За съжаление, вече навсякъде са наслагали някакви уж модерни и много семпли лампи. Светят, наистина, но изобщо не могат да се нарекат красиви, дори симпатични! Просто лампи.

            ЛЮК, КОЙТО ЖИВЕЕ НА ПОЛИЛЕЯ                                                                                                                                         

 Не знам за вас, но аз, когато отида на театър или опера, или някъде в някой стар дворец, музей или просто салон за танци, винаги поглеждам нагоре към светлините от полилеите. Те са толкова красиви, а самите стари полилеи са огромни и целите от стъкло или кристали. Светлината от крушките се пречупва и отразява безброй пъти в прозрачните висулки, а самите те леко се полюшват и понякога издават прекрасен звук. Сега вече не правят такива полилеи или , ако все пак някой ги поръча, са много по-малки и стъклото не е истинско. Доскоро не знаех, че в тях живеят вълшебни същества, също толкова прозрачни, леки и звънтящи при допир, които се грижат пътят на светлината да е винаги открит и нищо да не й пречи. Казват се силфи и само майсторите на полилеите могат да се свързват с тях. Може да се каже, че те са им най- добрите съветници и рецензенти.

    Например, майсторът имаше поръчка от господин директора на операта за нов полилей в самата зала, който да осветява първите десет реда, където сядат най- запалените любители на музиката в града. Стоеше си той през компютъра и правеше скица след скица. Но нищо не му харесваше, просто нямаше вдъхновение. Изведнъж се плесна по челото, извади от сейфа малко стъклено телефонче и леко го разклати. От него се понесе нежен звън и не след дълго нещо проблесна във въздуха, като че ли слънчево зайче се завъртя точно под тавана и накрая кацна на клетката на папагала.

- Добре дошъл, Люк, казва майсторът, какво ще кажеш да се преместиш в операта след известно време?

- Здравейте, майстор Северин, много съм развълнуван, че пак ще правите полилей! Не се и съмнявам , че ще е нещо изключително и с радост ще го приема за свой дом.

   Майстор Северин вдигна глава и намести очилата си. Малко момченце колкото палеца му, се беше настанило на клетката на папагала Доситей. Беше толкова нежно и почти прозрачно, че когато слънцето проблясваше през щорите, изчезваше и сякаш ставаше невидимо. Всъщност, всеки полилей е изработен като дом за някого от силфите и те имаха решаващата дума как да изглежда той. Но сега приказното същество просто се полюшваше от въздушното течение, а Доситей беше зяпнал от почуда и направо занемя, а това не му се случваше често. Той беше много бъбрив, дори и за папагал.

–Искам да има поне хиляда крушки, и още толкова висулки. Висулките да са с различни форми, листа, цветя, пеперуди, пчелички...Да няма две еднакви за да ми е интересно да летя между тях! Да са достатъчно близко, за да мога да се скрия и никой да не ме вижда и в същото време  да не пречат на светлината! Да мога да си поканя гости и да танцуваме между тях свободно, но да са достатъчно здрави, че течението да не ги събаря...

    И още много време малкото човече обяснява на майстор Северин какво точно иска да е жилището му. А той кимаше в знак на съгласие и не след дълго проектът вече беше готов в компютъра му.

    Няма как да ви опиша новия полилей, най-добре е сами да го видите когато отидете на опера. В кой град ли? Е,това няма как да ви кажа , обещах на Люк да не издавам адреса му.

   Един ден стъкленият красавец пристигна в операта. Беше опакован старателно и няколко млади мъже се заеха с монтирането му под ръководството на майстор Северин. Когато запалиха светлините,  всички ахнаха от възторг, никога не бяха виждали толкова красиво нещо. Напразно се опитваха да преброят висулките, да открият поне две подобни една на друга. За целта някои се качиха на третия балкон за да погледнат по-отблизо. Целият полилей бавно се завърташе около оста си, а малките блестящи фигурки пееха нежно.

  На другия ден имаше представление, опера за деца от детските градини. Залата се напълни с шумни момиченца и момченца, които трудно се задържаха на столовете. Между тях беше и малката принцеса Русалия. Тъмните й големи очи бяха постоянно вперени в полилея, дори и когато загасиха светлините. После започна представлението, в което и децата трябваше да вземат участие. Те отговаряха на въпросите на артистите, танцуваха между редовете и пееха с оркестъра. Изведнъж погледът на Русалия мерна нещо като слънчево зайче, което кръжеше над главата на диригента и повтаряше движенията му. Странното беше, че диригентът изобщо не го забелязваше, а и музикантите също. Когато се вгледа по- добре, видя миниатюрно момченце.

„ Кой ли е той, запита се малката принцеса, прилича на Питър Пан, но какво ще прави той тук? Трябва непременно да разбера!“

  Изведнъж момченцето се стрелна нагоре и изчезна между висулките на полилея като ги осветяваше за миг.

„ Къде ли изчезна, попита се момиченцето, не може да се е скрил чак толкова добре, че да не го видя!“

   И тя бавно се надигна от стола, после тръгна към втория балкон за да огледа по- добре.Докато стигне, представлението свърши, запалиха светлините и силни ръкопляскания и вкове „Браво!“ огласиха залата. Силно завладяна от тайнствения силф , Русалия така и не забеляза, че всички си тръгнаха и разпоредителката заключи вратите отвън. След това загасиха светлините и тя остана сама в операта.

  Да кажем, че не се е изплашила, няма да е съвсем вярно, все пак , тя е малко момиче, още ходи на детска градина! Вече щеше да заплаче, когато видя малката кръжаща светлинка на тавана.

–Ей, ти!- извика Русалия- Моля те, помогни ми, който и да си!

  В отговор светлина още по- бързо закръжи , опита се да се скрие в полилея, но все не можеше.

–Видях те вече, не се крий!- продължи да вика тя- Кръжеше над главата на диригента и го имитираше. Не е много възпитано да правиш така , нали?

  В отговор се чу ясен смях.

- Не било възпитано! А вие всички като крещяхте и сновяхте между столовете, възпитано ли е? Кажи ми, де, кажи! Хората слушат музиката и гледат артистите, а вие го обърнахте на детско парти!

– Извинявай- отвърна му Русалия- Но аз не отговарям за другите, аз си стоях кротко и гледах тебе...

–Гледала мене! Като че ли можеш да ме видиш! Аз съм невидим, само майстор Северин ме познава...

– Може и да е така. Тогава аз виждам и невидимото, значи!

– Виждала невидимото, моля ви се! Ама сега аха и ще се разплачеш от страх, нали?

– Няма! Аз съм вече голяма и не плача! Мама ще дойде да ме вземе!

– И кой ще й отвори операта по това време, моля ти се?

– Ама тя...заключена ли е?

– Разбира се! Ключът е ей толкова голям, колкото палката на диригента! Цяла нощ ще прекараш тук, така че се забавлявай както можеш!

– Не искам да се забавлявам, искам да си отида в къщи!- извика Русалия.

– Ама няма да стане! Аз лично се погрижих за това!

–Знаех си! Щом се подиграваш на диригента , можеш да направиш и много по- лоши неща! И как го направи?

  През това време Люк беше кацнал на перилата на кабинката на осветителите и се хилеше.

–  Не трябва да ти казвам, но понеже няма да излезеш оттук скоро, може да те светна. А и да кажеш на някого, няма да ти повярва изобщо! Някакво си човече, някъде на полилея, някакъв скрит механизъм за блокаж на вратите...ще кажат, че си сънувала! Я ми кажи как се казваш, малката?

– Принцеса Русалия Кристина Джорджиана, принцеса на Есенните Глухарчета...Така ме нарече баба. Мама и татко ми казват Роси.

– О, принцеса, значи! Аз съм Люк и съм силф. Силфите са древни вълшебници, които някога научили хората да правят стъкло. Сега живеят в полилеите и отговарят за светлинното шоу.

– Тогава можеш да ми отвориш вратите! Моля те, моля те, моля те, Люк!

–И защо да го правя? Къде ще отидеш сама сега? Сто процента някой гаден трол ще те отвлече! По- сигурно е да останеш тук. Тъкмо можеш да присъстваш на партито, което давам тая нощ в чест на новия си дом. Ето, гостите ми пристигат и вече започваме!

       Наистина под тавана се виждаха множество разноцветни летящи светлинки. Когато се вгледа по- добре, Русалия забеляза мънички момиченца и момченца със светещи крилца и блестящи коси от стъклени нишки. Всички поздравяваха Люк, а от висулките се носеше невероятна мелодия. Всъщност, както й обясни новият й приятел, те запаметяваха музиката, която свиреха музикантите и сега отново я възпроизвеждаха.

– Скъпи приятели, каза Люк, много се радвам да ви видя, но трябва да ви представя и една необикновена гостенка, каквато никога не сме имали на нашите партита!- и той посочи към Русалия.

–Принцеса Русалия Кристина...и така нататък е тук! Нека да я поканим на танц!

  Всички изящно се поклониха и запляскаха с малките си ръчички. Русалия стана от стола и отначало плахо, а след това все по-уверено, започна да танцува.  Музиката не спираше и всички много се забавляваха.

„ Колко е хубаво , че останах тук!, каза си момиченцето, толкова много нови приятели имам и така хубаво се натанцувах!“

 ......

  Вратата на залата се отвори с трясък и вътре нахлуха майката и бащата на Русалия заедно с обърканата разпоредителка.

– Роси! Роси! Къде си, детето ми?- развикаха се те. Изведнъж видяха нещо малко, с червена дрешка, свито на един от меките столове. Дъщеря им сладко спеше и се усмихваше насън.

–Роси, миличка, добре ли си?

  Момиченцето разтърка очи и учудено ги погледна.

– Мамо, татко? Защо сте тук? Партито още не е свършило! Толкова се забавлявах!

– Къде си се забавлявала, операта отдавна свърши, а ти си останала тук! Изглежда си заспала по време на представлението!

–Не, мамо, Люк  ме покани на парти за новия си дом!

  Родителите й се спогледаха, а разпоредителката прехапа устни. Още един, който знаеше тайната на силфите!

– Сънувала си, просто и сънувала...Впрочем, кой е тоя Люк?

–Ами той...започна Роси и внезапно млъкна, защото отгоре Люк отчаяно й правеше знаци да мълчи.- Един такъв приятел...

  Баща й я прегърна и понесе към колата, защото очите й отново се затваряха и не видяха как всички силфи, накацали по висулките на полилеите, й махаха за довиждане. Чудно нежна приспивна музика се носеше след нея и продължаваше да свири и в съня й...

   На сутринта малката принцеса се събуди рано. Нещо й убиваше, май имаше някакъв предмет в джобчето на рокличката си. Бръкна вътре и извади малко стъклено телефонче, също като на майстор Северин. Разклати го и чу глас отвътре:

– Добро утро, принцесо! Ние всички те поздравяваме!

–Някога ще направя вълшебен полилей- прошепна момиченцето-И ще поканя всички ви за партито!

                   Март, 2017