- Жалко! Успя да се скараш с мен заради една непозната, която така и няма да разбере колко мъжки си я защитил и да ти благодари.

След това  Дара  напълно изгуби желание да приказва, дори съжаляваше, че изобщо си бе отворила устата, защото Здравко, за разлика от другите мъже, беше отчайващо предвидим. Всеки каза по две, три изречения и това бе предостатъчно. От думите им на пръв поглед не можа да стане кой знае какво напрежение, защото всъщност си бяха обичайните. Точно като между двама души, които са заедно, не за да си прекарват добре, а напротив - да докажат, че и без другия са!

- Ще вечеряме ли? - пита я Здравко  привидно безстрастно, но за кратко!

- Аз не.

- Аз пак сам? За пореден път! -  разпалено се чуди той.

Ти пак сам и ми направи услуга да не стоя  с теб на масата, защото се сърдя с мнима, но причина - си каза наум  жената и се завъртва, да излезе.

Здравко мисли как да отвърне светкавично на дръзкото ù поведение и избира един от най-силните си козове, който му е почти винаги на една ръка разстояние.

- Даай ми ключовете. Няма да караш кола. Дай ми ги! – говори и едновременно протяга ръка напред, в погледа му безсилна злоба,  заплаха и обвинение. Гласът му е неовладян – прекалено силен и оглушителен.

Тя бръкна в чантата си. Извади ключовете и преди да ги остави на огледалото пред антрето,  промърмори пред себе си:

- Иво има утре състезание на учениците до четвърти клас, с един от родителите по желание на Тенис кортовете и ще ни трябва...

- Абе, хич не ме интересува. Ще отидете с такси!

Здравко взе заветните ключове като маймуна банан. Придоби напълно овъзмезден вид. Смяташе, че е справедлив, а отстрани при всичката му страшност изглеждаше като детенце, което не знае къде точно да стреля и цели всичко наред.

Дара пак тръгна към стаята на Иво. Той винаги я посреща с усмивка, прегръща я ласкаво и едвам чака да му зададе въпрос. Сега си играе нещо, но щом я вижда на прага усмихната, всичко оставя веднага. Иво е добро и много чувствително дете. Когато се кара тя с баща му, той току я поглежда и ù дава знаци да мълчи. Имат си тайни, говорят си за всичко и за всеки и се обичат безрезервно. Те са един отбор. Той ù говори сега нещо със силното си гласче, а тя не може да спре да мисли: ”Утре на обяд ще направя всичко възможно да се вмъкна в някой по-елитен интернет клуб и да вляза в новия сайт. Обедната  почивка е един час и половина. Време напълно достатъчно и по-добре прекарано отколкото да си пълня стомаха с разни дивотии. Ще изям едни солети ”Хрус-хрус”. Те засищат все едно си обядвал.  После от 18 ч ще отидем на училищното състезание с Иво. И двамата много се вълнуват за него”.

Сутринта я събуди в 7 и 40 ч старият джиесем, чийто безспорно предимство пред новия бе ободряващия звук на алармата и факта, че няма как да го забрави, тъй като няма нужда да го взима.

Първата ù работа бе да погледне телефона, затворен в личната ù дамска чанта:

- Ураа! Нямам съобщение, ”неизвестният” ме е забравил. Дано!

После си изми лицето, направи кафе, не го допи както винаги, но не забрави да го изхвърли в мивката. Здравко, когато се прибираше понякога изненадващо и намереше кафе на масата, крещеше:

- Пак не си си допила кафето. Само го разхищаваш, а после трябва да го хвърляме. Голяма си...!

Интересното е, че  правейки забележките викайки, той рядко стигаше до желаното от него. Колкото по-силно крещеше Здравко, толкова  повече намаляваше желанието ù да го слуша и някак инстинктивно, без да иска, вършеше противното. А когато ù каза със същия тон кои са петте неща, които са му крайно неприятни, един ден докато пътуваха в колата, ù идеше направо да слезе в движение. За малко...

Иво ходи с баща си на училище, защото и двамата са от 7 и 30 ч. За Дара работния ден започва в 8:30 ч и е на 10 минути път от дома пеша. Близо е и ако закъснее, никак не е удобно да се оправдава.

Сега се гримира, колебаейки се кое червило да сложи, да слага ли спирала, или не? Накрая вместо да излезе, си съблече  дрехите, които бе приготвила от вчера и преди малко облякла, защото не се хареса! Смени още няколко блузи, поли и обувки. След 6 минути оглеждане се увери, че днес нищо не ù стои добре и във всичко изглежда грозна. Това, разбира се, нямаше връзка с факта, че фигурата ù  будеше открити  коментари. Нейни познати   възклицаваха при среща ”Колко си хубава и колко си слабичка” - вглеждайки се в нея много директно. Оглеждайки я така от горе до долу, на нея ù ставаше дори неудобно.

В офиса Роза предложи да си вземат обичайното кафе към 9 ч, но тя отказа, защото си бе достатъчно будна и без него и нямаше нужда от Нищо, което се слага в уста.

От рано я предупреди, че на обяд ще си ходи до вкъщи, защото Иво си е забравил ключа.

- Е, не може ли да дойде той до теб - задава очакван въпрос Роза.

Не, не може, Розе, не ме ли чу, а вместо това каза кротко:

- Няма проблем, аз ще отида. Тъкмо ще се раздвижа малко, че в тоя офис освен да седим, други алтернативи няма много... – и продължи съжалително - особено днес, когато сме в края на срока за подаването на декларациите в НОИ.

Точно на обяд с особено вълнение влезе в един близък интернет клуб.

Защо тази любов ù бе толкова важна, само за нея ли е така? Любимият ù израз бе ”Какво толкова важно”, но тук и сега не можа да го каже.

Сети се, че Балзак бе казал, че любовта е игра между двама добри играчи, а такива в сайта нямаше. Всичките, пък макар и толкова различни, си бяха или млади момчета – нахакани, искрени, с нескрита сексуалност или самотни и срамежливи мъже.

Направи ù голямо впечатление едно момче Живко. Бе изписал цели 30 реда от своята биография. Просто трогателно, като си помисли колко ли време му е струвало, а защо ли го бе направил? Започваше така: ”Здравейте, Дара, може ли да ви говоря на ти. Аз се казвам Живко и съм от Перник (хм, това бе важно потвърждение, в случай, че се е усъмнила в предварителната информация). Основното си образование получих в... от 4 клас до... клас учих в...”

Жалко, Живко, но наистина нямам време да изчета цялата ти биография. Сигурна съм, че е много интересна, но защо изобщо ми я пращаш. Вместо това му написа:

”Здравей, Живко, разбира се, че ще си говорим на ти! Радвам се, че си ми написал такова дълго писмо...” и тук ù иде да го изпрати така, но се сеща, че всяко писмо трябва да завърши с въпрос и се усмихна снизходително, когато последно написа -  ”Разкажи ми какво правиш през свободното си време?”  Представи си го как започва да пише ли, пише, грейнал от щастие. Защото Живко си беше особняк и на снимката, но с желание за нови изживявания.

Първия, на който отговори преди Живко, бе Златко. Красивото момче от вчера. Когато му отговаряше, чувстваше особена тръпка.

Имаше и  други писма, които получаваше и в този момент и така почивката изгълта като чаша бира привечер. Закъсня с цели 20 минути за работа, а шефът беше вече там. Да върви по дяволите и проклетото ù кокетство и женската ù природа! Скоро любовната игра стана любимото ù занимание. Имаше  слабост към нея и качествата ù бяха оценени по достойнство от новите ”приятели”.

Когато се прибра от работа в 17 и 30 ч, Иво вече бе готов.

- Хайде, мамо, да тръгваме!

Той стоеше облечен с анцуг на прага, дори и обут.

Дара отвори гардероба и този път, под нетърпеливия поглед на Иво бързо избра -  къси дънкови панталонки, от които се показаха чифт красиви крака, нагоре памучен сив потник, от който изпъкват най-много раменете ù, съблазнително заоблени, отзад гърба е доста изрязан, но и той е една от харесваните от нея части. Върза естествено русата си  коса в небрежна опашка, от която се посипаха непослушни снопчета от бритона и отстрани.  Няма да се гримира наново, защото за състезанието е напълно излишно, само розов гланц.   

Вече е взела решение ще ходят пеша. Тенис кортовете са на половин час път. Ще закъснеят малко, но няма начин.

Отвън пред блока Иво ù казва:

- Защо не се качваме в колата?

- Баща ти ми взе ключовете.

Иво продължава спокойно:

- Тогава да си хванем такси.

- Не, няма да хващаме такси. Ще ходим пеша.

- Каквоо, ама аз не мога да ходя толкова много.

- Глупости, съвсем близо е. Ти да не си бебе? – крачи уверено тя, заобикаляйки блока и отправяйки се към  булеварда пред него.

- Ще се изморим много.

- Няма да давам 4 лева за такси и точка и колкото повече говориш, толкова повече енергия изразходваш. 

Детето крачи до нея.

- Ох, добре де, щом така искаш - пълни дробовете си дълбоко с въздух и спира да протестира. На него не му се  ще да продължават спора.

Пътят им минава първо през булеварда и почти не говорят. И двамата вървят еднакво бързо, рамо до рамо, Дара протяга ръка и улавя неговата, така и е по-добре, чувства се по-уверена. За нея  е лесно да върви в този темп, а той е с по-малко сили от нейните, ала не се оплаква. 

По пътя за алеята, все по-близо до тенис кортовете, Иво се оглежда незабелязано и изтичва встрани от нея.

- Ти върви, мамо - ù казва.

След малко момчето я настига и крие нещо зад себе си. Поглежда я право в очите, усмихва  се и  ù подарява цвете. Малко, светло жълто цвете, а той целият грейнал, сякаш че той се е превърнал в него.

- Ти си най-романтичното момче на света, или най-романтичният крадец на цветя - съобрази тя бързо, за да разсее силните чувства, които напираха, защото да подарява цветя, откъснати от нечия чужда градина, бе специалитетът на Иво.

- Недей така дее, ще ме разтопиш - смее се безгрижно момчето.

- Ти го заслужаваш, сине, и доказателството е в ръката ми - усмихва му се и тя.

Самото състезание ще се проведе с участието на деца и родители по четири двойки от клас и техният клас за втора година е на второ място.

Стигат до игрището, а Иво тича:

- Госпожо Стоичкова, и ние с мама искаме да участваме.

- Не може, вече сте закъснели и второто състезание току-що започна, гледай...