На теб не писах нито ред. За теб не казах нито дума пред любопитните очи, не търсих и съвет, не палех свещ и не попитах никого къде си. Не исках да те чакам, не плаках и не те целунах... ей така за сбогом. Защо?! Защото теб обичам, както никой смъртен мъж. Обичам те като икона, която пазиш и опазваш с цената на живота, живот, в който няма седем смъртни гряха, а седем смъртни дни. За толкоз си отиде. И знам, че нищо не написах, защото ти четеш по мен, и знам, че нищо не изказах, защото думите за обич са във влажните очи, и знам, че и не чаках и не плаках, защото ти ми забрани. Не те целунах и не казах „сбогом”, когато те усетих да напускаш себе си и нас, защото знаех, че ще ме целунеш някога без устни, че ще ме обгърнеш без безсилните ръце, ще ме погледнеш с вътрешни очи и те ще видят всичко в мен, тогава ще е нашето „здравей”. Да, не питах и къде си, защото знам къде ще бъде срещата ни нова и знам, че ще ме срещнеш с роза, за да ми кажеш да не ме боли. Както в Магдалена, така аз вярвам в теб, виждам те в усмивката ù честна, виждам те в очите, сини като мастило на творец, виждам те във всеки опит неин да бъде силна, дори когато всяка твоя снимка я боли. Заради нея пиша ти писмо, аз знам защо и как, но тя се пази да обича, защото никога не те видя, а за тая мъка няма майчина утеха.  Пиша ти, за да ù кажеш, дори насън, че я обичаш, че татко ù я пази и гледа всеки ден. Кажи ù  го... дори насън.

А аз на теб вече няма да напиша нито ред, на тебе казвам всяка вечер всичко...