Реших да напиша историята ни.
Взех най-дебелата тетрадка, която намерих, и започнах да пиша с най-любимата си химикалка… Бързо и нетърпеливо изписвах всяка една буква, всяка една дума, всяко едно изречение. Редовете ставаха страници, страниците ставаха листи, а аз не спирах, и не спирах да пиша. Но този път по-бавно и старателно. Пишех и след това прочитах написаното, сякаш исках отново да го почувствам, да го изживея. Усмихвах се. Харесваше ми.
Чувствах се щастлива!
Докато... Свърши ми химикалката. Любимата ми! Взех друга, но мастилото ù... сякаш беше друго, писецът ù също. Дереше листите? Размазваше мастилото? Момент! Това май бях аз... Явно натисках прекалено силно химикалката, така че тя надираше листа. От яд? От гняв? Може би и двете. А мастилото... мисля, че сълзите ми бяха виновни за размазването му. Почеркът ми се промени. Пишех. Зачерквах. Задрасквах. Започнах да късам листите.
Не искам да чета историята ни така одраскана...!!!
Погледнах – имаше само един останал лист за писане! Мамка му! Нямаше ли по-голяма тетрадка? А сега? Какво мога да събера на един лист? Съсредоточих се. Исках да запиша най-същественото, най-запомнящото се... Написах „ОБИЧАМ”, но химикалката ми прекъсна! Хайде де! Не отново! Опитах да довърша „ТЕ”, но мастилото напълно свърши! Нямах друга.
Реших да прочета написаното дотук . Беше късно. Книжарницата отваряше утре. Гордо започнах да чета буква по буква, ред по ред, страница по страница, лист по лист, тъй старателно, както когато го писах.
Усмихвах се. Ядосвах се... На теб, на мен, на нас. Поплаках си... Стигнах до последната страница. О-Б-И-Ч-А-М...
Избърсах сълзите си. Огледах се. Очите ми се спряха на перманентния маркер, с който надписвах кашоните с твоите вещи. Взех го и смело продължих „С-Е-Б-Е С-И”.
ОБИЧАМ СЕБЕ СИ? Колко егоистично... Но НЕ! Обичах те, но обичам себе си повече! Няма да си го причинявам... повече! Затворих книгата. Сложих я при другите ти вещи. В кашона, надписан „Минало”.
Усмихнах се.
© Юлиана Асенова Всички права запазени