Събуди се в непозната обстановка. Лежеше върху твърда кушетка, без възглавница и завивка, облечена с вчерашните си дрехи. Не знаеше къде се намира. В стаята нямаше нищо друго, освен решетките на прозореца, който гледаше към някакъв заден двор, обрасъл с буйна растителност. Бавно като лавина започнаха да я връхлитат спомени от предишния ден, от снощи. Не, това не можеше да бъде истина! Ощипа се да разбере, че не сънува. В това време някаква жена с униформа влезе да ú съобщи, че имала посетител и че разпитът щял да продължи, за съжаление снощи не са могли да го довършат, защото била припаднала. Невена нищо не отговори. Последва я мълчаливо. В една друга стая я чакаше майка ú в присъствието на някакъв цивилен служител.
- Невено, дъще, - изплака женицата и прегърна дъщеря си. Очите ú бяха зачервени. Личеше, че не е спала цяла нощ и е плакала.
- Майко, нищо не знам, не знам защо съм тук, но ти не се притеснявай. Всичко ще се оправи... -опита се да я успокои Невена.
- Как ще се оправи, дъще, ...