Луда Яна
Аз съм Яна.
Скоро преминах за трети клас с пълно отличие. Татко ми казва Синеочка, заради сините ми очи, мама – Пакостниче, а дядо – Луда Яна. Избухваме в смях с дядо винаги, когато ми казва така, защото през града ни минава реката Луда Яна и аз се чудя как го измисли. Луда Яна...лудетината...
Правя понякога бели, но много не ми се карат, защото съм единственото им дете в къщи. Коленете ми са ожулени и винаги с рани, щото много тичам и често падам на плочките. Падам и след като се засиля, колкото мога с колелото по стръмната улица. Но когато карам като вихър не мисля за падането…
Само крещя :
- Вардаааа…вардааа….
Не съм много висока, даже съм малко мършава, но имам две трапчинки на бузите и руса коса, вързана с ластички над ушите. Когато тичам, плитките ми се люшкат и по някой кичур се измъква от тях.
Започна лятото и татко ме заведе при леля на село да полудувам на воля. Като си тръгваше ме целуна и каза да слушам и да помагам на леля.
Леля няма още деца и много ми се радваше. Къщата й беше в края на селото и след оградата на двора започваха големите ливади, а до тях минаваше бистър поток с няколко високи тополи. Можех да бягам из ливадите колкото сили имам…или да бера цветя…
Още първата сутрин тръгнахме с леля към ливадите. Тичах след трите й кози и ги гонех да си играя с тях. Бяха Ленка, Бела и Ченка. Ченка беше с черна козина и най- дивата от трите. После ги оставих на мира да хрупат трева, а ние с леля спряхме до потока. Водата беше бистра и хладна. Не беше дълбоко, стигаше ми до коленете щом нагазих вътре. Вглеждах се в големите бели камъни, цопах и пръсках леля с вода. Тя се смееше и ме закачаше, а аз още повече виках. После сядахме и закусвахме на тревата. Така след третия ден бях готова да изкарам сама трите кози на ливадата. Увещавах леля, да ме остави да изкарам сама козите и тя се съгласи…
След много заръки да не ходя далече, за да ме вижда от двора, аз тръгнах с козичките. Подтичвах след тях и лудувах. Слънцето напече и се спрях на потока. Можех да правя каквото си поискам, защото бях сама, без наблюдаващите очи на леля. Влязох във водата и седнах на един голям камък. Тропах с крака, докато се уморих, после събирах камъчета и ги хвърлях във поточето. Целех се все по-надалеч и успявах да хвърлям много добре. Заливах се в смях и даже подсвирвах с уста, както ме научи Димо от нашия клас.
Огладях и излязох от потока. До тополите бях хвърлила раницата с храната и водата. Хапнах двете филии намазани с лютеница и сирене. Имаше и две ябълки, но ги оставих за после. Опрях гръб на дървото и се загледах в облаците. Бяха няколко бели облака, зад които излизаше слънцето, но не можех дълго да го гледам, защото светлината му ме замайваше и аз притварях очи. Заспала съм и когато се събудих двете кози бяха легнали под дърветата, а Ченка я нямаше наоколо. Бързо скокнах и започнах да се оглеждам .
Виках:
- Ченкее….Ченкеeee…мааа.....
Но от проклетата коза нямаше и следа. Изчезнала беше от ливадата. Толкова се притесних, че загубих козата.
Коремът ми се сви на кълбо и ме заболя. Продължавах да крещя вече с пълно гърло , колкото сили имах и накрая заревах.
- Защо крещиш като луда, бе Янче?
Обърах се и видях Симо, съседското момче зад гърба ми. Беше дошъл без да го забележа, а рунтавото му куче вървеше с него. Симо беше с две години по-голям от мен и вечер играех с него и другите деца в махалата.
- Козата избяга. Леля ще ме претрепе…- казах аз, макар че едва ли щеше да ме претрепят.
- Янче...Ти стой тук и не мърдай, аз ще я търся.
Закимах с глава и седнах на тревата да чакам. Сърцето ми думкаше, а пръстите ми късаха тревички и трепереха от притеснение.
Чаках и се оглеждах.
Къде се е запиляла тази проклетия? Ще види тя, ще види…- заканвах й се аз, мислите ми летяха из главата и бръмчаха като мухи.
По едно време зад дърветата се показа Ченка, а зад нея с един клон в ръка и Симо. Потупваше я леко , а тя не щеше да върви и се инатеше като магаре на мост. Симо я шибна силно с пръчката и тя полетя напред. Хукнах да я спирам, докопах я за козината,но тя се дръпна и аз паднах. Ревнах пак , тоз път от болка.
Симо ми помогна да стана и така тръгнахме с трите кози и кучето му по пътя.
Запряхме козите със Симо, а леля ме чакаше на пейката отпред.
На вечеря ме хвалеха със свако, че съм се справила, но само аз знаех как е... На пръв поглед изглеждаше, че всичко е на ред, но изобщо не беше така. Смятах да си мълча, но тайната ме човъркаше отвътре. Стисках езика си зад зъбите и се усмихвах едва-едва. Даже не можех да преглътна и залък. Ровичках из чинията и после си легнах. Мислех за вироглавата коза и се канех наум да я спукам от бой.
На другият ден леля отиде до магазина, а аз гледах телевизия. Отидох после при кокошките. Реших да събера яйцата. Леля ги събираше в престилката си, но аз нямах престилка, така че вдигнах единият край на тениската си и смело тръгнах към полозите.
- Кътттт….къттттт… - виках им и ги разбутвах.
В сеното намерих няколко яйца и ги сложих внимателно в повдигнатия край на блузата си.
Една кокошка ми се блещеше насреща и не помръдваше от полога. Аз й шитнах да става, но тя се извърна и ме клъвна по пръстите.
Разпищях се, изпуснах края на тениската, яйцата паднаха и се счупиха.
Кокошките се разлетяха , но после се спуснаха да кълват яйцата. Останаха само бели черупки.
Какво да правя? Пак стана една…
Огледах се, взех малко сено от полозите и го хвърлих върху черупките, за да не се виждат. Скрих ги…да не ми се карат…
Измъкнах се на време от кокошарника, а в последният момент видях две яйца в един полог. Грабнах ги и минавах по двора, когато леля влизаше.
Подадох й яйцата, а тя грейна и ме помилва по косата.
- Моята малка помощничка…
Замълчах. Изглеждаше, че й помагам, а аз бях строшила всичките яйца…Вдигнах рамена и изтичах да играя, щото не можех да кажа нищо. Срам бе беше, че свърших работата както кучето на нивата… - така казваше дядо на поредната ми беля…
На другата сутрин, леля поля с една лейка лехата с моркови и каза, че ще ги плевим. Клекнах до нея, а тя ми показваше кое е трева, а кое е морков. Трябваше да дърпам тревата и да я хвърлям настрани на пътечката до лехата. Кимнах с глава. Мислех, че знам кое е трева, ама морковите и те имат трева на стъблото.
Захванахме се за работа. Леля започна от едния край, а аз от другия, щеше да се срещнем по средата на лехата. Дърпах, дърпах, но май изскубах по погрешка доста моркови. Крадешком поглеждах към леля, тя беше забила поглед надолу. Връщах някои моркови в дупките им, но не успявах да ги оправя всичките. Тогава реших да ги скрия. Хвърлих морковите на пътечката, а отгоре слагах трева. Те не се виждаха…
На обед, когато стана горещо леля ме прибра в къщи, а преди това се изкъпахме със слънчева вода в лятната баня. Хапнахме и легнахме да спим.
Леля ме похвали за работата, но аз знаех, че… доста моркови изскубах погрешно и лежат нахвърляни под тревата…нищо не изглеждаше както е в действителност…Стана ми гузно, въртях се в леглото и не заспивах.
Вече знаех, че не мога да правя, както трябва селските работи и много ме беше яд…зарекох се, че ще внимавам повече...и край на белите...
Надвечер се бяхме събрали няколко деца и вдигахме много шум. Ванчето броеше до сто със затворени очи, а ние се криехме. Симо ме хвана за ръка и препуснахме заедно зад копата сено. Докато се спотайвахме там, той се наведе към мен и залепи устни на бузата ми. Почувствах горещият му дъх. Почервенях като домат. Разтърках с ръка мястото, където ме целуна, а то сякаш гореше ли гореше… Той се закиска, а аз го гледах втрещена.
После да не остана по-надолу от него се надигнах на пръсти да го достигна, но той беше с цяла глава по-висок от мен. Лепнах му една целувка, но уцелих брадичката му…
Разкриха ни и тичахме, но той беше по-бърз от мен и аз трябваше да жумя и да броя до сто. Бях смутена от целувката и бърках броенето, започвах отначало няколко пъти. Направо не броях, а пелтечех…
Преструвахме се със Симо, че нищо не се е случило с нас, но го долавях , че ме поглежда крадешком с блеснали , засмени очи, а на мене ми беше леко, леко…бях като пухено перце, летящо във въздуха…
Изглеждаше, че всичко е наред, но само за пред другите деца… не беше така…сърчицето ми смутено биеше под тениската и щеше да изскочи…
Объркана от новите емоции, аз все още не знаех, че това е първата любов…
………………………
След дванадесет години със Симо си казахме „Да” …в една църква до морето…
Сега вече знаех, че всичко е така - както и изглежда…
© T.Т. Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря момичета!
-
Аз бих те качила на по- високо стъпало, Таня, но не са ме питали. Надявам се с твоето постоянство ще го постигнеш пак! Поздравлявам те!
-
Таничка, честито трето място на почетната стълбичка на класацията от последното предизвикателството!👏Ти пишеш чудесно и никога не отстъпваш от това мое категорично твърдение. Прегръщам те!🤗
-
Стопли ме с тези думи, Танче! Благодаря ти за всичко, което пишеш... и което радва толкова много хора!
-
Благодаря Жени! Ценя мнението ти, защото ти си много талантлива поетеса!
-
Не знам как ми се е изплъзнал този разказ... Страхотен разказвач си, Танче
Имаш моя глас! -
Благодаря Роси! Пожелавам ти хубав ден!
-
Така откровено и по детски разказано, че ти става мило и приятно! Успех, Таня! Глас и от мен!
-
Поздрави Мари!
-
Прилича на моя Беладжия малката ти героиня, стана ми мило, докато четях!😄 Хареса ми развръзката на разказа след двадесет години и това, че порасналите вече деца са се събрали в брачен съюз. Друго нещо си е, когато " всичко е така, както изглежда"!👍 Желая ти успех в предизвикателството, Таня!😘
-
Добро утро!
Поздрави Иви, Vanko! -
Хубав, усмихващ разказ!
Успех, Таня!☺ -
Хубав разказ.Спомних си детството ми.Успех Таня.
-
Поздрави Гери!
-
Усмих!
-
Прочетох творбата още като я публикува. Не на писах коментар за да се изкуша пак да я прочета ! Та така ..смислен коментар ...като му се наситя на разказа ...Ще чакаш таня ! Усмих!
-
Поздрави Гюлсер!
-
Харесах, успех, Таня!
-
Поздрави Иржи!
-
Както винаги сладкодумно разказана история, Таня! Пожелавам ти успех!
-
Благодаря Доче!
-
Харесах историята и нейния финал. Успех!
-
Благодаря Petar Stoyabiv и Вики!
-
Таня, дадох своя скромен глас и пожелавам успех
-
Таня желая ти успех! Дадох глас! Много ми хареса!
-
Благодаря Perfect stranger, че прочете!
Поздрави! -
Толкова автентичност и правдивост има, оставяйки впечатлението, че всичко е действителност. Прекрасен разказ! Успех на конкурса! Заслужаващ го.
-
Благодаря Шо и Скити!
-
Върна ме в лудото ми детство...Успех!Гласувах!👍🏻
-
Много интересно, по детски щуро, но в същото време внася едно приятно усещане! Успех и от мен!
-
Поздрави Красе!
-
Успех
-
Благодаря, Младен!
-
Успех и от мен, Таня!
-
Поздрави Пепи, Вики!
-
Успех!
-
Интересно написано. Дали се е укротила Яна, като е пораснала!? Надявам се, че не е, да не скучаят със Симо
-
Поздрави Николай, DPP!
-
Успех, Таня!
Много ми хареса! -
Увлекателно разказваш, а детската лудост е най-сладка
-
Благодаря Генек , Лиди, че се спряхте и прочетохте!
-
Подкрепих!
-
Спомени, спомени поражда. Вълнуващ разказ.
-
Благодаря Мини! Хубав ден ти желая!
-
Хубав разказ, Таня ,върна ме много назад във времето и ми стана много приятно, пожелавам ти успех! Давам глас!
-
Благодаря МИГ за "любими"!
Поздрави Кате! -
Хубаво разказче. Жалко, че всичката тази лудост остава в детството.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
