Това циганките-гледачки са особена порода народ. Като котки са – почти не падат по гръб. Ама почти.
Та да споделя и аз по темата в раздел "преживяно"!
Аз лично съм умерено скептичен циник или циничен скептик – както ви се харесва. С други думи, око да види, ръка да пипне. Странното е, че всъщност съм доста склонна да гласувам доверие на агент Мълдър и агент Скъли например. Кой го беше казал?... „Това, че си параноик, не означава, че не те преследват.” Както и да е! Обаче „Досиетата Х” са едно (поне са направени реалистично), а циганките-гледачки, врачки, баячки и т.н. – съвсем друго.
За съжаление или за щастие (все още се опитвам да преценя), очевидно имам физиономия, будеща доверие у този тип хора. Или поне будя у тях убеждението, че съм чиста проба шаран.
И така, бързам за работа през един от градските паркове, когато една такава достолепна дама ме спира, почти хвърляйки се на пътя ми. На токчета съм, така че това може би не е най-умното дело в живота й, но успявам да спра без сериозни аварии.
- Да спираш, момиче, да ти гледам. Щеш?
- Не щеш. – връщам по инерция и стисвам чантата инстинктивно.
Принципно съм с висше филологическо образование, но твърде честото контактуване с някои малцинствени групи вече е започнало да оказва влияние върху граматиката ми.
- А, чекай малко! – гепва ме тя за лакътя и увисва там с ентусиазма на прегладнял кърлеж. – Ти си добра душа, ама лоши óчи са те погледнáли. Щом та видех, та усетúх!
Ай` стига, бе! Предния път, когато чух нещо подобно, се събудих в леглото на мъж, с когото вече две години живеем заедно. На тая обаче няма да й излезе късмета. Аз два пъти на един и същи номер не се хващам.
Поглеждам подозрително, а тя – усетила наносекундното ми колебание – яхва възможността с финеса на професионален танцьор на фламенко.
- Пари нема да ти искам, ти сáма че дадеш накрая!...
`Айде на бас, че няма да го направя! Ама нищо де – ти с това да беше почнала, бе, лелче!
- Виж, бе! Пари имам, злато имам. – тя ми тиква под носа ръцете си. – Не ми требват.
Права е. С толкова гривни и пръстени спокойно може да си отвори собствен бутик за бижутерия. Мен обаче повече ме впечатли факта, че за пръв път чувах някой да казва, че не му трябват пари. Събитие си е!
- Я за пари не гледам. У дом идат и ме молат, ама аз ги гоним. Не им ща парите! Лоши! Лоши `ора!...
Да, бе. Я ме погледни в очите! Корабче плува ли?... Що не дойдат мен да ме „молат” с пари, пък да видиш кога точно ще ги изгоня?!...
Онази обаче прекъсва внезапно полета на въображението ми, нареждайки с непоколебимостта на опитен фелдфебел:
- Дай ми косъм!
- А?!...
- Косъм ми дай!
Ъмм... пак не ми стана ясно...
Циганката видя, че не съм склонна да й съдействам, пресегна се и откъсна един косъм от косата ми.
- Ей!...
- У косата ти е силата на тебе. Ти си ангел, момиче!
Е, пак добре, че не ми каза, че съм преродения Самсон – нали и на него там му била силата, ако нещо не съм в грешка. Нещо ми подсказва, че щях много да й се обидя. Пó ми се щеше да съм Далила или поне Саломе, но и ангел не е зле.
Абе... циганка чиста проба – дума да няма. Знае как се правят тия работи.
Тя започна да намотава косъма на показалеца си и да мърмори. Чак яд ме хвана, когато се усетих да я зяпам със същата надежда, с която принципно очаквам резултатите от медицинските си изследвания. Знам, че нямам СПИН, но пък винаги ми е едно такова...
- Е? - подканям я в случай, че вече ме е забравила.
- Магия имаш. Лоша магия!
А те така! Що ли нещо не съм изненадана?!... Почти съм сигурна, че единственото по-страшно нещо от „имаш лоша магия” е „нищо ти няма”. От два типа хора не е добре да чувате това – лекари и гледачки. Кажат ли ти „нищо ти няма”, значи е на зле работата.
- Под нож си минала скоро-скоро... – поглежда ме тя леко въпросително.
Дума да няма – много е добра! Иначе откъде ще знае, че в кухнята имам проблем с ножовете и вилиците?... Е, може просто да е видяла лепенките по пръстите ми...
- Горе-долу... – кимвам уклончиво, което й дава кураж.
- Магия! – кима и тя, навявайки ми странни асоциации с онези кученца-играчки по колите. – Тежка магия!...
Разбрах де! Кажи сега нещо за спасяване на положението!...
- Майка и дъщеря те мразат. Ма много та мразат, ше знайш!. – додава циганката доверително. – Тъмна коса има...
- Коя? Майката или дъщерята? – леко идиотски питам аз.
`Ми какво да правя като нямам опит в тия неща!...
- И двете, ма! – сопва ми се тя справедливо възмутена от такъв кретенизъм. – Мразат та!
Явно държи да осъзная сериоизността на положението. Дали пък ако ме мразеха руси жени, щеше да е по-лесно да оправим кашата?... Чувала съм че русите хора по дефиниция са по-добрички душици от нас - тъмнокосите злобари.
- Добре де. `Що ме мразят толкова тия двете?
- Искат ти мъжа.
- Ама... как?... И двете ли?...
Тука вече по погледа й усещам, че в нея започва да се надига съмнение дали не е направила грешка с мен.
- И двете. – процежда лелката. – Магия са ти поръчáли, на девет въз`ла са та вързáли.
Те така! Пък аз си мислех, че това усещане за зъл възел е заради тривиални простотии като например ниската заплата.
- И сега какво? – питам безпомощно.
И я гледам в смисъл „животът ми е в твоите очи”.
- Пари ша даваш, ша та спасявам.
- `Ма нали каза „без пари”? – припомням й услужливо.
- Без пари гледам, ма магия трудно са разваля.
А, ясно. Като при докторите. „Добър ден” е без пари (ако не броим потребителската такса), ама после всичко останало си го има в ценоразписа.
- Аз нямам сега баш пари в мене. – свивам рамене виновно.
Иначе сигурно бих й дала.
- И злато може. – великодушно решава тя.
- Аз по принцип предпочитам среброто – по-стилно е. – изтърсвам.
Вече определено ме смята за малоумна. Обаче все още не иска да се откаже толкова лесно – явно е любителка на предизвикателствата – и нанася най-страшния удар:
- Магия имаш мъж да си не намериш. Да са не ожениш и дом да не завъртиш, деца да не гледаш.
Въх, ам`сега?!... Аз иначе градях планове за пълна къща и сюрия хлапета...
- Лошо! – съгласявам се с неподправена нотка трагизъм.
- Билки ше та оправат. Четиресет деня и си готова.
Тия „четиресет деня” защо ли ми напомнят нещо от репертоара на Шишо Бакшишо?... „Днеска навършваш четиресет, утре ти дават четиресет...”
Ако целта й беше да ме успокои, не го постигна никак даже. „Четиресет деня”! Явно верно тежка магия са ми спретнали тия двечките... които и да са те, че нещо все не мога да се сетя.
Отделно ме изненада, че билките ставали за такива дейности. Не знаех, че чай разваля и магии - мислех, че само срещу настинка действа.
Обаче дори и пред прага на смъртта аз си оставам любопитна гад, така че питам:
- Значи... цял живот без мъж, така ли?...
- Магия са ти правили на шейсет и шест годин` чак да са жениш. – кима тя.
Не ми харесва това, че някъде в погледа й като че ли усещам лек елемент на садистично удоволствие.
- Ама нема страшно. Билки ти давам, ше опрайм работата. Нема `а се плашиш!
Ако беше добавила накрая и едно „копеУе”, щях да я призная. Но не би. Никой не е съвършен явно.
- Ама билките скъпи... редки... Пари трябва да бройш. Иначе по-лошо мож` да стане.
До шейсет и шест без мъж! Колко по-лошо от това? Може би ако не платя ще трябва да се стегна да чакам принца до осемдесет и шест?...
- Ясно. – позамислих се над казуса. – Само едно не ми стана ясно.
- Кое? – с досада ме поглежда тя.
- То без мъж... не е чак болка за умиране - да не съм само аз така?! Ама ми е чудно... Аз ако до шейсет и шест не сколасам да се омъжа, от какъв зор ще ми е тая беля на главата на ония години?... Все си мислех, че дотогава ще ми е дошъл акъла...
Циганката отваря уста да ми отговори нещо и... остава така. Видя ли, лелче? Въпрос с повишена трудност, а?! Ей на това ако ми дадеш смислен отговор, плащам на момента.
Оставих я така – зяпнала – и я подминах, че и без това закъснявах за работа. Ако се бях забавила още малко, не аз без мъж, а моя мъж без жена щеше да остане.
Та така! Магията си не можах да разваля, ама нали съм си овца по природа – това не успява да ми докара безсънни нощи засега.
© Валентина Вълчева Всички права запазени
Благодаря на всички ви за прекрасните думи! Хубаво е да знаеш, че забавлявайки себе си, успяваш да забавляваш и още някого.