Ден 18-ти (сряда)
Последният ден на снимачната площадка е голяма еуфория. Все още страня съзнателно от Грег, той е противен. Сам изглежда много щастлив вероятно заради това, че приключват. Пита ме искам ли да останем на организирана почерпка вечерта. По принцип не си падам по каквито и да е форми на колективна забава извън дома, но приповдигнатото настроение на всички около мен ме прави по-благосклонна. Ако това е някаква традиция, няма причина да не участва в нея. Боя се, че ако кажа не, ще се приберем въпреки желанието му да останем, затова се хиля.
– Вие решавате, г-н Мейс!
– Изморена ли си?
– Не, а и всички са така весели.
Усмихва се и оставаме. Всъщност е интересно. Понеже са много хора, няма как да се разположат на едно място, затова спонтанно се заформят групи, но алкохол и храна има достатъчно – те са на едно място. Някой се грижи за озвучаването, нямам представа от организацията. В групата, в която сме ние, е много забавно. Започват да си припомнят как са снимали това или онова, преиграват моменти, имитират се взаимно, смеят се. Радвам се, че Мейс се чувства добре. Само ми е малко хладно. Забелязвам, че държи чаша, но не отпива от нея. Не бях обърнала внимание досега, но сякаш не си пада по питиетата. Аз си наливам в чашата вода. Като в нея плува лед, отпивам по мъничко и я държа в ръка, никой не се усъмнява, че е алкохол. А хората започват да стават все по-освободени, в съседната групичка започват танци, които постепенно се разширяват, и трябва да отстъпим встрани. Някои от приятелите му също се включват. Аз не танцувам много, особено пред хора, това за мен е като пеенето, можеш да си го позволиш единствено ако си много добър. Гледам да се измъкна по-встрани, не искам по някаква причина да бъда въвлечена против желанието си, случвало ми се е и е много неприятно – да ме поканят съвсем непознати хора, та дори и познати, невинаги имам настроение. Трябва да избягвам всяка ситуация, която ме излага на показ – това е правило. От време на време Сам се обръща към мен, но поддържам усмивката си неотстъпно. През повечето време не стоим един до друг и е по-добре. Той е звездата във филма, но тук не се държи така, всъщност е доста сдържан. Божичко, той е… това е… Пламъкът на мекото в мен се събужда. Може би трябва да гледам другаде, примерно в танцуващите, а не в него, защото фантазиите ми… Но тази вълна разнася топлина в тялото ми и поне малко се стоплям. Ама защо зъзна, като имам сако в колата? Измъквам се от кръга.
– Елена, защо не танцуваш? – чувам и се обръщам. Онова момче е, другият асистент. – Ела да се забавляваме, ние сме от персонала, трябва да се подкрепяме.
– Аз тъкмо… – и соча назад с ръка – отивах за дрехата си, извинявай!
– За какво ти е дреха, като ще се стоплиш ей сега? – и ме дръпва навътре към танцуващите.
Въртя глава за не.
– Но защо? – пита ме той и вече е в ритъма. – Хайде!
Няма да се обяснявам, просто не искам. Никой не бива да ме вижда. Обръщам се и се мушвам между хората отново. Тръгвам към колата, а къде ли е Питър? Оглеждам се, той е много висок, но сред толкова хора няма как да го видя. Обикновено е винаги покрай Сам, но сега може да е при джипа. Вървя и си мисля, че това е неговата кола, неговият начин на живот, неговият шофьор и телохранител, той е Сам Мейс, изпълнява главна роля в този филм, а какво правя аз тук? Дори не мога да танцувам като останалите. Накривява ми. И няма да ме насилва пък този, като не искам! Подпирам се на капака, Пит не е тук. А Сам беше толкова… толкова хубав. Хъъъ… Покривам лицето си с ръце и го разтривам, да изчистя образа му. Имам телефона на Питър, звъня му и го моля да дойде да ми отвори. Тук е още по-студено, обгръщам се с ръце и се разтривам. Много скоро след това виждам Сам да приближава, както обикновено – бързо. Пит го следва.
– Какво има?
– Исках да си взема сакото, студено ми е.
Ключалките щракват. Сам отваря отзад и го изважда, държи ми го да се облека, мило е, но така ме притеснява. Опитвам да се усмихна.
– Не е само това – казва.
Как ми личи? Не ми идва отвътре да го излъжа. Не ме разпитвай, моля те! Усмихвам се.
– Защо не искаше да танцуваш? Момчето беше мило.
Само го гледам и преглъщам.
– Добре – казва съвсем спокойно. – Забравяме това, имаш си причини.
Може би си мисли, че е нещо, свързано с Калоян, но аз си бях същото диване и с него. Взимам си чантата и тръгвам обратно към навалицата.
– Къде отиваш?
– Облякох се, да се връщаме!
– Отиваме си – отваря ми вратата.
Връщам се и сядам мълчаливо, а той затваря след мен. Как го прави? Как с една дума стига до вътрешностите ми, препрограмира волята ми и не просто нямам нищо против, аз стена да го направи отново и отново. Как тече тази енергия в мен, без да я засече? Сега ще гледам през прозореца, знам, защото ще пулсирам още дълго, ако не се разсея. Сяда до мен и тръгваме.
– Можеше да останем още, Сам, няма проблем. Не исках да ти провалям вечерта – гласът ми се разтреперва, аз дори нямам основателна причина да се чувствам така.
– Стояхме предостатъчно. Защо да си я провалила, не си. Яде ли нещо?
– Не.
– И аз, сега съм гладен. Ти как смееш да пиеш толкова на гладно? – сменя тона си в изумление.
– Че какво ще ми стане от вода?
– Вода ли? – появява се лукавата му усмивка.
– Няколко пъти ме питаха защо не пия нищо, е, писна ми.
– Тиии, голяма си лисица! – вече се смее. – Какво ти се яде?
– Все тая.
Спираме по пътя и Сам взима сандвичи – това ни е вечерята, макар и доста късно. Сядаме навън и вече ми е хубаво. Виждам те как ядеш, до мен си, не искам друго.
– От утре няма да ходим на снимки – казва и по лицето му се разлива сладка усмивка.
– Омръзнаха ли ти?
Кимва с глава за да, но не може да разкара от лицето си разтегнатите устни.
– Ще кажеш ли? – настоявам.
– Нищо, доволен съм – дъвче и говори. – Утре няма нужда да ставаме рано, ще си починем. Искаш ли да излезеш за нещо?
– Ако после веднага ще започнем другата работа, по-добре да се възползвам, трябват ми някои неща.
– Какви неща?
– Обикновени – поглеждам го така, сякаш трябва да спре да пита.
– Така само ставам по-любопитен.
– То и Грег беше много любопитен – хиля се насреща му.
– Хууу! – рязко изкарва въздуха с болезнена физиономия и се присвива. – Леле! А такава една кротка изглеждаш. Ще внимавам повече – смее се.
– Аз? Аз и кротка! Г-н Мейс, не се познаваме явно. Бъркате благоразумието ми с моя характер.
– И какъв е той?
– По-добре да не знаете.
– Е, аз така или иначе ще разбера. Забравяш, че не можеш да скриеш нищо от мен.
– Да се обзаложим ли? От днес нататък мога да скрия нещо от теб и ако разбереш какво е… ще избереш какво да направя. Ако го опазя, когато приключа работата си при теб, ще… приемеш обратно парите за сценария. Съгласен?
– О, толкова си сигурна! И такъв залог! Да видим, вещ ли ще криеш, или просто нещо, което знаеш, някоя тайна? Ако е вещ, ще ми е по-лесно, защото мога да я открия и случайно, но трябва да знам каква. Ако е твоя тайна, ще е много трудно, а и можеш да премълчиш, дори да я разкрия. Каква гаранция ще имам?
– Да, става сложно. Идеята не беше добра – казвам.
– Не, добра е, но условията… Така, ако опазиш от мен някаква информация за теб, значи си ме победила, но за парите няма да говорим, това не става. Може би е справедливо, след като ми я разкриеш, аз да ти кажа нещо за себе си, каквото и да е то, каквото поискаш. Става ли? И не ми харесва да мисля за деня, когато ще си тръгнеш, въпреки че имаш право на това. Нека оставим времето за истините да се покаже само.
– Ще напиша това, което искам да скрия сега, на лист хартия и ще скрия самия лист – хрумва ми. – После, ако спечелиш облога, ще ти кажа само къде е той. Така ще си сигурен, че то е точно същото, за което си мисля днес. Само не разбрах какво ще стане, ако загубя.
– Няма да ми противоречиш повече, защото, като казвам, че не можеш да скриеш от мен нищо, го вярвам. И ще съм прав, това ми стига.
– Защо си толкова сигурен?
– Защото ти не лъжеш. Може да не искаш да споделиш някои неща, но дори тогава не си измисляш, а просто мълчиш или казваш, че не можеш да отговориш. Преди малко не искаше да ми кажеш защо не танцуваш, и те разбрах, но не ме излъга, че не можеш например, не си измисли причина. Затова съм сигурен. Може да ми отнеме време, но все някак ще разбера.
– Така като се замисля, от този облог аз мога само да загубя. Сигурно съм тъпа, че да го предложа така – смея се.
– Аз също мога да напиша нещо. Така ще сме при равни условия.
Свивам се като пашкул и поемам дълбоко въздух:
– Ако ти ме лъжеш, няма да сме при равни условия.
– Не те лъжа и няма да го правя.
– Добре, тогава добре. Майчице, какво направих? – скачам и тропам с крака. – Ако бъда разкрита… – смея се от нерви.
И той се смее, като гледа как детински се държа.
– Да, направихме го – казва. – Знаеш ли вече какво ще напишеш?
– Да.
– Ето, видя ли? Ти всичко си казваш.
– А ти знаеш ли?
– Да.
Замислям се.
– Сам, а ако това не излезе на добре?
– Няма. Ще напиша нещо хубаво. Защо, ти какво мислиш да напишеш?
– Аааа, няма да стане, хитрец!
– Да не би да е: „Мейс, миришеш на козел, когато се потиш“?
– Не – отсичам кратко и се хиля.
– Ами: „Сам, всъщност аз не съм Елена, защото съм мъж“?
– Стига! Няма да познаеш – смея се.
– Ооо, ще позная. Някой ден ще те изненадам. Да тръгваме ли?
Качваме се в колата и се прибираме.
Тази нощ може би пречупвам отчаянието си. Позволявам си една мъничка надежда. Толкова малка, че да се побере на лист. Къде да я скрия? Дали той ще изпълни своята част от уговорката и какво ли крие? Аз трябва да го разбера, но не ме бива много, а и не зная какво точно търся. Сигурно съм луда, напълно луда, че се съгласих на тази игра. Какво ще си докажем с нея, че той е проницателен, а аз напълно оглупяла от любов. Отказа ми да вземе в залог парите, може би не е толкова сигурен в себе си.

Глава седемнадесета
Изнервяща близост

Ден 19-ти (четвъртък)
Сутринта е точно толкова прекрасна, колкото може да бъде. Кристофър слиза на закуска с особено добро настроение и си припява нещо тихичко. Поздравява, сяда на мястото си, повдига вежди срещу мен и се подсмихва. Опитвам се да му направя знак да не се издава – завъртам леко глава за не насреща му, това е заради Роуз. Той разбира и заличава ентусиазма си. Усмихвам му се широко, умно момче е. Сам седи и наблюдава цялата тази невербална комуникация между нас, но от него не се крием.
– Оууу! – възкликва.
Скастрям го с поглед, вярно, че бавно загрява, но да покаже уважение, че и той има дъщеря. Добре, че Роуз е заета. Имам намерение да я питам после да ми препоръча къде да отида да си напазарувам, и изобщо как да се придвижа, нали Сам каза, че имам свободен ден. Нещо нетипично за мен, но искам да си купя още малко дрехи, защото обличам едни и същи постоянно. Вече съсипах един чифт и съвсем ми намаляха. Проверих откъде мога да си купя платна и бои, от статив ще се въздържа. Нямам търпение. А спешно ми трябва и отвертка.
– Готова ли си? – ме пита.
– Даа, защо?
– Ами да излизаме.
Изстрелвам се в дневната и чакам да се появи. Ето го.
– Какво правиш? – говоря тихо.
– На твое разположение съм днес. Не ме ли искаш? – също тихо отговаря.
Защо прави така, как да кажа сега не? Истината е, че искам да е с мен, но не е нужно да се занимава да ме води на пазар. Потропвам нервно.
– Виждаш ли? Не умееш да лъжеш – прави пауза. – Хайде, вземи си чантата!
Че ми и нарежда!
– Гледайте да не се спъна във Вас, Мейс! – казвам и минавайки покрай него, го закачам с лакът.
Взимам си чантата и тръгваме, той се смее след мен. Пит го няма, това е странно, ще кара сам.
– Какво трябва да купуваш, трябва да знам къде отиваме.
Казвам му адреса, записан на листчето, а той гледа в ръцете ми:
– Записа ли тайната си?
– Да.
– Скри ли я?
Става ми смешно.
– Още не. Ти направи ли го? – питам го на свой ред.
– Да и да. И защо не я скри?
– Не успях, но ще го направя, вече знам къде.
– Аз пък помислих, че може би искаш да я намеря – казва.
– Ха, ще ти се да е толкова лесно.
Пристигаме бързо, следвайки навигацията.
– Ти ще стоиш тук! – казвам най-безцеремонно.
– Елена, изглеждаш като наплашена.
– Нима! – връщам му, както заслужава.
– Нека дойда, поне да ти помогна! – казва го с горчивина.
Как пък ме разбира точно за какво става дума? Аз ще си ги купя – аз. Не гледай като разплакано магаренце! Ооо, слизай! Кимвам му с глава да ме последва.
В магазина за пръв път мога да почувствам какво е да стоиш до Сам Мейс. Той е с мен! Мен! С мен! Божичко! Този божествен мъж, мечтан от хиляди жени, ме докара и ме чака – мен! Знаех си, че не бива да пускам семенцето на надеждата, защото ще порасне. Но това е обективно и другите го виждат, не само аз – той е тук с мен. Избирам си две платна, четки, бои, колебая се за шпакла. Плащам и си тръгваме, той ми носи платната – на мен. Ще се размажа от кеф.
– Сега къде? – пита ме.
– За дрехи – такива като моите. Нямам представа къде се продават.
Паркираме, сега той ме води.
– Може да не влизаш с мен, предполагам е досадно за мъж да прави това, аз няма да се бавя.
Усмихва се, но нищо не казва. Вътре съм наистина бърза, не мисля, че другите жени пазаруват така. Купувам си два чифта дънки, един черен панталон, две ризи и още три блузки, като пробвам само панталона, другото трябва да ми стане. Нищо не ми казва, само върви след мен и взема от ръцете ми, каквото избирам. Поглеждам набързо обувките – нее. Оглеждам си чантата – нищо ѝ няма, ще изкара още много. Плащам и го поглеждам.
– Сега какво? Мислех, че поне до обяд ще се мотаем, за да хапнем някъде. Но ти си много бърза, като го каза, не ти повярвах.
– Да напазаруваме вместо Роуз! – предлагам.
Усмихва се и премята ръка през рамото ми, като ме придърпва. Какво правиш?
– Сам, има хора.
– А ние какви сме?
Става ми много смешно. Аз не знам какво съм, когато съм в ръцете ти, но ти си извънземно, така те гледат другите.
– Извънземни – казвам.
Обръща ме към себе си и се вторачва в очите ми, страшно е сериозен. Какво направих сега?
– Не го казвай на всеослушание! – прошепва тихо и после избухва в смях.
Ах, тиии, вързах ти се! Боксирам го лекичко и се смея.
– Сещам се какво може да си купя – казвам. – Слушалки.
– Защо са ти?
– Ооо… питай ме, това ме питай! – смея се. – Обожавам да слушам музика, но силно, ама наистина много силно. Лаптопът не може да извади чист звук.
– Това ли е тайната ти?
– Не. Престани с тази тайна!
– Знаеш, че можеш да слушаш в студиото – винаги и каквото поискаш.
– Не е вярно, това е твоят храм. Не мога да се отпусна, освен това слушам всякаква музика, дори и такава, каквато ти не си чувал и едва ли ще харесаш.
– Ами ще се отпуснеш и ще ме научиш да слушам и твоята.
– Сам, човек трябва много да внимава какво си пожелава, че може да се сбъдне.
– С музика ли ме плашиш сега?
– Добре, кажи, че няма да ме заведеш за слушалки, и толкова.
– О, ще те заведа. И не само.
– Вече не искам – казвам и се качвам в колата.
Знам, че това е детинско, но ме изнервя, като ме докосва по който и да е начин, не стига, че го гледам пред себе си. Сяда до мен.
– Ей, не се сърди! Като се приберем, ще се оставя да ме биеш с възглавницата, става ли?
Как е възможно… да прави така с мен само с думи, дори не го гледам сега? Какво има, психотронно оръжие ли? Боже, трябваше и Пит да е тук, за да не говори такива неща. Той ще се остави, иска да ми позволи, защото, ако не го направи, аз няма как да го надвия – той съзнава властта си, той я използва. Видях как тренира, не бих могла да му се опъна по никакъв начин, физически ме превъзхожда в пъти. Мислите ми се объркват, а бузите ми горят. О, няма да се оставя да ме разкрие. Очите ми се насълзяват.
– Какво направих? – вече ме моли. – Шегувам се глупаво, съжалявам! За слушалките ли?
– Не.
– Ще ми кажеш ли за какво?
– Не.
– Добре, ела тук! – премества се по-близо до мен и ме прегръща през рамо.
– Да тръгваме! – казвам.
Изваждам си телефона и се обаждам на Роуз да я питам какво да купим, записвам си на гърба на листчето. Сам разбира, че съм приключила с него, връща се на мястото си и потегля, а аз започвам да се чувствам като идиот. Нямам право да му правя фасони. За каква се вземам! Всичко е, защото ме прегърна – два пъти. Не може да правиш така, объркваш душата ми, объркваш тялото ми. Ако искаш да си ми шеф, бъди такъв! Не ме питай за раната от първата любов, не ми оправяй косата от лицето, не ме дръж за ръка, недей! Един шеф не прави това. Особено когато служителката живее в дома му, храни се на масата му и бива возена лично от него, за да си напазарува. Леле, как съм се хвърлила само! Пляскай с криле, Елена, не спирай! Струва ми се, че е ядосан. И с право. Поглеждам го – бялата му риза е с навити ръкави, дясната ръка е изпъната на волана, лявата подпира брадичката и устата, гледа съсредоточено. Бялото много му отива, а вените по ръцете му…
– Защо каза извънземни?
– Нямам обяснение – логично. Понякога… – спирам се, не знам дали да му кажа това.
Обръща глава към мен, очаква да продължа.
– Понякога ми се случват необясними неща. И сега стана така – аз само казвам нещо, което не е моя мисъл. Като радио, което преобразува вълните, прихващам и излъчвам. Това е функция, не е същността ми. Може да давам дефекти в процесора. Като казах онази вечер, че ще вали, беше същото, сякаш ми се задава отвън.
– Трябва ли да се страхувам от теб? – пробва да се пошегува той.
– Досега не съм навредила на никого. Но съм виждала и казвала лоши неща, които след това са се случвали, тогава бях ужасена. Имах и послание от починал човек.
– От твоето момче ли?
– Не, от него никога не съм имала. От една жена, която познавах, но не знаех, че е умряла. Не беше видение, беше стих, който някой ми вложи. На другия ден ми казаха и аз отидох на погребението, а там видях стиха – случи се точно, както го изписах предната вечер.
– Леле, наистина ли? Да, ти не лъжеш. Това е потресаващо. Беше ли те страх?
– Не, ни най-малко, но изпитах много силно усещане за реалността. Не за тази, в която живеем, а за голямата, от която сме част.
– Вярвам в това.
Сега аз го поглеждам, за да продължи.
– Ние не сме такива, каквито смятаме. Има друго, скрито от нас, не без причини, разбира се. Който познава истината, има власт, затова… – спира. – В общи линии е това.
– А извънземните се вписват съвсем, нали? Сериозна съм.
Поклаща глава утвърдително. Не мога да съм по-щастлива. Страхувах се най-много от това, в какво вярва. Мила душичка си ми ти. Ах, как жадува душата ми да те отпразнува!
– Какво криеш, Елена?
Подсмихвам се, няма да му кажа. И той се подсмихва – е, поне опита. Едва удържам радостта си, какво пък?
– Ухуу! Та-ра-рам-там-там… – танцувам с ръце и торс, както съм си в седалката.
– Е, нямам срок, нали? Все ще узная, не се радвай толкова! – смее се.
Но аз се радвам за друго, душичко сладка. Паркира и отиваме да пазаруваме.
Събираме всичко от списъка и ми казва, че иска да разгледа някакъв магазин за техника, предлага ми да се поразходя малко. Идеално – ще си взема дамски превръзки и може би отвертка. Оставя ми карта да платя, и аз не споря, че е по-лесно. Ще види характер, кротка съм била! Тичам да търся инструменти и намирам, каквото исках, чудесно! Взимам още няколко неща, които ми хрумват. Плащам с моята карта и излизам доволна, дори съм го преварила. Той носи торбичка, купил си е нещо. Прехвърляме всички останали торби в колата, връщам му картата и се прибираме.
С наближаването на Деня на благодарността, рождения ден на Крис и коледните празници на мен ми става все по-тревожно, не се чувствам на място. Може би трябва да си намеря начин да не съм у тях през тези дни и дори изобщо в този период. Но къде да отида? Дали да се поразровя все пак в обявите, или да питам Роуз? Ако намеря квартира някъде наблизо, ще е идеално, но това е съмнително. А и цените ще са невероятни. Отварям лаптопа и кръстосвам крака на леглото. Ето това изпитва емигрантът, си мисля – нищо родно, нищо, за което да се хвана, нямам в тази страна. Имам само едно откритие за Сам, но нямам него.
Моя България, моя мила земя! Земя… красива, зелена, уханна, моя, в която… беше баба. Разридавам се и си пускам химна ни. Липсвате ми, всички вие там. Познатите ми тук, на които писах, не ми отговориха, може да не си влизат в профилите. Пускам „Мила Родино“ отново, стоя права до леглото и тихо си припявам, но се давя. Чука се, отговарям с да и влиза Сам. Бързо спирам клипа, но ми личи, че съм разстроена, а той е изненадан. Оставя на леглото торбичката, която носи.
– Какво има?
– Мъчно ми е… Това… това бе химнът на България.
– Пусни го отново да го чуя!
Зареждам клипа и обръщам лаптопа към него да види родината ми, събрана в две минути. Присяда и го гледа, като от време на време вдига поглед към мен, а аз още подсмърчам.
– Сигурно няма как да компенсирам това, нали? Надявам се, че не това… – и замлъква.
– Не е това. Много сериозно си се заел с нашия облог.
– Прозрачен съм ти, ясно. А знаеш ли защо дойдох?
– Не.
– Да ти дам това – и се пресяга за плика.
Взимам го и изваждам картонена кутия – слушалки. Оставям я пред мен и започвам да махам с ръце пред лицето си, пак ще заплача. Така ми е накривяло, а той… той… моето извънземно. Усмихвам се срамежливо и искам да му благодаря, но ще гъгна. Искам да го прегърна – просто това, а не знам дали може, редно ли е? Вече го прегръщам, губи ми се време.
– Благодаря! Това е второто най-хубаво нещо, което ми подаряваш – и го пускам.
– Кое е първото?
– Полетът… небето горе… – разплаквам се наново.
Не знам точно за какво плача. Сигурно е заради това, което се налага да премълчавам всеки ден, всяка минута, заради химна и мъката по Родината. Става и ме обгръща с ръце, а аз потъвам в него и загубвам всичко…
– Благодаря, благодаря! – повтарям.
– Шшт… стига! – люлее ме съвсем лекичко като дете. – Помня обаче, че тогава получих целувка.
– Е, ти сега… за едни слушалки, чак пък… – разсмивам се през хлиповете си.
И той се смее. Отдръпвам се и си изтривам лицето, а Сам ме пуска. Много бързо и едва уловимо го целувам по бузата и се хвърлям пред лаптопа. Кръвта ми кипи.
– Брои се – казва.
– Не ми купувай повече неща! Моля те!
– Тогава ще трябва по-често да летим. Хм?
– Не трябва, защо да трябва?
– Няма да ти кажа.
– Сам, аз… дойдох, за да работя за теб, а не за това, което няма да ми кажеш – въздъхвам. – А оттогава, освен че си много мил, не ми възлагаш нищо съществено.
Това ни връща в шибаната действителност. Ние се опитахме да избягаме от нея, измисляйки нещо, което да ни свързва, без да има парична равностойност – облога между нас.
– Ще стане и това, имай търпение! Едва свършиха снимките.
Отварям кутията и си слагам слушалките. Той се усмихва, пресяга се и ги сваля от ушите ми, а после ги слага на себе си, като ме моли да пусна нещо. Какво ли да му пусна? Зареждам саундтрака на любимия ми негов филм.
– Да усиля ли? – питам.
– Това е...

(Това бе последната част от романа, която пускам тук. Благодаря на всички, които четоха и коментираха!)