Глава 5

            Събудих се, когато нежни сутрешни лъчи погалиха кожата на лицето ми. Бях в леглото си, преоблечен с копринената ми пижама. Ръцете ми бяха чисти, както и цялото ми тяло и имах страшно главоболие.

            Събитията от вчера ме удариха с пълната си сила и мислите ми нахлуха като пороен дъжд. Главата ми щеше да се пръсне, затова притиснах с ръце слепоочията си и стиснах клепачи. Вратата се открехна тихо и аз отворих отново очи.

            На прага стоеше баща ми. Той, изморен от болестта, се подпираше на бастуна си, въпреки че беше едва на 50-годишна възраст. Той ме измери с погледа си, както правеше винаги, суров и безчувствен.

            - Как си, синко? – попита ме той. Гласът му не беше силен както преди, но в него все още оставаха властните нотки. Щях да изгубя и него. Смъртта ме дебнеше като дива котка, която не виждаш сред храсталака, но чиито жаден поглед усещаш върху себе си – моите съболезнования за Дарина, Станимире.

            Кимнах безмълвен.

            - Исках само да се уверя, че си добре. Ще те оставя да се възстановяваш. Снощи помолих прислугата да те изкъпе и да те сложи на леглото. Беше заспал на земята.

            Взрях се в зелените очи на баща ми, които бях наследил.

            - Благодаря ти, татко. Моля те, върви да си легнеш. Имаш ли нужда от помощта ми?

            - Не, ще се оправя. Ще дойда да те видя по-късно, синко.

            - Аз ще мина през стаята ти – казах му – не идвай, аз ще дойда. Ти трябва да лежиш, знаеш го.

            Той ми кимна невъзмутимо, след което излезе, а аз седнах в леглото си и разтърках отново слепоочията си. Пулсиращото главоболие не ме напускаше, затова се поколебах просто дали да не пия приспивателни и да не поспя още.

            Но не  - имах работа. Моето отмъщение не можеше да чака. Дарина не можеше да чака.

            Спуснах босите си крака от леглото и се вгледах в слънцето, проникващо през дантелените пердета. Часовникът на нощното ми шкафче показваше едва 08:00 часа сутринта, обикновено се събуждах много по-късно. Нямах представа по кое време снощи се бях прибрал, нито колко часа бях спал, но помнех добре за халюцинацията, която получих, когато се прибрах в стаята си.

            Спомените ми бяха хаотични за момент, докато се опитвах да се съсредоточа. Сънищата. Всичките онези кошмари, които по необясним начин са били свързани с Лидера. Нима всичко от пет години насам, което бях сънувал, всички онези кошмари, оставящи ме изплашен, ужасен дори, и потен, са били свързани с дейността на този един човек?

            Поех си дълбоко дъх, пих хапче за главоболието и след това отидох в банята. Когато се погледнах в огледалото, с пълното съзнание, че не трябва да се изненадвам, видът ми все пак ме жегна. Очите ми бяха зачервени и виждах дълбоко в тях огромната рана в душата ми, в цялото ми същество, създадена от откъсването на Дарина от живота ми.

            Насилственото й изтръгване от ръката ми. Погледнах към лявата си ръка, с която бях хванал Дарина, докато бягахме, обречени, към изхода от подземния паркинг. Бетонната плоча бе изтръгнала ръката й от моята. Още можех да го усетя по пръстите си. Дарина бе прошепнала името ми.

            Вгледах се в зелените си очи, обградени от дълги гъсти мигли. Бях ли достатъчно силен, за да отмъстя за убийството на Дарина, бях ли достатъчно зъл, за да мога да причиня още едно убийство? От мен извираше неподозирана досега чернота, натрупваше се в погледа ми и колкото и да беше невероятно, променяше лицето ми напълно. Видях друг човек да ме гледа в огледалото.

            Взирах се в очите си, докато съзнанието ми не започна да си играе с това, което виждам. Вече виждах онези огнени езици, виждах онези отломки, устните на Дарина, които изрекоха името ми за последно.

            - Ще те унищожа – казах, вгледан все още в очите си. За момент се почувствах странно, все едно говорех на себе си, а не на Лидера. Или обратното, сякаш говорех на Лидера, а не на себе си.

            Какви бяха очите на този убиец? Дали изглеждаха както моите сега?

            Това ли беше погледът на един убиец?

            Изпитах силна наслада, почти нереално и силно чувство, заразяващо всяка моя клетка. Беше изблик на енергия, на ужасяваща, извратена и непозната енергия. Беше... почувствах се напълно увлечен от битка на емоциите в мен. За един кратък миг, аз потъвах в илюзията за мен самия.

            Сетне обаче не можех да издържам да гледам в очите си повече, затова затворих клепачи и обърнах гръб на огледалото. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми трещеше бясно в гърдите ми. Онова странно чувство за задоволство се беше изпарило и аз за момент си помислих, че е било халюцинация.  Тялото ми се чувстваше изморено, но по един особен начин – сякаш досега бях правил секс.

            - Какво, по дяволите... – прошепнах стъписан.

            Върнах се отново в стаята си извадих един тефтер от бюрото пред прозореца ми. Беше напълно празен и с друго предназначение, но сега седнах пред него и се втренчих в белите страници. Сънищата. Трябваше да се съсредоточа, защото трябваше да ме приемат в Червената змия. Трябваше да бъда там.

            Върнах се назад в спомените си, до първия кошмар, който бях сънувал. Помнех го ясно, защото никога преди не бях сънувал такова нещо, силно потресаващо и объркващо за един 20-годишен хлапак. Зарових се дълбоко в онзи кошмар. Бях във Варна, на самотен плаж с камънаци. Небето бе буреносно, а вълните се блъскаха гръмогласно в брега. Зад гърба ми чувах плач на момиче – висок, отчаян глас. Обърнах се с гръб към морето, като могъщата му песен ме обгърна. Няколко лъчи от слънцето се прокрадваха през буреносните облаци, създавайки нереална обстановка във въздуха.

            По-навътре на плажната ивица имаше две жени, притиснати една в друга, уплашени. Гледаха към мен, но странното бе, че не можех да видя ясно момичето в ляво. Можех само да разбера, че беше висока и слаба и с тъмна дълга коса, но не можех да различа чертите й. Фокусът ми бе съсредоточен върху другото момиче, това, което стоеше от дясно.

            Сивите й очи се втренчиха в моите, а тъмно русата й коса се развяваше на вятъра. Тези очи. Познати ми бяха до болка.

            Държах оръжие в ръката си.

            - Не, моля те, недей!! – извика тъмнокосото момиче, чиито черти не можех да различа – моля те!

            Пистолетът бе в лявата ми ръка, студен на допир, тежък, опасен. Вятърът се усили, а слънцето отново се скри, когато аз вдигнах пистолета към двете жени.

            В този момент момичето, което бях фокусирал, се дръпна от хватката на тъмнокосата и се втурна към мен, явно ми викаше нещо, но не можех да разбера. Жената с неразличимите черти се опита да задържи приятелката си за ръката, но не успя и застина на едно място. Русокосата красавица тичаше с всички сили към мен, сивите й очи пълни със сълзи.

            Дръпнах спусъка и куршумът удари момичето в главата, така както тя бягаше към мен. Сърцето ми пламтеше с гняв, а тя се срути на земята като кукла. Другата жена изпищя.

            В този момент се бях събудил. Отворих очи, разтреперан, сякаш отново преживявах случката. Първият ми кошмар, как убивах онова момиче във Варна. Защо... защо го бях сънувал по този начин? Защо аз бях убиецът в този сън?

            Стиснах челюст и започнах да го записвам, описвайки го в подробности. След това зарових ума си във всеки следващ сън – не ги помнех по ред след този първи кошмар, но можех да си спомня немалко ясни подробности. Този първи сън бе единственият, в който директно аз сънувах да убивам някого със собствените си ръце. В другите сънища все ставах свидетел на някаква трагедия, или пък жертвите вече бяха мъртви и аз ги гледах.

            Няколко часа по-късно, всъщност нямах дори идея колко време бях прекарал, страниците на тефтера бяха пълни почти до края. Стреснах се колко много бях написал, колко много кошмари бях сънувал и колко подробности успях да изровя от спомените си.

            Последното изречение, написано от мен, описваше цял един сън само с една  думa.

            „Молът”.

Този сън нямаше нужда от описание, защото го бях преживял и в живота си.

             Осъзнах, че бях потен и много напрегнат, а главата ми отново ме болеше. Погледнах часовника, за да осъзная с шок, че минава четири часа следобеда. Нима бяха минали почти осем часа?!

            Станах стресиран от бюрото и рязко затворих тефтера, дишайки тежко. Телефонът, който Теодор ми беше дал за връзка с Червената змия, седеше кротко на нощното ми шкафче, но не можех да намеря дрехите си от вчера.

            Извадих нова кутия цигари от нощното си шкафче и си запалих една, отдавайки се на миг спокойствие, загледан през прозореца. Времето отново се чумереше и щеше да вали, заплашваше ме сякаш, че никога повече няма да видя слънце. В далечината чух тиха гръмотевица.

            Взех старата Нокия и я включих, само за да разбера, че вътре има един единствен регистриран номер, без име. Набрах го и сложих телефона до ухото си, слушайки кротко звука за свободно.

            На второто позвъняване ми вдигнаха.

            - Ало – каза ми твърд женски глас. Разпознах го, принадлежеше на Виктория. Въздъхнах тихо.

            - Готов съм със задачата.

            Виктория замълча за малко.

            - Излез да се разходиш – каза ми само тя и затвори. Може би щяха да ме намерят? Оставих Нокията на бюрото и отидох да се облека, тъй като все още бях по пижамата си. Облякох си черна риза и едни черни дънки, след което пригладих тъмната си коса назад от лицето. Тя беше обръсната късо отзад и отстрани, а отгоре на главата ми беше достатъчно дълга, че да я пригладя назад и да стигне до тила ми.

            Взех тефтера и старата Нокия, след което извадих от сейфа малко пари и излязох от стаята си. В коридора срещнах леля ми, която явно се беше насочила към мен.

            -Стани – каза ми тя, загрижеността прозираше през всяка част от лицето й. Топлите й очи ме прегърнаха мисловно, когато се спрях пред нея – излизаш ли?

            - Да. Не знам кога ще се прибера. Нямам телефон.

            Леля ми леко сви тревожно вежди.

            - Моля те... намери начин да ми се обадиш, ако няма да се прибираш вечерта.

            Кимнах ѝ и тръгнах покрай нея, но тя ме спря, хващайки ме леко за китката. Погледнах я над рамото си.

          - Градът е опасен – каза ми тя – не можеш ли да останеш тук на сигурно, докато нещата се оправят?

            - Няма да се оправят – отвърнах ѝ направо.

            - Моля те, Стани, не прави някаква глупост! – изведнъж се уплаши тя. Може би беше видяла нещо в очите ми, които не й хареса. Хванах ръката ѝ, която все още ме стискаше за китката, и леко я отместих от себе си. Леля ми дишаше тежко, взирайки се в мен.

            - Всичко е наред, лельо. Ще си купя телефон и ще ти се обадя.

            Тя ми кимна, въздъхна и ме остави да тръгна. Излязох пеша, тъй като не исках да губя повече от колите и поех по алеята, минавайки покрай изрядно подредените храсти и цветя, поддържани от екипа ни градинари. Масивните врати от ковано желязо, маркиращи изхода от имението, се отвориха автоматично встрани и аз продължих надолу по пътя. Слязох в Бояна.

            Навсякъде имаше полицейски коли и може би хора от специалните части, разхождащи се с черни маски и автомати. Минах покрай тях, представяйки си ги за част от фона или пък за украса на някои от сградите. Разбира се, че пред къщата на президента също имаше цял отряд за бързо реагиране.

            Един въоръжен човек се приближи към мен, сваляйки шапката си и препречи пътя ми. Лицето му не бе враждебно, но той, като всички, бе с опънати до крайност нерви.

            - Господин Петров, имате ли нужда от охранители? – предложи ми той – мога да изпратя двама да ви придружат, докъдето и да отивате.

            Леко поклатих глава.

            - Ще се оправя сам, благодаря.

            - Не мога да ви пусна да вървите сам – настоя мъжът авторитетно – градът е...

            Взрях се в очите на служителя.

            - Ще се оправя. Имам собствена охрана.

            Той се огледа, въпреки че беше очевидно, че вървя напълно сам. Вгледах се още малко в него и той не успя да устои на убедителния ми поглед, кимна ми почтително и се отдръпна. Продължих напред и зад една пресечка видях паркиран познат джип, който возеше доста твърдо.

            Джипът беше напълно чист и излъскан и изглеждаше по-внушително, отколкото го бях видял вчера. Приближих се внимателно към него и вратата се отвори. От шофьорското място слезе Теодор, облечен в неизменните черни кожени дрехи, вталени по слабото му тяло. Изглеждаше като някой от отряда за спешно реагиране, а беше и сложил черна шапка и очила.

            - Добър ден – поздрави ме той учтиво и свали черните си очила. Поне не правеше като Ясен, отрязвайки ми правото на всякакъв очен контакт. Дългата му тъмна коса бе прибрана на ниска опашка.

            Кимнах му.

            - Бързо реагирате – отбелязах аз – пак ли ще отиваме в оная барака?

            Теодор се усмихна приветливо, показвайки ми дребните си и някак криви зъби. Въпреки това ми се стори симпатичен.

            Нямах време за симпатии, обаче.

            - Да, качвайте се в колата – каза той, за момент се замисли и прочисти гърло – искам да кажа, качвай се.

            Вдигнах вежди.

            - Тя ти забранява да ми говориш на „вие” – казах, смътно развеселен – разбира се, че ще се кача.

            Седнах до него в джипа и потеглихме с мощното ръмжене на двигателя. Все повече започвах да харесвам този джип - сигурно можеше да изкачва планини.

            В купето звучеше метъл музика, която действаше силно дразнещо на нервите ми. Спрях радиото, а Теодор се подсмихна многозначително.

            - Имам и Бах на диска, ако желаеш – отбеляза той и аз цъкнах с език и се облегнах назад на седалката.

            - Аз не слушам музика – сурово отвърнах.

            - Окей... – Теодор се засмя – разбирам.

            Излязохме от квартала, необезпокоявани, и поехме към изхода от София. Осъзнавах, че Теодор не е от най-приказливите, или може би присъствието ми му действаше странно, но аз имах нужда от отговори.

            -Откога знаете за този Лидер и откога следите престъпленията му? – попитах аз, докато чакахме на един светофар.

            -Мисля, че Вики го следи най-отдавна. Аз съм най-новият член на екипа, затова знам за него от около година.

            -Виктория ли е основала Червената змия?

            Теодор дъвчеше дъвка и му отне известно време да ми отговори, заради което малко се изнервих.

            - Мисля, че преди са имали друго име. Или поне така дочух от Стефани.

            - Стефани?

            - Мхм, нашата лекарка.

            Спомних си за останалите двама члена на екипа. Не знаех нищо за тях, и ето, че жената явно се казваше Стефани.

            - Имате си лекар... – замислих се аз – какво те накара да се присъединиш към тази група? И не ми отговори на въпроса дали Виктория е основателката.

            - Не мисля, че е – сви рамене той, докато минаваше по болезнено заобиколен път към изхода от града – аз се присъединих, за да правя престъпления.

            - Не сте ли група от робинхудове? – възмутих се аз, а Теодор се засмя.

            - Имаме обща цел, но различни мотиви, човече – каза ми той простичко – знам за себе си, че ми харесва да съм бунтар.

            - Ти го възприемаш за игра, нали? Такива сте вие, хакерите, мислите си, че всичко е позволено и нормално.

            Той ми метна един бърз, развеселен поглед.       

            - А не е ли? – попита ме.

            Заклатих глава.

            - Как се е казвала групата преди?

          - Не знам бе, пич – отвърна ми хакерът – не съм толкова любопитен, колкото си ти. Suck it up, питаш грешния човек. Не обичам интриги.

            Замълчах за момент, замислен над думите му, или по-скоро над нещата, които със сигурност знаеше, но не ми казваше. Излязохме от София, след като един военен отряд провери документите на водача ми и ме поздрави, сякаш бях цар. Теодор караше, без да се опитва да поддържа разговора.

            - Значи Виктория следи този Лидер от началото на действията му – заговорих отново, след известно време мълчание – и тя е...

            Но бях принуден да прекъсна думите си, защото пред очите ми падна черна завеса и с ужас си дадох сметка, че отново ще видя нещо. Този път видях армия от въоръжени мъже, навлизаща в Бояна, разрази се хаотична престрелка. Непознатата армия бе много по-голяма от броя спец части и полиция в квартала. Тела. Навсякъде имаше мъртви тела. Армията вървеше по улицата, необезпокоявана, и започна да навлиза в къщите.

            - НЕ! – извиках с ужас в момента, когато халюцинацията ме остави. Теодор ме гледаше смръщен. – господи, не! Върни се, веднага!

            -Какво става? – попита ме хакерът, объркан.

            - Бояна. Те ще нападнат Бояна!! Семейството ми!

            - Откъде... – започна той, но се стресна секунди по-късно – нали само сънуваше, бе?!

            - Не, аз... върни се, веднага обърни!! Трябва да ги измъкна от там!!