Тази нощ обърка мислите на всички. Преплете ги, омота ги, също както прежда кълбо. Всички се опитваха да разплетът кълбото, да премахнат възлите, но сякаш не катастрофата беше огромния възел в ръцете им, а самите онези неща които криеха тихо в сърцата си. ДАниел легна на леглото си, хвана се за челото и не проумяваше случилото се. Изпитваше болка и дори вина за това, което стана тази нощ. Никой на негово място не би предвидил, че дървото може да се сгромоли върху им, но сякаш трезвия му разум го беше напуснал, мозъкът му бе блокирал и единственото, което се въртеше в главата и ума му, беше онази вина, която стискаше сърцето му, сякаш иска да изтиска цялата доброта от него. В съвсем другия край на градчето Мари говореше с бившия си съпруг по телефона, той и каза, че идва, но ще преспи в хотел и на сутринта ще и позвъни. След разговора тя все още беше притеснена за здравето на дъщеря си, макар лекарите да я бяха убедили, че Луиза е напълно здрава. Но не само това измъчваше душата й, имаше и още нещо, което я тормозеше. Срещата със стария й приятел, за огромно нещастие, се бе състояла точно в този трагичен момент. Радостта, която изпитваше от компанията, в която се бе усамотила, се стопи за част от секундата. Малвина също не можеше да заспи, все още продължаваше да се притеснява, понеже все пак момчето, в което беше влюбена и най-добрата й приятелка лежаха в болница. Бяха си прекарали толкова хубаво, защо нещо като това трябваше да се случи. След като всичко спеше, улиците бяха пусти и тъмни, градът беше потънал в мрак, сутринта се готвеше за своето идване и слънцето нямаше търпение отново да засияе. ДАниел стана рано. Беше към 8 часа. Звънна на Малви и двамата се чакаха в закусвалнята, в която обикновено четиримата ходиха за закуска. Правеха чудесни палачинки. Двамата закусиха и решиха да поръчат по една порция и за двамата болни в случай, че им разрешават да ги ядат. После се запътиха към болницата. По пътя Дан сподели на момичето, че се обвинява за инцидента. Тя го смъмри и му обясни, че не е могъл да направи нищо. Никой не би могъл да предвиди подобно нещо, дори и най-отговорният човек. Всички сме като малки камъчета в ръцете на природата и тя ни подмята и хвърля както си поиска, без да можем да й се възпротивим. Когато пристигнаха, те завариха Саманта (майката на Джонатан) и Мари със бившия си съпруг. Но те не бяха единствените, които бяха отвън пред вратата на болничната стая. Имаше едно момче, със кафяви очи и доста светло кестенява коса, почти руса, което се беше подпряло на едно от сепаретата в коридора на болницата. Беше скръстило ръце и по физиономията му можеше да се познае, че беше притеснен. Малвина отиде и целуна за поздрав двете дами. Дан също.
- Здравейте, деца! - усмихна се Саманта.
- Как са те? - попита разтревожено ДАниел.
- Добре са. Още спят. - успокои го Мари.
- Може ли да влезем да ги видим? - запита Малви.
- Да, разбира се. Ние до сега бяхме вътре. - отговори Саманта.
- Носим им палачинки. - усмихна се момичето.- Трябва да попитаме лекаря дали може да им ги дадем.
- Мисля, че няма да има проблем, но все пак ще се консултираме. - намеси се Едуард.
- Ти трябва да си ДАниел, нали? - попита бащата на Луиза. След този негов коментар момчето, което се беше подпряло на сепарето, се изправи и прониза Дан с погледа си.
- Да, аз съм, господине. Приятно ми е! - усмихна се момчето и подаде ръката си.
- Кое е това момче пред вратата? - попита Малви. - Някой приятел на Джонатан?
- Не, не е приятел на Джо, аз не го познавам. - Дан се обърна да погледне момчето, след което изкоментира.
- Да, прав си. Това е Алекс.- каза Мари. - Алекс, ела тук да се запознаеш с приятелите на Луиза.
- О!,- този звук се чу от устата на Малвина. Сякаш щеше да се случи нещо опасно. ДАниел замрази усмивката си и отново погледна младежа, който вече се приближаваше към тях. Алекс извади ръцете от джобовете на дънките си и се ръкостиска с момичето, а след това и с ДАниел. Те се погледнаха в очите, но за огромна жалост на всички със злоба. Бяха влюбени в една и съща жена, която ги обичаше и двамата с едни и същи силни чувства. Това определено много изнерви всички, които се бяха насъбрали около тях.
- Е, Алек, защо си дошъл?- попита с усмивка Малвина, за да излязат от тази неприятна ситуация.
- Когато Мари се обади, Едуард беше на вечеря у нас. Тъй като нямахме много информация за състоянието на Луиза, помолих Едуард да го придружа. - отвърна момчето.
- Тя е добре! - каза Дан, но с леко прискърцване на зъбите. Той не се съмняваше, че Луиз го обича, но знаеше също, че обича и този почти русокос младеж, който наистина беше доста привлекателен на външен вид.
- За което се радваме всички, нали така? - подсмиваше се Малви, с надежда тази негативна енергия между двете момчета да изчезне.
- Влизаме ли?- попита Дан.
- Да, разбира се! - усмихна се Малви.
- И аз ще вляза с вас. - тези думи, които изрече Алекс, подразниха още повече Дан. Той стисна юмрука си и се запъти към стаята. Малви го прегърна и го потърка по рамото. Когато влязоха, двамата все още спяха. Те седнаха на столовете, които бяха отсреща на леглата и зачакаха да се събудят. След няколко минути първият, който отвори очи, беше Джонатан. Малви и Дан веднага се приближиха към леглото му.
- Хей, как си? - усмихна се момичето.
- По-добре, след като ви виждам.
- Боли ли те нещо? - попита Дан.
- Малко, но ще ми мине. - засмя се Джо.
- Аз съм виновен, не трябваше да спирам там. - наведе главата си момчето.
- Ей! Ей! Какви са тия глупости? Каквото беше писано да стане, стана... Никой не е виновен, ясно? - каза Джонатан, като се изправи в яростта си и раната го сви.
- Полека! Не ставай! - с притеснен тон каза Малви.
- Как е Луиз? - попита Джо.
- Още спи. - отговори Малви.
- Тя обича да спи до късно. Ще се събуди. - каза Алекс.
- Ти пък кой си? - попита учидено Джонатан.
- Аз съм Алекс, приятелят на Луиз. - усмихна се момчето.
- Бившият приятел. - добави Дан.
- Да, прав си. Просто стар приятел. - усмихна се отново Алекс. Той нямаше нищо против новите й приятели, но естествено не харесваше ДАниел. Беше си напълно нормално, все пак той е новият приятел на неговата любима. Въпреки това се опитваше да бъде любезен с него, макар Дан да го нападаше още от първия миг, в който разбра, че онова момче е Алекс. В този момент вратата се отвори и Саманта влезе с стаята.
- Как си, детето ми? - приближи се тя до сина си.
- Добре съм, майко, спокойно. - отговори Джо.
- Дан, за палачинките, Луиз може да яде, но май за Джонатан е рано. - каза Сам.
- Палачинки? О, храна! - засмя се Джо.
- Ще видим какво ще каже лекаря. - усмихна се майка му. След около двадесетина минути и болното, нежното цвете в стаята отвори очи. Алекс беше най-близо до леглото и пръв се доближи до нея.
- Как си? - попита я той.
- Добре. - сънено отговори девойката. - А ти, какво правиш тук?
- Дойдох с баща ти. Но ти си почивай. - каза момчето. Дан също се приближи към леглото на Луиз.
- Здравей! - усмихна й се той.
- И ти си тук? - засмя се момичето. - Доста обожатели имам. - двете момчета се спогледаха.
- Носим ти закуска.
- Нима? Каква е?
- Палачинки. - извика Малви.
- И ти ли си тук? - попита момичето.
- Да, разбира се.
- Защо се криеш на другото легло? - запита момичето с леко намръщена физиономия.
- И аз се нуждая от компания. - каза Джо. - А ти, спри да ме дразниш с тази закуска. - Джонатан се скара на Малвина.
- Моята компания обаче е от два кисели лимона. - засмя се момичето. Дан и Алекс се погледнаха и се усмихнаха.
- Не сме кисели. - каза Алекс. - Просто малко притеснени и изнервени.
- А не трябва, аз съм си добре. - успокои ги Луиза. След като закуси в компанията на Джо, който се опитваше да не гледа към вкусната й закуска, но по която му течаха лигите, Луиз помоли Алек да повика родителите й. Бащата и майката на момичето влязоха. Едуард я прегърна и я попита "Как си", вече й беше писнало да отговаря с "Добре", понеже този въпрос и го бяха задали вече десет пъти и то само откакто се е събудила. След като се увериха, че са добре, Саманта, Едуард и Мари се изтеглиха за по едно кафе. В стаята останаха трите момчета и двете девойки. Малвина и Джонатан си говориха нещо и другите трима младежи присъстваха на тяхната първа целувка, която не беше просто спонтанна.
- Ам... Вие двамата, нали... уж...? - пелтечеше след видяното Луиза. Двойката се засмя и Малви се настани до приятеля си.
- А ти как си, Алекс? После трябва да си поговорим. - каза Луиза.
- Добре съм. Ще поговорим, не се притеснявай.- отговори момчето. Луиз забеляза леко смущение в погледа на Дан след нейните думи. Тя хвана ръката му и му направи жест да седне до нея. Момчето седна на леглото и й се усмихна.
- Ще ида за кафе. - каза Алекс и излезе от стаята. Луиза погали Дан по косата и му прошепна "Вярвай ми". Той й се усмихна и я целуна по устните. Пак онази целувка, със сладкия вкус от череши и онзи красив аромат, който им липсваше, но любовта в този сезон на годината успяваше да им предаде.
© Пламена Добрева Всички права запазени