Беше реч.

            -Знам, че си добър в публичните речи – каза Ангел – ще я произнесеш пред репортерите.

            Сърцето ме заболя от думите, написани на този един лист хартия. Да ги изрека щеше да е цяло мъчение за мен, и беше цяла една битка да не покажа това на лицето си. Но бях цар на фалшивото изражение, можех го дори на сън. Ангел гледаше лицето ми и знаех, че ме изпитваше, но аз издържах теста спрямо себе си. Вдигнах очи към възрастния мъж и той ми се усмихна широко и доволно.

            -Този поглед харесвам – каза ми той, от което настръхнах под сакото и ризата си.

            -Предполагам ще ме оставите да се подготвя? – отвърнах му. Трябваше да прочета поне веднъж тази реч, преди да се явя да я говоря пред репортери.

            -Разбира се – той се засмя за две секунди, след което спря да се смее, сякаш никога не го беше правил. Подобно непредвидимо поведение страшно ме изнервяше. Той се изправи от фотьойла си и аз също се изправих. Извади от джоба на сакото си още нещо – малък бял герб като на този, който бях видял на сакото на рецепционистката на хотела. Само че този беше със златни кантове.

            Беше ми и доста трудно да не поклатя глава, когато Ангел закачи брошката на сакото ми.

            -Отива ви – каза той. Напълно ненужен комплимент. След което той ме остави сам в стаята, и аз се взрях в текста в ръцете ми.

            „Скъпи съграждани, най-сетне намерихме истинският си водач. Лидерът. Неговата поява в това размирно време е от изключителна важност. Ние всички имаме нужда от неговата защита и от неговото управление. Аз се обръщам днес към вас, за да ви покажа, че няма от какво да се страхуваме. Ако се подчиняваме на Лидера, той ще ни защитава като негови деца. Не се ли подчиним, ще пострадаме. Искам да призова всички да се обединим и да приветстваме с усмивки нашият водач. Той ще ни доведе до златния век на България! И заедно с него ще бъдем на върха на света!”

            Това беше най-глупавата реч, която някога бях чувал. Очевидно манипулативна, прекалено директна, грозна и нелепа. Но трябваше да изрека всичко това и да го направя така, че да изглежда, че вярвам в тези неща. Лидерът – защитник? Това бяха пълни глупости!

            Както винаги.

            Пъхнах листа в джоба си и излязох от хотелската стая. Имаше двама охранители в дъното на коридора, които не ми обърнаха внимание. Качих се в асансьора и натиснах копчето за последния етаж. Сърцето ми биеше бясно, когато асансьорът се задвижи нагоре, защото знаех накъде съм тръгнал. Исках да видя дали ще мога да се доближа до Лидера. Дали, когато го направех, щях отново да чувам мислите му?

            Главата започна леко да ме наболява. Вратите на асансьора се отвориха и кракът ми стъпи внимателно в коридора. Тук, пред вратата на стаята на Лидера нямаше никого, въпреки че очаквах охранители. Нямаше такива.

            Но нямаше чужди мисли в главата ми. Затворих клепачи и се вслушах в себе си, но бях сам с моите мисли. Беше ли възможно Лидерът да не е в стаята? Къде можеше да бъде той?

            Тръгнах бавно към стаята, като сърцето ми ме проглушаваше с ударите си. Телефонът от Теодор бе все още в джоба ми, утешавайки ме с опасните си възможности. Застанах пред масивната врата на стаята.

            Тишина в мислите ми, тишина в коридора. Изпаднах в дилема със себе си, същинска караница – да вляза ли, или да си отида и да следвам желанията на Ангел? Какво да направех, когато бях тук? Можех ли просто да убия Лидера, както със сигурност бе в леглото си, уморен от онази болест. Не можех ли просто да го убия така?

            Докато е беззащитен? Заради Дарина, заради баща ми, заради целият свят... очите на Виктория изплуваха в съзнанието ми. Тя така също ще получеше отмъщението си, но нямаше да го изпита. Тя също искаше да убие Лидера така, с голи ръце. Ръката ми беше на бравата на вратата, без да съм усетил, че съм я сложил там.

            И отворих вратата. Усетих силен вятър от течението, което бях предизвикал, който се успокои след секунда и аз пристъпих в стаята. Прозорците бяха широко отворени и дантелените завеси се развяваха на течението. Погледнах към плазмения телевизор, на който във видението ми Лидерът гледаше митинга пред общината във Варна. Срещу него имаше голямо кралско легло, с изгладени и оправени чаршафи и кувертюра в тъмночервено. Лидерът не беше тук. Сърцето ми се разтуптя още повече, когато се приближих в леглото. Знаех, че е бил тук. Можех да го почувствам.

            Всичко в стаята бе изрядно оправено, подредено и лъснато. Все едно никой не беше живял тук скоро. Насочих се внимателно към банята, тъй като не чувах въобще никакви шумове в апартамента. Вратата не беше заключена, а помещението отново бе напълно празно, лъскаво и подредено. Смръщих се. Не разбирах къде можеше да е отишло това чудовище.

            Явно трябваше да се махам оттук. Огледах се във всички ъгли за камери, които биха заснели моето неканено влизане тук, но нямаше никакви. Отидох със стегната крачка до един от масивните дървени шкафове и го отворих – нямаше нищо. Втори шкаф, който отново бе празен. Отидох до бюрото, което също като всички мебели, бе чисто и лъскаво, сякаш напълно неизползвано. Отворих го и беше празно.

            Настръхнал, отидох до леглото на Лидера, видях изгладените чаршафи. Главата ми бумтеше вече почти непоносимо, когато отворих чекмеджето на нощното шкафче. Инжекции. Стреснах се, докато ги гледах – имаше шишенца с хапчета, разни разтвори. И сред всичките тези лекарства имаше и една самотна снимка. Взрях се в нея и момичето, което ме гледаше оттам. С ярки сиви очи, красива тъмноруса коса и широка, доволна усмивка. Разпознах я мигновено от съня ми – онова момиче от първия ми кошмар, онова момиче, което извика нещо към мен на онзи варненски плаж и аз я застрелях право в главата, докато тя тичаше към мен. Сестрата на Виктория.

            Стела.

            Защо омачканата и стара нейна снимка бе в чекмеджето заедно с всичките лекарства на Лидера? Взех я с треперещи пръсти и се взрях още повече в нея. Бе красива снимка на много красив човек. Вятърът леко бе развял русата коса на жената, а тя беше облечена в бяла лятна рокля. Кожата й светеше на слънчевите лъчи, както и безупречната й усмивка, изпълнена с толкова много щастие.

            Повдигаше ми се от тази снимка. Смачках я в ръката си, изпълнен с неукротим пристъп на ярост. Взех я от чекмеджето, блъснах го, за да го затворя и бързо напуснах стаята, имайки чувството, че правя грешка.

            Но не можех да му оставя тази снимка, за да я гледа. Извратен, луд и извратен човек, който държеше снимка на една от жертвите си до главата си.

            На бегом минах по коридора и видях, че в ъгъла му има камери. О, по дяволите, щяха да разберат, че съм влизал. Паниката ме завладя за две секунди, но после си спомних, че Теодор може да изтрие записа. Ами ако някой охранител наблюдаваше коридора на стаята на Лидера? Със сигурност я наблюдаваха!

            Влязох в асансьора и трескаво написах съобщение на „Лилиана” на телефона.

            „Моля те изтрий записите от камерите на Гранд Хотел. Мисля, че направих огромна грешка!!”

            Съобщението изчезна, сякаш никога не го бях изпращал и аз зачаках с ужас отговора на Теодор.

            „Всичко е наред, следя те” – получих отговор, който изчезна секунди след като го видях.

            „Какво искаш да кажеш” – изпратих му.

            „Погрижих се за камерите много отдавна. Никой не знае, че си там”.

            Огромна тежест падна от раменете ми, когато и това съобщение изчезна. Явно Теодор ме беше наблюдавал? Явно се беше погрижил никой да не разбере, че съм бил на етажа. В този момент исках да го прегърна и разцелувам.

            Много по-спокоен се върнах в стаята, където Ангел ме беше поканил, и се отпуснах на фотьойла там.