Глава 19

            Спрях колата пред главния вход на Гранд Хотел, тъй като този път щеше да се наложи да позволя на пиколото да паркира БМВ-то ми. Младежът отвори вратата на Виктория и тя слезе от колата, бавно като принцеса. Дадох ключовете, въпреки че това хич не ми хареса, и подадох ръка на Виктория да ме хване. Срещнах сивите й очи, прекалено лъскави и тревожни. Беше с тежка черна спирала, убийствено красива.

            -Моля те, Вики – прошепнах й – стой с мен през цялото време.

            -Няма да направя нищо. Не още – отвърна ми тя – затова, успокой се.

            Никак не вярвах на думите й, тъй като нямах никаква идея как ще реагира, като види Лидера.

            Залата, където щеше да се състои бала, беше невероятно красива. Имаше всевъзможни цветя, перли, украси и цял оркестър в ъгъла, свирещ класическа музика. Масите бяха с тъмночервени копринени покривки, имаше цял екип сервитьори, всичките до един с герба на Лидера. Моята значка също беше закачена на черното ми сако.

            На входа към залата служителят почтително ми кимна и ми направи знак да влизаме с Виктория. Трескаво огледах залата – имаше много посетители, всичките от висши обществени рангове, известни личности и богаташи. Познавах ги всичките, както и те мен. В срещуположния край на залата, на един подиум, имаше огромен трон, който изглеждаше златен.

            Откачена работа, помислих си аз. Поне никой не седеше на трона, което беше добър знак. Виктория се втренчи в трона и подиума. Над облегалката му висеше огромният знак на Лидера в бяло и златно.

            -Господи... – прошепна тя, втренчена в цялото злато и величие на подиума. Може би все пак Лидерът беше по-богат от мен, помислих си разсеяно. Пред подиума имаше място за танцуване с излъскан гладък под.

            Един сервитьор ни доведе до местата ни – на нашата маса имаше още две двойки – министърът на здравеопазването, господин Йорданов с жена си, и министърът на културата,  господин Петков със своята жена. Те ме поздравиха учтиво и сърдечно, както и Виктория и ние двамата седнахме на местата си. Не след дълго залата се напълни цялата, а аз усещах смътна болка в главата. Трескаво се молех Лидерът да се почувства ужасно зле и да не се появи до края на вечерта.

            Виктория седеше напрегната на мястото си и разваляше елегантния си вид с непрекъснатото си оглеждане наляво-надясно. Хванах ръката й под масата и усетих, че съвсем леко трепери. Стиснах пръстите й и тя срещна сивите си очи с моите.

            Усмихнах й се внимателно. Тя не отвърна на усмивката и продължи да се взира в мен с очакване, сякаш имаше някакъв зов зад очите й, който не успявах да разбера.

            Министрите на нашата маса се опитваха да поддържат разговор с мен, на който отговарях с половината от ума си. Не можех въобще да мисля за тях, бях толкова напрегнат и уплашен, че не ми се мислеше въобще. В едната страна на залата имаше огромен телевизор, който сега показваше също герба на Лидера. Той сигурно смяташе тук да пусне на всички как изгаря Червената змия. Дали вече беше разбрал, че бараката е изоставена? Сигурно на този етап вече знаеше. Затворих за момент очи, опитвайки се да си предизвикам видение, но в същия момент рязка болка в главата ме накара да стисна без да искам ръката на Виктория. Отворих сепнато очи и тя се взря в мен.  

            -Какво има? – попита ме тя тихо. Класическата музика от малкия оркестър надигна в мен вълна на паника. Изведнъж започнаха да свирят една смътно позната класическа симфония. Бетовен?

            -О, не... – тихо прошепна Виктория. Болката в главата ми се усили и вече знаех. Той щеше да дойде. Беше девет часа, точно девет, когато големите врати в дъното на залата се отвориха от двама служители със значките на саката си. Всички в залата се изправиха на крака, като по команда. Аз и Виктория се изправихме по друга причина и тя пусна конвулсивно ръката ми.

            На прага застана най-големият ни враг и аз усетих как в главата ми изригна болка.

           Лидерът беше облечен в бял костюм със златни кантове и дълга мантия, отново със златни украси. През гърдите му минаваше златна верига, свързваща двата края на мантията. Ангел беше една стъпка зад него, облечен в изрядно бяло. Главата ми бумтеше силно и аз едва можех да виждам ясно. Вдигнах очи към лицето на Лидера, въпреки че не смеех да го направя. Той не носеше маска като всички присъстващи. Катранено черната му коса беше дълга до раменете, назад от лицето му, а върху главата му имаше златен венец. От венеца се спускаха две тънки златни верижки покрай лицето му, като на император. Сърцето ми щеше да спре, когато се взрях в лицето му.

            Смътно регистрирах, че е изпито и кожата бе опъната по скулите му, сигнализирайки сериозната болест, която сам бях изпитал. Взрях се в очите му, неспособен да не го направя, сякаш привлечен от магнит. Сърцето ми прескочи един удар. Това бяха очи, които бях виждал безброй пъти.

            Тези ириси... ирисите на баща ми, обградени от червени вени, минаващи през бялото на очите.

            Той тръгна през залата като крал, докато аз вече почти не можех да чувствам тялото си, взирах се в очите му и главата ми крещеше от болка и ужас. Тези наситено зелени очи, които не бях виждал на никого другиго, освен на баща ми... и в огледалото.

            Виктория тръгна напред и аз стресиран я хванах за ръката и я дръпнах. Сърцето ми трещеше с желание да избягам, с ужас, че се бях набутал някъде, където въобще не трябваше да бъда. За момент бях откъснал очи от тези на Лидера, но сега трескаво ги върнах обратно. Той бавно извърна главата си право към мен и Виктория и се почувствах, сякаш гледам право в очите на Смъртта.

            Смъртта плъзна очите си покрай моите и се фиксира във Виктория. В този момент целият ми свят щеше да се срути.

            Защото мигновено разбрах, че маската на лицето на Виктория беше напълно никакво прикритие. Зелените очи на Лидера се втренчиха в нейните, разпознавайки я.

            Не.

            Неусетно в ръката му проблесна острието на нож. Той вдигна ръка и вече знаех, че щеше да убие Виктория тук и сега и нямаше да му мигне окото.

            За моя абсолютна изненада подобно събитие не настъпи, тъй като Ангел беше хванал китката на Лидера. Настана смут след гостите на бала. Ангел продължи да държи китката на Лидера, пречейки му да хвърли убийствения си нож право към Виктория.

            Ангел прошепна нещо до ухото на Лидера. Той отмести за момент очите си от Виктория и аз почувствах силен импулс да избягам. Защо сега, от всички мигове, не можех да чувам мислите на Лидера в главата си? Защо въобще бях повярвал, че той няма да я разпознае зад тази сложна черна маска с перли и пера?! Как можеше да направя такава огромна грешка?!

            Лидерът отпусна ръката си покрай тялото и Ангел го пусна. Ножът вече го нямаше на показ, но знаех, че всеки момент може отново да се появи и то не в ръката на Лидера, а между очите на Виктория.

            Той отново тръгна покрай масите, бавно и величествено. Всички хора го гледаха с ужас и страхопочитание. Гостите забиваха очите си в земята, докато той минаваше покрай тях, и после вдигаха глави и се втренчваха паникьосано в гърба му.

            Господи, не, това беше пълна лудост. Трескаво погледнах към Виктория, която, естествено, се взираше в Лидера и очите й блестяха. Успях да прочета много чувства този път в тях – ярост, тъга, болка. Сивите й очи бяха така лъскави и широко отворени.

            Лидерът се приближаваше към нас с бавната си крачка. Виждах, че се подпира на златен бастун на всяка втора стъпка. Той дойде до нашата маса и се спря, от което главата ми отново изригна в болка и бях принуден да присвия очи и да стисна зъби силно, за да не извикам.

            Той обърна плашещото си изпито лице към нас, и по-точно, към Виктория. Тя издиша рязко и отстъпи крачка назад, почти блъскайки се в масата ни. Усмивка бавно се плъзна по лицето на Лидера, опъвайки все повече бледата му кожа.

            -Добре дошла – тихо й каза той. Гласът му, онзи глас, който чувах по радиото и във виденията си, звучеше още по-ужасно на живо. Дрезгав... с много странен тембър. Всъщност беше представата ми за гласа на Смъртта, наистина на Смъртта. Беше толкова близо до нас, че виждах изпъкналите му вени под кожата, виждах капчиците пот на слепоочието му.

            Виктория си пое дълбоко дъх. Ръцете й бяха отпуснати покрай тялото й и тя бе замръзнала като хваната в капан. Или може би в хватка на ужасните му очи.

            -Добре заварил – отвърна му тя, гласът й звучеше ясен и спокоен, твърд дори.

            Той се усмихваше, но нещо в очите му много не беше наред. Не можех да видя ръцете му, така както ги беше скрил под впечатляващата си мантия.

            Ангел все така беше на една крачка от него и аз се вгледах в него, трескаво молейки му се да спре това чудовище, преди да ни беше изгризало до кост.

            Лидерът обърна очите си към мен и се вгледа в мен, а от контакта с идентичните на моите зелени очи главата ми отново изригна и по периферното ми зрение започна да причернява. Щях да припадна просто от погледа на този убиец.

            -Станимир Петров – каза той бавно, произнасяйки името ми ясно като присъда. Очите му рязко се присвиха и аз настръхнах целия. В следващата секунда Ангел сложи ръката си на рамото на Лидера, а аз сдържах дъха си. Лидерът се усмихна разсеяно и ни отмина, продължавайки напред, и чак тогава успях да си поема въздух.

            Ангел в момента се беше оказал същински ангел, мина ми смътно през объркания и уморен ум. Лидерът се изкачи на подиума и седна на трона си и аз чак тогава погледнах към Виктория. За моя изненада тя хукна към изхода, вдигнала роклята си.

            Стресиран, хукнах след нея, а тя тичаше вече по пътя, където допреди малко беше минал Лидера, право към двете врати.

            -Вики, недей!! – извиках й, без да мога да се спра.

            Тя протегна ръка към вратата и тогава малко над ръката й в дървената плоскост на вратата се заби нож. Сърцето ми изстина и тя шашнато се обърна към Лидера.

            Той си седеше на трона, спокойно отпуснал ръце на облегалките му и се усмихваше като мъчител.

            -Стига, стига, празненството още не е започнало – проехтя гласът му в цялата зала. Виктория пребледня цялата – къде мислиш, че отиваш?

            Всички чак сега разбраха какво се е случило, защото настана едва сдържана паника. Хората стояха на местата си като препарирани, но не една жена бе закрила устата си с ръка и не един мъж гледаше с широко отворени очи.

            Виктория дръпна една гънка на роклята си и неусетно се оказа с пистолет в ръката. Настана същински смут в залата, всички се разшептяха, когато Виктория вдигна оръжието право към Лидера.

            Той не помръдна, дори не се притесни, не промени спокойната си позиция на трона. Пръстът на Виктория трепереше на спусъка. Чух звук от зареждане на оръжия и секунди по-късно всички охранители в залата бяха хванали на мушката Вики с калашниците си. Тя не свали оръжието си.

            Лидерът направи нещо странно – вдигна ръката си с един плавен жест и всички охранители свалиха оръжията си. Виктория тръгна по пътеката право към трона му, все още хванала го на мушката, а аз трескаво я последвах.

            Можеше да го убие. Можеше, той беше напълно незащитен, току-що бе заповядал на всичките си охранители да свалят оръжията си. Тя можеше тук да натисне спусъка, да застреля Лидера в главата и всичко да свърши. Пръстът й потрепери. Очите й се присвиха и аз знаех в този момент, че щеше да стреля, а той нямаше да трепне пред нея.

            И тогава той се закашля за две секунди и вдигна ръка към устата си. Виктория ококори очи, стресната, и не натисна спусъка. Като на сън, ръката й свали оръжието покрай роклята й и когато той спря да кашля и вдигна очи към нея, тя вече бе хвърлила пистолета си на земята. Зяпнах я, напълно обезоръжен и в шок.

            Тя побягна. Аз хукнах след нея и този път никой не ни спря – нито Лидерът, нито който и да било друг. Излетяхме от хотела, напълно необезпокоявани от никого, и Виктория продължи да тича по улицата като полудяла. Нямах друг избор, освен да я последвам, въпреки че се озърнах назад към хотела. Никой не ни следваше.

            Виктория спря да тича по едно време и се отпусна на земята, сякаш напълно разгромена. Хлипаше и раменете й се тресяха. Мигновено коленичих до нея и без да го мисля повече, я прегърнах.

            -Спокойно... -  тихо прошепнах до ухото й. Тя продължаваше да се тресе от нови хлипове и плач. Прическата й се беше развалила от дивашкото бягане и сега кичури от тежката й тъмна коса скриваха очите й. Дръпнах няколко от кичурите и свалих маската от лицето й, което бе покрито със сълзи и размазана спирала. Тъжните й очи не бяха на някого, който нямаше душа. Случилото се с Лидера показваше, че все някъде във Виктория бе останало онова нещо, за което се молех.

            -Не можах... – разхлипа се тя, ръцете й се вкопчиха в мен и тя се отдръпна от прегръдката ми, колкото да ме вижда в очите – не можах... Стани аз... аз познавам тази кашлица... тя е същата... като преди... не можах... Стани...

            -Спокойно – повторих й и нежно я погалих по главата, докато тя продължаваше да плаче и да се държи за мен – ти направи правилното нещо.

            -Провалих всичко... всички вас... разкрих и теб... – не се спираше тя, клатейки глава – провалих се... когато трябваше просто да го направя... щях да го направя! Щях да го направя, Стани!!

            -Знам, знам – притиснах я към себе си. – видях те, Вики.

            Тя отново се отдръпна от мен.

            -Той не прилича на себе си! – продължи тя отново – той... толкова е отслабнал... аз... можех да си представя... че той не е себе си... че не го познавам... че не е Крис...

            Не знаех всъщност колко бе останало от „Крис”, но си замълчах, продължих да я галя по главата.

            -Но тази кашлица... тази кашлица е същата!! Не можех да... не можех да се заблуждавам... че не е той.. не посмях... не посмях, да дръпна спусъка! Аз съм една неудачница!!

            -Не трябваше да те водя тук – тихо прошепнах, а тя най-вероятно не ме чу от собствените си хлипове.

            -Аз съм побъркана, Стани! – взря се в мен, сивите й очи умолително плачеха – аз облякох тази рокля... специално тази рокля!! Той и Стела... ми я подариха за... 25-тия ми... рожден ден... знаех, че ще я познае! Стела ми каза, че той я беше избрал... за мен..

            Стиснах челюст.

            -Вики, успокой се – казах й, но усещах как в мен се заражда гняв. Грешката бе напълно моя и този, който бе провалил цялата мисия, не беше Виктория, а бях аз. Знаех, че тя ще направи нещо, ако се окаже лице в лице с Лидера. И сега той знаеше, че аз бях с Червената змия, и сега сигурно той беше много ядосан...

            Познатата черна завеса падна пред очите ми напълно неочаквана и изгубих контакта си с плачещата Виктория.

            Седях на трона и очите ми все още се взираха във входните врати. Всички хора гледаха с шок, а пистолетът на Виктория лежеше недалеч напред по пътеката между масите. Този път гневът не бушуваше в мен, както тялото ми беше отпуснато на трона, така бях и вътрешно. Спокойствие, което не бях изпитвал от много готини, вилнееше из кръвта ми, въпреки жегата и умората да седя седнал, вместо да лежа. Ангел ме гледаше и аз обърнах бавно към него поглед и се разсмях. Всички в залата гледаха.

            Станах бавно от трона с помощта на бастуна и тръгнах по пътеката. За жалост не бях успял да мина без него. Светът се въртеше леко около мен. Ангел тръгна с мен и аз стигнах до мястото, където Виктория бе хвърлила пистолета. Наведох се внимателно и го хванах в пръстите си – оръжието бе ледено в горещата ми длан. Вгледах се в него.

            -Защо, Виктория? – прошепнах тихо – защо не ме застреля?

            Ангел, който единствен бе близо до мен, рязко си пое въздух. Познавах това оръжие. Огледах го в ръката си, пасваше идеално за мен, а на Виктория й беше... твърде голям и тежък пистолет.

            -Знаеш ли как да стреляш, Виктория? Мога да те науча, но този пистолет не е подходящ за теб.   

            -Защо винаги ме подценяваш, Крис?

            Смях. Тя хвана оръжието в ръката си.

            -Жените са толкова сантиментални – казах аз, вгледан в оръжието. Вдигнах глава към тези от гостите ми, които седяха най-близо до мястото на пътеката, от където Виктория се беше опитала да стреля в мен.

            Изстрел. Още един. Хората наоколо се разпищяха, когато трети човек от най-близките свидетели падна мъртъв покрай масата.

            -Никой да не мърда!! – изкрещях, когато няколко човека се изправиха, опитвайки се да избягат. Моите войници вдигнаха отново калашниците си, насочени към залата.

            Оръжието на Виктория явно беше заредено. И с вдигнат предпазител.

            -Господарю – тихо прошепна Ангел.

            -Мълчи. Има хора, които ще оцелеят – казах му дрезгаво и той притихна зад гърба ми. Но имаше и хора, които просто така, докато не свършеха патроните на Виктория, щях да убия.