Той седеше в замъка и гледаше замислено бурята навън. Дъждът блъскаше с всичка сила по прозорците. Светкавиците осветяваха за миг небето - светлината беше зловеща, мрачна, обещаваща пустота и смърт. Той гледаше любимата си градина, наблюдаваше как дъждът безмилостно убива цветата му. Виждаше как силните капки се изгубваха в красивото езеро и то сякаш с всяка следваща капка ставаше по-тъмно, по-зловещо. Умираше, и сякаш бе способно да погълне в себе си всичките красиви бели лилии и те наистина изчезваха и остана само черната повърхност на водата. В този миг той се сети, че този дяволски дъжд ще погуби любимото му цвете, ще унищожи  всичките му красиви черни листенца. Не, той не би могъл да изгуби своята черна роза... Тръгна към вратата и забърза навън към черното си цвете. Пелерината ми се вееше и сякаш разбиваше на хиляди пръски едрите капки дъжд. Стъпваше в калната земя, потъваше в калта, но ставаше и продължаваше. Мина покрай езерото, спря там, прииска му се да погледне вътре, нещо го влечеше към това мъртво езеро погубило своите лилии. Приседна до водата и се вгледа вътре, но мракът, който цареше в езерото бе непрогледен. В този момент нещо раздвижи водата, нещо леко и нежно се носеше по нея. Той се вгледа, фигурата мина покрай него и остана там. Тогава той видя, разбра всичко... осъзна защо бушуваше тази дяволска буря навън... защо дъждът е така зловещ, защо езерото е мъртво. Той видя тялото на мъртва жена, с разпилени черни коси, с красива черна рокля, а на гърдите й лежеще черна роза... неговата черна роза... Жената бе красива, дяволски красива, сякаш бе паднал черен ангел, но погубен...
Питаше се защо тази красива черна жена бе избрала смъртта? Какво бе погубило желанието й за живот?
А сега тя лежеше спокойна и красива в езерото, а розата сякаш бе част от нея...
Мислеше си дали усмивката й е била красива приживе, а дали се е усмихвала или мракът и пустотата, които сега лъхаха от нея са съпровождали целия й смъртен живот???
Дали не бе късно вече да я върне към живота?... Дали кръвта все още бе топла в тялото й?... Извади я от водата и я положи на калната черна земя. Огледа красивата й шия, докосна плътта й... все още можеше да усети топлината й, но ако не действаше бързо, тя нямаше да има шанс да живее мъртвия живот, който той би й дал. Наведе се, доближи устни до призрачната й кожа и я дари с Черния дар. Кръвта й се вля в устните му като огън, изгори сетивата му, подпали душата му... Не бе вкъсвал такава сатанинска кръв. Замъгли съзнанието му, забрави всичко, потопи се в нейните спомени, в нейния живот. Това, което видя го изпълни с ужас. За своите хиляда години не бе виждал толкова ужасяваща съдба. Тази безумно красива жена не бе живяла живот, бе изгубила душата си много рано, прекалено рано бе погубила сърцето си... Черни мисли... черен разум... черни очи... черна кръв... черен живот... черна съдба... черна смърт... черни спомени сред черни мисли... Ужас бе сковал всяка нейна частица, а след като вкуси от огнената й кръв ужасът скова и него. Отдръпна устни от шията й. Гледа как тя бавно, едва-едва раздвижи ръце, помръдна чувствените си устни, отвори очите си - божествени, черни като нощта и същевременно огнени, с черни пламъци, страшни, страстни очи...
Тя го гледаше дълго, страх проникна у нея, той го усети. Изправи се плахо, улови ръката му и го погледна с вяра в очите...
Вървяха дълго в нощта, ту се сливаха с нея, ту бяха като бледи сенки. Тя бе готова за своя безсмъртен живот, той го знаеше, тя нямаше нужда да се учи, тя знаеше всичко... Душата й приживе се е научила да живее мъртъв живот, сърцето й - изгубено сред мрака и тъмнината, бе обгърнато с черен воал... Тя трябваше да живее своя мъртъв живот сама, тя не можеше да бъде с други като нея. Съдбата й от тук нататък бе самотна. Той го знаеше, тя също. Знаеше, че ще има хиляди жертви, черна кръв ще следва нейните стъпки. Тя ще забрави за миналото си... ще забрави своя живот... ще живее смъртта си... кървава и черна... ще бъде блудница и скитница... ще остане красива, ще стане дори още по-красива... той го знаеше и затова я пусна. Знаеше, че тя ще се връща понякога при него... Тогава той ще й подарява по една черна роза... защото тя самата бе черна роза...
Вървеше из тъмнината и мислеше за всичко това... изведнъж нещо го опари, заслепи го... Проклетото слънце... светъл лъч проникваше между процепа на тежките черни завеси в спалнята му. Събиди се, огледа се наоколо... какво се бе случило... нима всичко е било сън... измислица???...  Наметна халата си и побърза да излезе навън. Тръгна по посока на езерото, но само с първата крачка се учуди... Какво бе станало с градината му... какво бе станало??? Навсякъде бяха изникнали черни рози... нищо друго. Заобикаляха по алеите около замъка и свършваха край езерото. А то беше точно толкова черно, колкото и в съня, бе мъртво и на повърхността му се носеше една-едничка черна роза... онази същата, от съня му... неговата черна роза...