ПРИЯТЕЛИ, ТОВА Е РОМАН :) 3-8P
Бе месец Май, време за абитуриентски и абсолвентски
Едва прекрачила прага на офиса и в носа ù се вля обичайния мирис на хартия. Имаха навик с колежката Роза, която първа влезе, се отправя към прозореца, за да се освежи въздуха в бързо вмирисващото се помещение. "Сега най-приятно е в парка, който прилича на цветна градина, парче земя, малка планетка, отделена от всичко останало - със собствен дъх и и пулс, царство на природата с аромат на цветя, треви и тополи. А хората, които го посещават, изглеждат безгрижни и добри като деца, на които всичко е задоволено." Вдъхновена от новия импулс, усетила тихото въздействие на свежия утринен въздух, Дара се отнесе, но звънът на мобилния, уж приятната мелодия ù върна познатото напрежение. Опита да се подготви, сигурно е шефът или някой от останалите служители, абе тия хора нямат ли милост, тя и кафе още не е пила.
- Ало - каза малко стреснато.
- Дара, ти ли си - поде колеблив глас.
- Да, а кой е отсреща? - вече кръстосваше по обичайния си начин краката, седнала на бюрото.
- Гери от училището - гласът, придобил смелост, вече ехтеше.
- Да, познах те - неопределно каза тя - Кажи?
- Ще си организираме събиране на класа. Какво ще кажеш?
Ей, страшен ентусиазъм имаше в нея, то така и трябва, като правиш нещо, трябва да си обладан от него.
- Ами, това е чудесно - търсеше начин да се измъкне, без да дава категоричен отговор.
- Помисли си и се обади - помогна ù Гери.
- Да, добре, непременно - каза облекчено и побърза да затвори, след като си казаха стандартните чао и успешен ден.
Събиране по случай 15 годишнина в ресторант ’’Градината’’ след една седмица. Облечени са празнично, държат се добронамерено, развълнувано, идиотски весели. Тайно разглеждат лицата си и търсят рисунката на живота по тях. Черти грижливо гримирани, ненужно развалени. Приличат на излъскани леко поовехтели вече обувки, прием в култ към суетата, а колко по-интересна е душата. Но за това трябва друга ситуация. Разбира се, че няма да отиде. Как да отиде, като празникът я бе напуснал, като че да отидеш на собствена сватба без съпруг. Нищо няма да излезе.
Дара попълваше една декларация на компютъра. Работата не бе трудна, но не търпеше разсейване и безотговорност, всяка грешка можеше да и коства много - от обичайните скандали с шефа, парични глоби, до уволнение. Всеки ден трябва да доказва себе си и най-важно да показва старание за работа, да се вълнува от проблемите на фирмата, нямащи нищо общо с нея и да не спира да се самоизтъква, но умерено. Клюките са забранени и най-малкото шушукане в тяхната фирма можеше да отима чутовни размери.
Дочу познатото тропкане на Розините обувки пред вратата и след миг видя симпатичното бяло лице. Красивите кестеняви коси, дълги до средата на кръста, целите на ситни къдрици, ù придаваха някаква тежест. Няма жена, която да не е мечтаела, да има коси като нейните и Дара в началото често ù го повтаряше. След като свикна с косата ù вече трета година, тя продължаваше да предизвикваше същото възхищение у Дара всеки път, когато я погледне.
- Извинявай, че закъснях, тъкмо идвах насам и срещнах бившата колежка Мария. - тя прекъсна за момент, намествайки дамската чантата на окачалката - и с нея от приказка на приказка, та пихме и по едно бързо кафе долу в барчето - вече седеше на бюрото си - Някой да се е обаждал?
- Не, не се притеснявай, никой, всичко е спокойно засега.
Гледаше да се разбират, а бяха несъбираемо различни,като две песни в различни категории и жанр, но няма нищо по-неприятно от конфликтите на работното място. С нея прекарваше безвъзвратно много време всеки ден.
Роза бе открита, обичаше да казва това, което мисли, с риск да обиди, да бъде обвинена в лидерство. При нея всичко бе малко първично, но много истинско. Който не може да се примири с истината, който няма сили за нея, отхвърля такива хора, защото ласкателствата подобно на шоколад подслаждат живота, а истината горчи. Но пък има и друго, Роза, в желанието си за безспирно говорене и директния си изказ, казваше и неща прибързани, невярни, пречупени винаги само през нея.
- Е, хайде да си вършим работата, пък ако ни се усмихне късмета, ще отидем на обяд на пица - начерта плана им тя.
Първите капки се приземиха на предното стъкло на колата. Ставаха все повече и повече и оставяха многобройни следи по сивия асфалт. Капчици вода, а как бъркат в душите, променят мислите и чувствата така, както нищо друго. Пролетен едър дъжд, едно природно напомняне, връхлита ни без да пита, полепва по телата, колите, града и после офейква преди да е започнал даже. Подобно на бурния флирт за една нощ.
Капчиците дъжд се сливаха и топуркаха все повече по стъклото, Здравко пусна чистачките на тъмно зеления си 20 годишен ''Форд''.
- Ха, сега абитуриентите да ги видим на дъжда - подигра се той като продължение на думите си се и усмихна, държейки волана с лявата ръка. Изкачваха се бавно по бул.’’Полоковник Дрангов‘’
- Ще спре бързо, виж, че е само облак - каза оптимистично Дара. Хм, чуждият дискомфорт може да бъде повод за ликуване у него, зачуди се тя. Колко хора бе срещнала такива като него близки. И най-срамното, е че се подиграват по същия начин и с роднините си. Но коя бе тя, че да го съди и има ли безгрешни хора? И какво означава идеална жена - за всеки различна! Колко са важни лошите герои и дали знаят, че са такива в очите на другите? Това, което за едни е топло, за други е студено, а градусът важен ли е? Не, не и ако се събират еднаквите хора.
Мислите ù бяха прекъснати от мощни подвиквания, когато завиха към бул. ''Ботев''. Тук живееха родителите на Здравко. Хора със собствен светоглед така далечен от този на Дара. Панелният им блок бе точно срещу големия Китайски ресторант, където всяка година празнуваха абитуриентите. Той паркира колата на самия тротоар. Така бе по-лесно, иначе трябваше да се спуснат отзад, иззад блока, където бяха гаражите, но не е сигурно, че ще има удобно място, а щяха да походят доста повече, което е черна точка за Здравко.
Слизайки от колата, вече на тротоара, дочуха отсреща още по-силно гласовете - безгрижни, радостни викове на абитуриенти.
Влязоха във входа. Качваха се шумно, разменяйки закачки:
- Хайде, дядо, едва се влачиш - подвикна Дара.
- Не съм никакъв дядо!!!
- А защо са ти бели косите?
- Не са ми!
- Какво е това бялото - ето сам погледни. И тя събра бели цветни прашинки от главата на детето.
То я подгони нагоре
- Хей, виж кой идва отдолу - снижи учудено глас тя.
Детото се поспря и обърна. Качваше се непозната лелка. Разбрал лъжата, Иво я подири с поглед, но тя хвърчеше напред, възползвайки се от преднината си. Приближавайки третия етаж, подвикна:
- Първият има право на едно желаниеее.
Момчето се изнерви, да не кажа разяри. Иска победа на всяка цена. Толкова е мъничък, а победата е много важна за него.
Човек страничен би се смутил от яростта на момчето, но за тях бе обичайно и тя знаеше, че кипящото тенджерче ще се охлади бързо, сякаш никога не е завирало. Понякога и Дара не можеше да проумее неговия силен гняв, обясняваше го със силните чувства. Може би само тя умее да предизвика така, наглед добродушното детенце. Само тя и никой друг. Тази мисъл я ласкаеше. Не са си безразлични - значи силно се обичат.
Бабата засмяна отвори вратата на прага:
- Хайде, бабче-кебапче, откога те чакам, хайде влизайте всички, събувайте се и направо в хола.
Тя милва детето:
- На баба хубавото момче.
Защо, когато сме с деца, показваме колко сме добри, а помежду си като възрастни с гордост показваме лошите си качества? Доброто държание е запазено за децата, ако някой престъпи това, бива заклеймен като лош. А който се държи гадно с равните на себе, се приема за нормално - той е изнервен, ти си виновна и т.н. Тогава най-добре е да си дете или цвете.
- Разполагайте се удобно - жената се суетеше около тях - сега ще донеса още чашки и всеки да каже какво ще пие.
Тя се упъти към кухнята, а Дара по женски я последва.
- Казвай с какво да ти помогна.
- Ей, слушай едноо, две... и жената започна да суфлира с идващите гласове от отворения прозорец. Ех, как минаха и мойте години, още помня каква абитуриентка бях с обикновена рокля преди 40 години... Тази година ще честваме кръгла годишнина.
- И ние - изречението се изплъзна само.
- Колко години ще направите?
- Струва ми се 15 години, не знам, аз няма да ходя - смотолеви набързо Дара.
- Как така няма да отидеш! От тази вечер ще ти останат незабравими спомени. Трябва да отидеш, това е отлична възможност да затвърдиш познанствата, да задълбочиш контактите и да потърсиш нови. Помисли само за желанието ти да смениш работата. Така стават нещата с хора.
Дара отдавна, бе обявила пред роднини, че 300 лева заплата за 8 часа работа и е недоимъчна. Напрежението бе голямо, а шефа си напоследък не можеше да търпи както зайче вълк, постоянно нащрек - 8 часа. Вече от няколко месеца си търсеше упорито работа в jobs.bg, но резултати нямаше. Всички длъжности бяха абсолютно безперспективни и неподходящи, за други ù липсваха необходимата квалификация и не биваше поканена дори на интервю. Видя се в безизходица. Добрата работа за Дара, бе свързана с добри пари , така желани, дали ще е интересна няма значение. Парите значеха за нея независимост, свобода така и необходими точно сега.
Пият, разговарят, Иван също идва, късно, последен. Поглежда бързешком компанията и избира къде да седне. Естествено, където има интрига. Един истински мъж винаги действа директно, по-срамежливите не си го признават и губят. Избор има, жените са шест пъти повече от мъжете или на около двайсетина души има трима. След кратко колебание и здрависване вече е избрал. Ще седне до Дара. Поръчва за себе си. Поглежда към нея, усмихва се и грижливо пита:
- Какво пиеш - водка?
- Май да - усмихна се тя - доколкото си спомням - закачливо продължи вече развеселена, поласкана.
- Извинете, бих желал да поръчам две големи водки с кола, нали? - и той се обърна към нея, поглеждайки я в очите, първобитния начин на общуване.
В очите му има магия, може да хипнотизира, пламъците в тях разкъсват. Очите говорят, на тях вярваме най-много. Ала колко са безсилни пред грубата сила на тялото, колко не могат да направят нищо, неми свидетели.
Той се промъква все по-близо. Смеят се. Докосва я по бедрото. Това е продължението на играта с очите, която играе. При нея е друго, тя пие на неподходящото място, с неподходящите хора. А той сякаш е надушил това като лъв месо.
Навежда се към салатата, боцка си краставица, отваря уста и преди да я скрие в уста, поглежда към нея. Никога не е била веща във свалките и това не ù подсказва нищо. Забавлява се. Танцува кръшно. Поклаща подкупващо раменете, гърдите, сластно ханша и леко бедрата. Подобно на арабски танц. Има красива усмивка, която е давала напразни надежди неведнъж. Усмивката е важна, тя може да дава грешен сигнал, а причината се смята несправедливо, че е у притежателя. Иван е запленен. Той я придърпва. Никой не избира как да се усмихва.
Салатата е отлична, но след поредното и непредпазливо осоляване започва да горчи от сол. Жалко, защото и доматите, и краставиците бяха вкусни. Тя се опитва да се измъкне. Той стиска здраво и после изведнъж отпуска прегръдка. Тя не е излизала с години вечер сама. В близките години едва ли ще ù се случи, те и на банкетите от работата ходят семейно.
Няма нищо, което може да спре най-досадното нещо, когато се забавляваш, най-абсурдното, поглеждането на часа. От един момент нататък той е най-важният и няма нищо по-важно. Той е като оръдие в ръцете на хората, с което си задължен да се съобразяваш. Време е.,
- Стана много късно и ще ставам.
- Не си изяла вечерята си, остани - вмъкна Иван.
- О, не, в никакъв случай, не мога повече - каза категорично. Ако зависи от нея, би останала цялата нощ. Всичко тук и харесва.
Нежеланието на Иван е привидно, той стана някак вълнуващо оживен.
- Ще те изпратя
- Няма нужда, благодаря.
За Дара вече всичко е приключило. Ще се прибере, наспи и утре ще има спомени, които ще я занимават дълго време. Сбогуват се със съучениците, уговарят се да разговарят в мрежата, там ще си обменят и снимките.
Иван настоява за изпращането, а когато един мъж настоява, става страшно.
Тръгват заедно, а тя не спира да обяснява, че наистина смята да се прибере, да не би да е станала някаква грешка и той да е останал с друго впечатление.
- Добре, и аз се прибирам, само ще те изпратя, като ти казвам.
Някакво странно вълнение долавя в него. Все едно, повикала е такси и то вече я чака отвън. Качват се и двамата отзад. Това е повод за ново интимничене от негова стана. Колите са тесни, тъмни през нощта и сравнително закрити - място удобно за много неща.
Неприятният звук от радиостанцията заглушава неприличните Иванови ласки и му осигурява добро прикритие срещу нейния гняв.
Таксито спря на посочения адрес.
- Е, аз съм до тук - опита да се усмихне тя и се забърка за пари.
- Не се притяснявай, аз ще оправя - и той вече вадеше банкнота за плащане.
- Лека нощ...- каза вече отвън
- Не ми казвай лека нощ - той се усмихна равно.
Приближи се плътно до Дара, после я сграбчи през раменете и я задърпа кам близкия вход. Трябваше да изкрещи, но само извика неуверено, въпреки срама от съседите. Иван бързо ù запуши устата с ръка, тя я захапа. Той изохка едва чуто и във входа ù перна силен шамар през ухото.
- Ти да не откачи, какво ти става.
Задърпа я надолу по стълбището
Не беше съученикът Иван. Този бе освирепял, възбуден и стискаше с невероятна сила, каквато само лудите имат. Спря, като отново се усмихна тънко, сякаш ù казваше ”ей, кучко, ти това си търсеше цяла вечер”
- Стига, моля те, пусни ме - заблъска го с ръце в корема тя.
- За къде си се разбързала, сега идва най-интересното.
Свали я през една врата надолу по тъмните стълби. Вдишваше миризмата на застоял въздух, мухъл и вино. На два пъти той се препъна, псувайки успя някак да се закрепи, смешно оплитайки краката си. Веднага след стълбите я завъртя с гръб към грубата мазилка, усети лекото боцкане през тъничката блузка. Свикна с тъмнината, стана малко по-уверена. Направи крачка напред да се измъкне, Иван бързо хвана ръцете ù изотзад за раменните стави. Изохка, а той, обръщайки я лице о стената, изшкурка едната ù буза в дращещата мазилка. Някаква пареща болка като прегоряло имаше, но мъжът вече повдигаше черната поличка с другата ръка. Повдигайки двете ръце нагоре, точно на лактите, говореше, опрял устни в ухото ù:
- Стой, не мърдай, ще ти хареса.
Дръпна прашките ù и бръкна грубо с два пръста. Дишаше учестено.
-Хубаво ли ти е, кажи!
Загледана в стената пред нея, не мърдаше, не мислеше, искаше всичко да свърши. Мислите са като пластелин, моделираш ги с каквито искаш форми. Какви са възможностите на човешкия мозък - безкрайни, приема и такова нещо като смъртта.
Чувстваше го вътре, но някак далечен на друга планета.
Подвикна няколко пъти подред:
- Харесва ли ти... малкия.
Какво я интересува, изключи се като филм на пауза, който щеше да започне по-късно, най-сигурно от утре.
Качиха се по стълбите.
- А сега изчезвай!
Не помни как стигна до нейния вход и качването по стълбите до пред вратата.
Отключи, влезе бързо, тихо, безшумно, стъпваше леко, меко като еленче. Прииска ù се да се смали, изпари, стопи, овладя се. ...
© Десислава Костадинова Всички права запазени