Събуждам се и пак се разплаквам. Всъщност плачът ме събужда. Отдавна е така. Сълзите идват преди да съмне. И така, цялата с обляно в сълзи лице, дълго гледам вишната на двора. Цъфнала и бяла. Много бяла, и много красива. Има вятър и тя се движи. Отрупана с цвят се полюшва и ми говори нещо. Заслушвам се:
- Ще ти родя вишни. Вишневочервени. Едри и сочни. Знам, че ги обичаш, обичаш... обичаш...
После вятърът се усили и не чух по-нататък. Разтворих „Малкият принц” и не знам защо си представих среща с някои от тях... Нашите лоши момчета.
Първата ни среща ще се провали. Ще откажат.
Втората ни среща... втората ни? Тръгвам.
Вървя към него... срещаме се.
- Покажи ми раните си – ще го помоля аз.
Той ще съблече коженото яке, ще повдигне тениската си и ще ми ги покаже. Ще мълчим и двамата. Ще стане и ще си отиде...
После той пък ще поиска да се срещне с мен. Ще се вълнувам и ще вървя към него, но вече ще зная, че той ме чака. Под една звезда ще седнем. Пак ще помълчим.
Аз ще се отпусна до края. Ще ...