30.07.2009 г., 9:44 ч.

Луната, аз и ти... 

  Проза » Писма
1695 0 2
1 мин за четене
Седя на прозореца и се взирам в Луната... Тази вечер е толкова искряща... тайнствена... заобиколена единствено от мрачните дебри на вечността. Няма нито една звездичка на небето... сякаш онази блестяща планета е запазила небитието само за себе си... сякаш просто търси внимание. Дали заради това е толкоз ярка?
Чувствам се като нея... самотна, единствена, търсеща нечие внимание, а всъщност толкова далечна, за да бъде достигната. Но все пак и аз като нея не съм недостижима... просто малко са хората, които са успели да ме докоснат. И сега, когато се взирам в нея, си мисля за теб. За очите, в които никога не съм се вглеждала, за усмивката, която никога не ме е озарявала, за докосването, което никога не съм усещала... за теб дори не съм и мечтала!
Въпреки всичко те обичам... обичам те така, както никоя друга не би могла, но аз съм просто дете... какво мога да ти дам освен любовта си?
Тази нощ за мен ти си Луната, която пронизва с лъчите си мрачната ми стая. Пронизваш сърцето ми... достигаш г ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Криси Всички права запазени

Предложения
: ??:??