20.05.2007 г., 22:56 ч.

Любов.Огън.Забрава 

  Проза
1112 0 1
4 мин за четене

Чудни и вълшебни приказки разказват хората. Предават се от поколение на поколение и от уста на уста. Обикалят целия свят, за да разкажат за голямата любов, за щастието и богатството на чудни принцове и принцеси от чудни страни. И за да бъде докрай вълшебна тази приказка, просто трябва да погледнеш към небето и ще бъдеш омагьосан от звездите, които могат да ти разкажат приказката, но и човек участва в разказа, защото всеки си има своята звезда.

Много пъти, поглеждайки към небето се чудя коя е моя, как да разбера и не се сещам. Но се случи това, което не си и мислех - открих моята звездица на небосклона, това бешетой - моята първа и истиска любов. В такива мигове слепия става зрящ, а виждащия проглежда. Земята спря да се върти и за първи път почувствах че живея. Аз бях принцеса в една реална приказка. Исках този миг да бъде безкраен. Започвах да мечтая, виждах бъдещето. В бъдещето аз изживях най-красивите си моменти. Щом го погледнах в очите, четях страст. Страст, която ни обричаше на безкрайни нощи, в който и аз, и той щяхме да бъдем различни. В тези нощи ние щяхме да бъдем животни, който се преследват, намират и изяждат. Страста беше в нашата кръв. Бяхме върколаци, които всяка нощ виеха срещу луната и по този начин и благодаряха, че сме се срещнали. Удоволствието от тази плътска наслада щеше да бъде толкова голямо, сякаш вселената спираше и изчезваше. Нямаше ги чудовищата, които ни преследват и търсят под дърво и камък, за да не бъдем щастливи. А когато изричаше някоя дума, сякаш нежна мелодия галеше моите сетива и цялото ми тяло потръпваше. Всяка частица от мен изгаряше, за да бъде с него. И така виждах всяка нощ със него, всеки миг във вечноста принадлежеше на нас двамата. Усещането в мен за живота се промени, сякаш слънчев лъч огря най-тъмните и неоткрити места в мойта душа. И сякаш тогава започнах да живея. Мойте очи не спираха да се взират в неговите. Но когато се опитвах да проникна в него, да видя неговите най-скрити кътчета, мракът ме обгръщаше. Колкото по-дълго го гледах, толкова по-бързо падах в бездна, която беше капан за мен. В мрака не виждах къде отивам, само знаех, че мисълта за него ме опияняваше. И всеки път, когато стигнех до някое място, се удрях в стена. Нямаше врата, през която да мина. Но мисълта ми беше неясна: вече не мислех, само виждах него. Бях пияна за първи път в живота ми, толкова опиянена, че загубих себе си. И всичко това за един миг. Един миг, в който аз потънах и не исках да се откъсна. И, замечтана отново, аз не се безпокоях за стените, не ме интересуваше миналото му, знаех само къде искам да отида с него. Неговата усмивка озаряваше моята душа. Мислех, че зная какво е слънце и какво е вятър, но грешах. Той ми показа с едно малко движение какво всъщност са те. Мислех, че наистина чувствам, а той докосна моето сърце така, както никой не е успявал. Не подозирах, че може моето малко и крехко сърчице да изпитва такива трепети. Сякаш той беше Адам за мен, първия мъж, който виждам. И ето, той отново ми шепти нежни слова, които ме карат да изгарям. Нежни звуци се вият около нас и чувам заклинанията на звездите за вечна любов.

Този миг на изгаряща любов, за която времето беше спряло да съществува и на нежните песни на горските нимфи, беше прекъснат от силните овации . Изтрезнях много бързо, сякаш някой отново ме беше върнал в реалността на моя живот. И моя поглед, досега взиращ се в неговата бездна, се пренесе върху пълната зала от хора на крака, които пляскаха толкова силно, сякаш им е за последно. Една ръка беше протегната към мен. Хванах я с надеждата, че отново ще се върна там, където исках. Но надеждата беше убита от човека, който досега ми шепнеше нежни слова. Исках в този момент да съм глуха, за да не чуя онези думи, които се забиха в моето сърце:

„ Браво, много добре игра, даже аз по едно време си помислих, че е истинско”

Нямах сили дори да се поклоня, исках да избягам. Каква глупачка - да си помисля, че това е било истинско. Но в този момент разбрах, всъщност, колко голяма късметлийка съм била, че съм отишла в свят, който много малко хора могат. Той стисна ръката ми силно и ми се усмихна, тогава двамата заедно се поклонихме и към нас се присъдини и останалата част от трупата. Това бе най-красивото ми преставление в целия ми живот, благодарение на което аз изживях моята приказка. Сега го виждам много често и сме много добри приятели.Често говорим за тази постановка и всеки път ме озарява една усмивка, защото си спомням онзи свят, където бях.

© Ели Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Знаеш,много харесвам този разказ..Толкова е истински...
Предложения
: ??:??