- О, да! Грип. Просто вър-апчюх-ха! - Кейтлин извади поредната носна кърпичка от бързосмаляващия се пакет и отново се зачуди как може идиотът Бърни да дойде болен на лекции в понеделник и уж "неволно" да я зарази. Беше изкарала целия ден като труп, разхождащ се по коридорите на университета, и не беше сигурна колко добре беше разбрала лекцията на професор Хопланд по философия. Глупавият грип беше смазал, сдъвкал и изплюл плановете ù за петък с Лина, затова стана и реши да ù се обади и да ù обясни ситуацията. Подсмърчайки, обу пантофите си и се довлачи до телефона. На екрана мигаше изпуснато съобщение от Атланта. Майка ù ù беше звъняла 3 пъти. "По дяволите!". Беше забравила за уговорката да ù се обади. Бързо взе телефона и прослуша оставените съобщения. След като изслуша паническия глас, набра номера и на третото прозвъняване майка ù вдигна.
- Кейти, миличка, какво се е случило? Защо не ми се обади? Оставих ти три съобщения! Божичко, колко се притесних. Да не би в Лондон да е станал апокалипсис или земетресение?
- Добре съм, мамо, успокой се - отвърна Кейтлин и подсмръкна. - Просто се разболях и напълно забравих за уговорката ни. И преди да избухнеш вече си купих лекарства и съм завита с одеало.
- О, Боже, детето ми! Защо трябваше да се впрягаш така за този Лондон? Трябваше да си останеш да следваш философия тук и сега можеше да си при мен и да ти правя гореща супа.
Нещо носталгично жегна Кейтлин, но мисълта за Атланта бързо я напусна. В Лондон ù беше добре и скоро нямаше намерение да се връща в щатите. Майка ù ù липсваше, но си беше устроила хубав и задоволителен живот за една година, живееше в уютен апартамент близо до парка и на нея й харесваше, затова отвърна:
- Мамо, нека не започваме тази тема, защото и двете знаем как ще приключи. Все пак ти благодаря за споменаването на супата. Мисля да напазарувам и да си приготвя, въпреки че не мога да достигна твоите готварски умения - каза и лека усмивка се изписа на лицето ù, като си припомни вкусните ястия на майка си.
- Добре ще направиш, миличка, но се прибери бързо, за да не се разболееш още повече, а като се оправиш задължително ще се чуем, за да си поговорим повечко! Сега не искам да те държа на телефона. По-добре отивай да си починеш и се възстановявай по-бързо! И не изпускай много лекции.
- Добре, мамо. Записах си всичко - иронично отвърна и се хвана за главата, защото тя пулсираше от болка все повече и повече. - Ще се оправя, не се тревожи за мен.
- Как да не се тревожа, мила. Ти си ми единственото дете. За кого другиго да се тревожа.
- Знам, мамо. Обичам те. Сега ще затварям, защото мисля да изпия нещо за глава и да се залавям със супата.
- Добре, миличка. И аз те обичам. И да се пазиш - топло отвърна майка ù.
- Хубаво, мамо. Ще се чуем. До скоро.
- Чао, Кейти.
С това Кейтлин затвори и кихна още веднъж. Въздъхна и набра номера на Лина, за да отложат уговорката си. Изчака известно време, но се включи гласовата поща и ù остави съобщение.
- Здравей, Ел. Днес съм развалина заради грипа и мисля, че след като веднъж легна, повече няма да стана от леглото. Ако съм по-добре в неделя ще се чуем. Целувки! - тя остави телефона и отиде да се преоблече с топли дрехи, за да си напазари и приготви за кошмарна петък вечер.
След 5 минути беше готова и слагаше последния пакет кърпички в джоба на дънките си. Минавайки покрай огледалото се видя и ахна от вида си.
Имаше тъмни сиво-черни кръгове под очите си, които бяха кръвясали и смъдяха. Носът ù беше огненочервен, а лицето ù бледо и изпито.
След поредното подсмърчане тя реши да спре да се самосъжалява, изпи аналгина, който държеше в ръка и взе чантата и ключовете си.
Навън беше късен лондонски следобед и валеше на малки капчици. Небето беше тъмно и покрито с облаци.
Кейтлин извади чадъра си и тръгна към аптеката с мисълта, че първо трябва да допълни провизиите с лекарства, а после да мине през супермаркета.
След като си купи хапчета и капки за нос се отправи надолу по улицата, чудейки се дали да мине набързо през книжарницата за книга или да заложи на някоя романтична комедия за приспиване.
Докато вървеше, премисли, че ще е по-добре да си пусне филм и да не напряга болните си очи излишно с четене, въпреки че умираше да се потопи в някоя свъхестествена история.
Когато влезе в супермаркета беше шест часа и все още имаше време да се прибере ида направи супата. Докато се тътреше между рафтовете усещаше, че силите ù все повече се смаляват и за миг се замисли дали ще успее да се прибере, защото изведнъж се бе почувствала още по-зле и й се зави свят. Държейки кутията с чай и пакета с носни кърпи в ръка, покри очите си и хвана главата си в опит да спре въртенето, убедена, че ако не се съвземеше щеше да припадне в супермаркета и щеше да се озове в болница за няколко мига, а това беше нещо, което не искаше да ù се случва.
В този момент нещо я блъсна и падайки, си помисли: "По дяволите! До тук бях." Точно тогава нечии ръце се увиха около нея, спасявайки я от сблъсъка с плочките, но уви, тя изпусна кърпичките и чая. Докато успее да отвори сънливо очите си, някой проговори и тя си помисли, че е чула най-приятния глас на света.
- О, Божичко! Толкова съжалявам. Добре ли си? Изглеждаш много зле. Мисля, че имаш нужда от лекар. Очите ти въобще не са добре и си толкова бледа - промълви непознатият с хубав глас и Кейтлин се зачуди дали въобще си поема въздух.
- Не, моля те, никакви болници - простена тя, - просто искам всичко да спре да се върти. Ох! - тя тъкмо беше стъпила на крака, измъквайки се от хватката му, но светът отново се завъртя и тя се подпря на него. - Трябва да се обадя на Лина - тя извади телефона от чантата си, но се хвана за пулсиращата си глава и в този момент непознатият взе телефона, хвана я така, че да се облегне на него и каза:
- Добре, нека се успокоим. Всичко е наред. Не искаш болници, това го разбрах. Сега, кажи ми имаш ли лекарства и от какво си болна.
Тя въздъхна. Гласът му беше лечебен.
- Грип - изхлипа тя. - Грип - и започна да охка и стене, защото болката в главата ù беше непоносима. - Обади се на Лина. Да, Лина. Обади се и кажи да дойде да ме вземе - тя успя да прочисти ума си за секунди и да му даде указания.
- Да бе. Докато Лина дойде, ти сигурно ще си в безсъзнание. Сега, колкото и да не вярваш на непознати, трябва да ми се довериш и да ме оставиш да те отведа у вас. Кажи ми къде живееш. Колата ми е отвън и ще те закарам.
На Кейтлин ù трябваше минута да се осъзнае, да се помоли този са не е някакъв изнасилвач или терорист и да му обясни къде живее.
- Добре. Всичко ще се оправи. Водя те у дома. Хайде - той я прегърна с една ръка, като с другата държеше чантата ù, чая и кърпите и се отправиха към колата му отвън.
По пътя Кейтлин промълви:
- Студено ми е! О, толкова е студено - тя потрепери.
Непознатият сложи ръка на челото ù.
- Боже, ти гориш! Добре, сега - каза той и спря, като я хвана за раменете и я разтресе, - как се казваш?
- К-К-Кейтлин - прошепна тя.
- Така. Кейтлин, искам да ме чуеш. Трябва да впрегнеш последните си сили и да останеш будна. Ще се погрижа за теб, обещавам, но искам и ти да ми обещаеш да не се предаваш. Обещаваш ли?
Тя се насили да отговори и разтвори клепачите си, които упорито натежаваха отново.
- Да, обещавам. Боже, колко си красив - промълви тя и се усмихна леко.
- Халюцинираш - засмя се той, взе я на ръце и прекоси разстоянието от супермаркета до колата му за по-малко от половин минута.
Дъждът покапа по лицето на Кейтлин и въпреки че ù беше много студено, съумя да отвори по-широко очи и осъзна, че той я настанява на предната седалка на колата му. Тя облегна глава и вдиша дълбоко опияняващата миризма. Навсякъде миришеше на свеж морски бриз и мечти. На него.
Беше започнала да се унася и не беше разбрала кога колата е потеглила и кога е стигнала улицата, на която се намираше домът ù.
Мъжът я взе на ръце и я понесе към апартамента. Когато влезе, първите му думи бяха:
- У дома си. Дръж се, Кейтлин. Трябва да ми кажеш къде са лекарствата ти и накъде е спалнята.
- Лекарствата са в шкафа над мивката - тя посочи малката кухня и след като завърши изречението, изпадна в пристъп на кашлица.
Когато успя да си поеме въздух, единствено изграчи:
- Леглото - и посочи спалнята си.
Той я занесе на леглото и съблече мокрия ù пуловер и дънките и я зави с одеалата, които тя си беше приготвила предварително. После сложи ръка на челото ù и каза:
- Отивам за лекарствата. Не заспивай, моля те. Още малко остана.
Непознатият излезе от стаята и се върна с чаша вода и лекарствата ù.
- Ето - прошепна той, докато сядаше на края на леглото. Включи нощната лампа и ù помогна да се изправи. След като тя изпи всичко, отново положи глава на възглавницата и се предаде на съня.
Следва продължение
© Калина Всички права запазени