Разказа "Луси" е базиран на отделни, реални, случки, синтезирани в едно. Имената не са реални.

Луси
1,2,3,4,5

 1.

Гледаше езерото и очите й не се откъсваха от него…

Снега се сипеше толкова бързо и монотонно, че дори това, което беше видимо преди минута, сега беше някаква смътна светлосянка в далечината..
Сълзи се стичаха по лицето й…и замръзваха, но тя продължаваше да се взира..
Знаеше, че не може да помръдне!..Беше опитала, но болката беше толкова остра,че не и позволяваше, дори да поеме пълна глътка въздух…
Колко ли време беше лежала така…Пробуди я кучешки лай...На това място, едва ли някой щеше да я намери скоро…А й кучето…Защо ли тръгна след нея?!
Не беше нейно …И тя почти не му обръщаше внимание…Никога не бе търсила компанията му, но то я следваше по петите,..като верен другар!…
Така беше и тази сутрин…
Стивън имаше важна среща в града, беше заминал предната вечер,и те останаха сами - тя и кучето!…Той имаше вяра в него,а и нямаше как да не отиде.
Беше студено,…но видя,че е покрита с червеното мушамено одеяло за пикник, което бе сложила върху кошницата която носеше..Накриво, нескопосано, но покрита...
Чарли…- така се казваше кучето - как се беше сетил какво да направи?!
Тази сутрин, още щом я усети, че се помръдна в леглото, наостри уши, размаха щастливо опашка и започна да се увърта около нея...
Гладен е! - си помисли - и му отвори вратата за сутрешният тоалет. Видя го как се радва на дълбокият сняг! Изпра хубаво козината си в него! Изтърси я най-прилежно и се прибра!
Тя беше приготвила храната му и бе оставила до нея паничка с вода и няколко от любимите му награди - кучешки бисквитки!
Чарли винаги и благодареше за тази грижа с близване по ръката! Не беше нещо, което тя очакваше или искаше от него…Но той винаги я издебваше, близваше ръката й и бягаше!Радваше се като малко дете, че е успял да я изненада!
А тя подскачаше уплашено, избърсваше ръка в панталона си и махваше, ...все едно казваше: Пак ли?... и продължаваше работата си...
Защо ли мислеше за това сега? Колко нелепо!…Заровена в снега, скована от болката,…а за какво мислеше!...
Стивън, (съпругът й) беше взел Чарли, още като много малко кутре…Намерил го беше на пътя, почти умряло!..Беше толкова малко, че се събираше в дланта му! Но сърчицето му биеше живо!
Не можеха да определят каква порода е! (Оказа се немска овчарка!) Ана си мислеше, че няма да оцелее!..
Отначало, обзета от собствената си мъка и депресия, не желаеше дори да го погледне!…Стивън се грижеше за него! Тя само го поглеждаше от време на време, докосваше го с с пръст леко по главичката и аха...да му се усмихне...аха, да каже нещо…
В този момент, нещо от вътре я дръпваше рязко назад!...Отдръпваше ръката си и светлината пробляснала върху тъжното й лице изчезваше...Сянката и тъгата пропълзяваха по него... и тя потъваше отново в мъката си! Неспособна да се изтръгне от мрака!
Бяха минали вече четири тъжни години за нея и Стив!
Четири години откакто загуби най-скъпото си! Най-милото!Онова, без което живота и нямаше смисъл!
В онзи нелеп ден всичко беше...съвсем неочаквано! Съвсем нереално!
Тя не искаше да си спомня! Не искаше!
Искаше... това да е кошмарен сън! Искаше... да се събуди и всичко да е, както е било!
Лусил да изтича и да я прегърне!
Да я сгуши до гърдите си! Да почувства сърчицето й до своето!Да погали косите й!...
Но реалността бе друга!…Грозна!
Тя не искаше да си спомня!
Не искаше да живее! Нямаше събуждане от този кошмар!
Личицето на Луси... беше все пред очите и! Все пред нея!...И онази последна секунда, когато огромната кутия се стовари върху количката с Лусил…
Дори не можа да извика!…
За секунда беше парализирана!..В следващият миг някаква нечовешка сила я изтръгна от вцепенението и!…Грабна кутията и я захвърли, като детска играчка!
…Грабна детето,…но беше твърде късно!…
Луси спеше!…Само малка струйка кръв си проправяше път в ъгълчето на малката и сърцевидна устица!
…И никога не се събуди!..
Лекарите бяха единодушни…Тя дори не беше разбрала, какво се е случило!...Не беше страдала!...Не беше усетила болка
Кутията...беше 20 килограмов климатик!…
Отнел съвсем неочаквано, безмислено и безмилостно най-милото й същество!
От тогава тя спря да говори!
Загуби говора си!
Загуби светлината си!
Загуби желанието си за живот!
Загуби себе си!
Потъна в депресия! Дълбока депресия!
Отначало не говореше...Не искаше!…Не можеше!
По-късно...
По-късно искаше да говори, но не можеше!…
Нищо не излизаше от гърлото и!
Искаше да извика! Искаше да вика! Да вика! Да вика!...
Да не спира да вика!
Дано тази тежест и мъка напусне гърдите й...но нищо! Нито звук не излизаше!
Само очите й...Синьо-зелените й очи…говореха…и изливаха мъката й…
Течаха, като безкрайни синьо-зелени потоци!...Понякога и те пресъхваха за малко…И нямаше никаква утеха или облекчение за болката й!..Хапчетата за сън, бяха единственото й спасение...Свиваше се на кълбо в тъмната стая и спеше с дни, ...но дори й в съня си нямаше покой!…
Все сънуваше онзи момент!...Искаше й се да умре! Молеше се да умре! Нека Господ вземе нея! Да върне Луси! Защо нея!? Защо! Защо? Защо???
Събуждаше се обляна в сълзи... потънала в пот…Влизаше в душ кабината и забравяше, колко време е била там…Връщаше се към реалността, чак, когато зъбите й започваха да тракат от студената вода…и тялото й бе безчувствено и студено, като парче метал…
Искаше да умре!Толкова много... искаше да умре! Не мислеше за никого и нищо! Просто не можеше!…
Мислеше си, че само смъртта, би могла да я спаси от болката и!
Но Стив беше до нея!..Беше взел всички мерки!…Всички остри предмети бяха заключени!..Всички прозорци бяха заковани!…Всички лекарства прибрани и под ключ!Далеч от нея!…Ваните бяха напълнени с декоративни камъни!….Толкова тежки, колкото тя не можеше да повдигне!..
Стив напусна работа и беше неотлъчно до нея!…Работеше от вкъщи.Така беше почти до края на първата година…Когато един ден, смазан от мъката си, безсънието и умората от денонощното бдене над нея, той заспа...и тя реши да се възползва от шанса си…
Излезе, както си беше, по нощница и боса…и се хвърли пред първите светлини на кола…
Водачът не успя да спре...Валеше сняг...Беше тъмно и мокро!…Само успя да отклони колата в последният момент!
Събуди се в болницата…
Стив беше до нея…По пижама и болничен халат!..Все още мокър..Все още силно разстроен и бледен като мъртвец!
Беше се събудил от виковете пред дома им…Отворената врата го беше вцепенила и беше изскочил навън... като нея - по пижама, бос…Но твърде късно!…
Тя лежеше в мокрият сняг...Шофьорът беше побелял и трепереше! Сновеше напред - назад, държеше главата си и молеше за помощ! Беше убеден, че я е убил!
Но не беше!
…Сърцето и биеше!…Пулсът и беше слаб, но го имаше!..
Линейката пристигна бързо...
Беше се отървала само с леки контузии!Оцеляла по чудо!…
А така искаше да умре!…
Да отиде при Луси! Да я прегърне! Да я гушне до сърцето си!
След този инцидент, Стив затвори къщата!
Напуснаха града! Отидоха да живеят в старата вила, останала наследство от пра-дядо му! Дълбоко в сърцето на Мъскока…
Най-близките им съседи бяха на около километър пеша. Най-близкото селище на около 5...но имаха всичко, което им трябваше!…Ток, телефонна връзка, компютър, телевизия…
Около тях бяха гори, реката, малкото езеро и дивите животни!…
Спокойствие и тишина!…
....
Беше толкова студено!…Затвори очи И си спомни…
Стив, до леглото й в болницата…
Очите му плачеха!…Падна на колене до нея...Толкова радостен, че беше отворила очи!
Тогава за пръв път, си помисли за него…и си даде сметка, колко егоистично беше постъпила…
Даде си сметка, че не само тя страда!
Лусил беше и негова! И той я обичаше!
Те бяха неговият живот!
Неговото Утро и неговият Залез!
Без Лусил, той беше повяхнал!
Тогава го видя за първи път! Отслабнал, посърнал, побелял,…но се беше вкопчил в нея!
Правеше всичко по силите си, да я върне към живота! Да й вдъхне живот!
Правеше всичко, дори преко-силите си, за да си върне поне нея!…И тя го видя във отчаянието му!
В радостта, която проблесна в очите му, когато се събуди…на онова болнично легло...
А сега…Сега лежи тук!...
Никой няма да я намери…Нали беше решила да навести болната си съседка...
Жената беше почти 80 годишна, но макар и здрава и енергична иначе...
Годините си казваха своето...а и грипа не прощава на никого!…Беше останала вдовица преди няколко години...Но все й говореше – (макар и Ана да можеше да отговори само с бележки) – все й говореше…
Как Господ си има план! Как нищо не е случайно! Беше загубила деца… и бе преживяла много, но имаше тази неугасваща светлина в себе си и жажда за живот! Казваше, че Бог я е пратил на Земята със цел! Каквото й се случва е изпитание, през което трябва да премине! Трябва да се поучи! Да се научи! Трябва... да надмогне себе си! И да открие, каква е нейната мисия тук! И да я изпълни! А когато дойде и нейният час! Няма да се страхува! Много хора! Любими хора, ще я чакат там! Вярваше го! Елейн, (така се казваше жената), беше намерила своето поприще и своята мисия и се държеше, все едно, всеки ден е празник! Живееше живота си смело и без да се вайка!…Радваше се на всеки гостенин! Беше намерила своето призвание! Плетеше!!!…Плетеше дрехи за бебета, за бездомни, за кучета – за всеки, нуждаещ се от топлина! Шалове, ръкавици, палта-всичко,което можеше да стопли някого!...Печеше най-ароматните сладки и бисквитки! Опаковаше ги най-старателно и красиво и ги пращаше в домовете за деца и в приютите за бедни!...Беше подала ръка на много изоставени дечица, докато можеше…Но годините и бяха натежали и тя остави това на по-младите…Ала децата я помнеха и никога не забравиха ласкавата и грижовна Елейн!…Идваха най-редовно на гости! А нейните двама сина и две дъщери, никога не оставиха майка си без обаждане или посещение и тя имаше гости почти всеки ден от седмицата!…Щастлива жена беше Елейн!
Днес трябваше Ана да я посети, но едва ли старата жена ще се досети, че нещо не е в ред…А и тя забрави телефона си у дома…на масата…Досети се твърде късно, когато беше минала половината път…
И точно днес, реши да мине по друг път!…Беше сигурна, че ще я изведе съвсем близо до къщичката на Елейн и ще си спести време…Наместо това,…пред нея се откри гледка към езерцето, което беше доста встрани от имота на Елейн…Докато обмисляше какво да прави,…чу хрущене…чупене на клони!…Докато се обърне…и погледне.. .Усети снега от един огромен бор да се стоварва върху нея!….Видя клоните му да я прегръщат! Кучето лаеше нейстово …И загуби съзнание….

Луси

2)

Болката я пронизваше...Не можеше да разбере от къде точно идва. Опита се да раздвижи ръце и крака...Помръдна съвсем леко,...но я болеше ужасно... Главата и беше приповдигната. Беше паднала върху "възглавница" от дебел мъх под снега. Огледа тялото си...дебелият скиорски екип я пазеше добре от студа, а кучето...беше привлякло някак си пикник одеялото върху нея. Бора, явно много стар, при падането беше я одраскал и беше заклещена между чатала на два големи клона и множество малки. Опита пак да помръдне, но болката не и позволи...само леко успя да повдигне дясната си ръка и да свие пръстите на лявата. Зави и се свят от болката! Слънцето бе все още високо и се прокрадваше отчаяно между клоните...Сякаш се опитваше да я стопли...
Отпусна се и си каза...Е, какво пък!?...Може би, това е краят на мъките ми! Може би, това е моето изцеление?! Сигурно... не случайно тръгнах днес по тази пътека...
Лъчите на слънцето просветнаха в очите й...
Чу детски смях!?
Видя Лусил да тича към нея с отворени ръце!!!

Мамо! Мамо! Мамо!
Изглеждаше някак пораснала! Красива!... Толкова красива и голяма!!!...Беше облечена в прекрасна тюлена рокля ...и имаше прекрасна диадема от свежи цветя на главата!
Обгърна я в обятията си и нежно и се усмихна!
Ана искаше да протегне ръце и да я гушне!... Сърцето и бликаше от мъка и любов едновременно!!! Беше невероятно!!!
Знаеше, че е сън!... Знаеше го!!! Беше с пълното съзнание, че сънува, че това не може да бъде реалност! Беше сън...и не искаше да се събуди от него!
Лусил, като че знаеше какво си мисли и я обгърна още по- топло!

-Мами, аз съм добре! Добре съм!!! Аз зная, че ти липсвам много! Но...за сега така трябва! Аз не съм те напускала никога! Никога!
Винаги съм със теб! Аз те виждам!Аз те чувствам!
Но ти не!... Болката ти е прекалено голяма! Примири се Мами! Примири се, за да можеш да ме усетиш до себе си!
Аз съм около теб винаги! Теб и тати!
Винаги!
Знайте, че съм добре и съм щастлива! Всичко това е временно!
-Лусил миличка, аз искам да съм при теб!!! Аз искам да сме заедно! Заедно завинаги!!! - и сълзите започнаха да се стичат по лицето й! Буца беше заседнала в гърлото й!

Не Мами! Още не! Още не! Много е рано!
Лусил я целуна горещо, усмихна и се най-нежно...
Ще видиш Мами! Всичко ще е наред! ...Всичко ще е добре! А сега, трябва да тръгвам!...Обичам Ви!Обичам Ви! Всичко ще е наред! Ще видиш!...
И тръгна...
Светлината я погълна, с красивата й рокля и венеца от красиви цветя...
Ана плачеше! Плача и беше истеричен! Неудържим! Разкъсващ сърцето!
Плачеше и викаше: Лусил! Лусил! Луси!!!
Събуди се...Беше обхванала клоните на бора с две ръце...и викаше!!! Викаше, колкото и глас държи: Лусил! Лусил! Лусил!!!!
Беше й ясно, че халюцинира...

Луси
3)....
Лицето и беше мокро...
Цялата трепереше!
Никога не беше имала такъв сън! Халюцинация...- каквото и да беше... Никога! Толкова реален...и толкова...нереален едновременно!!!
Това беше ужасно!
-Това Е ужасно! - чу се да казва!!!
Господи! Аз говоря!!!
Аз говоря!...
И пак се отпусна, изтощена от преживяното...
...
Усети близване по лицето...После, по ръцете...После, пак по лицето...
Чарли...Чарли се е върнал...си помисли...
Единствен слънчев лъч, беше намерил пролука в зеленината на бора и галеше лицето й...
Успя все пак, да отвори бавно очи...и замръзна!...
Мислеше си, че е Чарли...
Но не беше...
Надвесена над нея беше красива вълчица! ...Гледаше я втренчено...и някак изпитателно...
Ана не можеше да помръдне!Освен болката, сега и страха я сковаваше!
Очите и се изпълниха със сълзи на отчаяние...
Сълзите преляха по лицето й...и чак тогава видя и чу...
Вълчицата не беше сама! Зад нея имаше 5 - 6 малки, а зад тях се чу ръмжене...
Беше глутница. Вълчицата продължаваше да я гледа втренчено и изпитателно...и да я души...Повдигна лапа и я сложи върху гърдите й, и леко изръмжа...Поклати два три пъти глава напред, като за поклон. После повдигна глава към небето и Ана ясно чу воят й!
До този момент, вече сама убеждаваше себе си...че това е друг сън - халюцинация! Не можеше да не бъде!!!
Вълчицата обърна глава, като да даде знак на другите вълци...и тогава Ана го видя...
Видя белега!..Tолкова ясно...и си спомни!...
Това беше Кия!
Tрябваше да е тя!
Беше невероятно! Просто невероятно!

- Кия??- едва промълви..
Вълчицата рязко обърна главата си към нея, познала изреченото име...
Наведе глава, близна я отново по лицето, после по ръката...Погледна я пак в очите...някак състрадателно...Обърна се, даде знак на останалите и тръгнаха... Малките след нея, а групата вълци я последваха с наведени глави...
Ана се отпусна...Беше в съзнание! Знаеше го!
Слънцето залязваше вече. Беше тръгнала рано сутринта..
Какво ли я чака?
Дори и вълците не ме искат! - каза си...
Но всъщност, мисълта и я върна лета, преди да се роди Луси.. Когато тя и приятелят ѝ (тогава) - Стив, скитаха из горите наоколо и прекарваха съботите и неделите или на палатка, или в хижата на дядо му - сега техен дом.
Тогава намериха Кия..
Кия беше почти умряла...Беше малко кутре! Как беше попаднала там и кой беше я ранил така жестоко, така и не разбраха! Взеха я със себе си! Лекуваха я!...Кия порасна много за 8 те месеца прекарани с тях. Стараеха се, да не я допускат много до себе си, за да не свикне с тях и да ги обикне...
Тя трябваше да се върне в дивото.Там беше мястото й!
Там беше животът й! Но беше толкова малка, сладка и пухкава, че Ана не устояваше! Вземаше я в ръце , целуваше я и я прегръщаше, като малко бебе! Кия я обикна! Виждаше го по очите й!
Но трябваше да си тръгне!...
Ана го разбираше, макар и сърцето й да казваше друго...
Стив излизаше с Кия и я оставяше всеки ден сама, да броди гората...Беше достатъчно голяма да намери пътят си.
Кия всеки ден се губеше из храсталаците и горичките...и все по често оставаше в гората.Понякога чуваха нейният вой...Знаеха, че е тя!
Но не я виждаха! Може би, това беше нейният поздрав към тях? Може би тя ги виждаше!? Поне знаеха, че е добре!..
После изчезна!...
Стив и Ана често мислеха за нея...Но откакто се случи трагедията...
Кия беше напуснала мислите им..

Луси
4).....
Чуха се тежки стъпки...зад гърба й...и чу лай на куче..
Пред нея изскочи Чарли! Погледна я, помириса я, и размаха щастливо и едновременно нервно опашка...
Изглеждаше разтревожен и неспокоен! Много неспокоен!...
Стъпките наближаваха...Бяха човешки стъпки...или поне така си мислеше. Къде ли бе скитал Чарли, ако не да доведе помощ?!
Усети разклащане на бора, видя как Чарли се хвърли напред...и започна да лае като обезумял!
След малко чу и ръмженето...и разбра...
Не беше човек!... Беше мечка!
Чарли, Чарли започна да вика Ана! - но Чарли не отстъпваше...
Мечката го подгони...Мина достатъчно напред, за да може Ана да я види...
Беше началото на зимата... Мечката не беше голяма...беше млада...Изглеждаше доста слаба. Явно затова, не беше вече заспала зимният си сън! Чарли лаеше и скачаше напред!
Ана не можеше да помръдне, не можеше да го защити!
Мечката замахваше, но някак вяло...и все пристъпваше напред...
Чарли отстъпваше и се връщаше, като че я канеше да го последва...
Чарли, Чарли! - викаше Ана, но Чарли бе прекалено зает..
Кия, Кия! - чу гласа си Ана
Кия помощ! Кия! - плачеше Ана!
Чу се вой! Смразяващ вой!
Мечката замахна с лапа и докосна с ноктите си Чарли по носа.. Кръвта му обагри снега!
Чарли обаче, не отстъпваше!
Ана се мъчеше да премести зеленината на бора с ръката, която по-малко болеше..
Замръзна! Видя Кия да се спуска към Чарли...
Спря за миг до него, пое дъх...и се хвърли срещу Мечката! Чарли беше стъписан! Мечката също, но продължиха да се нападат...
Разбрал, че Кия, не е заплаха за него...или поне не за момента...
Вълците с наведени вратове и ръмжене настъпваха към мечката...
Чарли не спираше да лае и да поглежда към нея..
Не му беше ясно от къде се появи помощта, нито дали беше помощ изобщо и затова реши да достигне до Ана... Вълците му сториха път...Чарли се промъкна до нея и застана на стража...Близна ръката й...после челото й - нещо, което не беше правил никога до сега...Сякаш искаше да се убеди , че е добре!
И продължи да лае!... Схватката беше неравна.
Мечката беше нападната от всички страни!..Беше ясно, че няма шанс да успее и реши да напусне...Няколко от вълците я подгониха... Кия и още две вълчици останаха.Сгушени малко в страни бяха малките.Не бяха издали и звук дори!
Чарли беше страшно неспокоен и продължи да лае,но като че по друг начин...и пак застана пред Ана...
Кия се доближи, издаде някакви странни звуци...
Пак поклони глава...Застана до Чарли, пак го помириса!
Леко го побутна, пак близна ръката й...
Обърна се и си тръгна...Явно доволна , че беше О.К...
Благодаря ти Кия! -
беше всичко, което можеше да промълви Ана! С гласа, които не беше чувала от години!
Благодаря ти Чарли! Благодаря ти Господи!...

Луси
5)....
Вълците си тръгнаха.
Бяха като сплотена дружина!
Не беше сън! Това беше със сигурност реалност! Но кой ли щеше да й повярва!...Чарли се настани до нея на стража , осигурявайки и своята топлина и сигурност...
...Скоро - точно преди слънцето да се скрие, пристигна помощ!
Снеговалежа бе спрял още сутринта и бе улеснил групата.Те бяха следвали следите на Чарли..
Ана бе толкова изтощена, че не можеше да помръдне или каже думичка...Но чу мъжете да казват:
-Тук е имало мечка! Имало е и вълци!
Тази жена е имала невероятен късмет! Невероятен! Кучето също! Какво изобщо се е случило тук???
Дали беше късмет? Дали беше съдба? Или по-малко от двете!?...Кой ли знае, си помисли тя....
Беше й студено...И вече не знаеше, дали сънува, халюцинира или и двете едновременно...
Когато се събуди, се чувстваше доста безсилна и сънлива, но дочу Стивън, да разговаря с възръстен мъж в бяла престилка - по всичко личеше , че дава информация на Стивън за състоянието й...

Била е изключителна шастливка! - чу го да казва.
Едната ръка е навехната в областта на китката и има подкожен кръвойзлив и разтегнато сухожилие.
Другата, беше извадена от ябълката, което причинява сериозни болки. Явно е, че тя инстинктивно е повдигнала ръце, за да се предпази и тежестта, която е посрещнала, и е причината за контузията. При падането краката са били притиснати от клони - има охлузване, а същото е и в областта на гръбнака.
Добре е , че е паднала върху доста голямо натрупване на шума и мъх...Това всъщност я е спасило от по- сериозни и фатални наранявания.
Погрижихме се за контузиите й и не беше дори нужно, да употребяваме силни медикаменти.

-Благодаря Ви докторе! Благодаря!

И последното и най-важно! - продължи лекарят...
Бебето е добре и няма никаква опасност за него!...

-Бебето?
-Докторе бебето? Искате да кажете...

Искате да кажете, че жена ми...?...

- О, вие не знаехте?
Е, тогава, това е най-хубавата новина , която мога да ви дам за днес!
Да! Ще ставате баща! Съпругата ви е бремменна в третият месец! Поздравления!
Ана не можеше да повярва на ушите си! Не беше и помислила, че може да е бременна...
Знаеше, че пропусна цикъла си няколко пъти, но не следеше...Беше се случвало и преди - беше реакция на тялото й, на стреса, който преживявяше. Беше толкова щастлива! Толкова щастлива, че се разплака с глас...
След секунда две силни ръце я държаха в една топла прегръдка! ...
Нито един от тях не можеше да говори!
Неговите и нейните сълзи се смесиха...но не бяха горчиви сълзи, а сладки!
Най-сладките сълзи, които познаваха!

Valentina N.V. (Mitova)
2021