Лошите неща идват безплатно. Особено като се опитваш да плащаш за нещо с чувства, защото е рисковано. Може да станеш психически изчукан, и след това захвърлен. Поне с парите си сигурен, плащаш и получаваш това, което преди това знаеш как изглежда. То дори може да се преструва, няма от къде да знаеш, защото заблудата е най-висшата форма на фалшиво щастие. Все пак, щастие, някакво. Много от другите го нямат. В миналото, те са окрилени от младостта и новото, неизвестното, но сега... потънали в ежедневието си, станали безкастови, роби на системата в която чувствата са без значение. И те стават от тези, които чукат и захвърлят. Пазя си сърцето, и за какво? Дори без опит ставам от тях... за какво? Да опазя нещо, което ще тупка още 40 години. Трагедията. Няма я, щом съм го увила в 100 ката найлон, целофан и бонбони. Трагедията да получавам лошите неща безплатно и да не смея да разкъсам найлона, да изгоря целофана и да стъпча бонбоните, за хипотетичната красота. Евентуалната, но все пак възможната.