Глава 5           Сини очи

            Мьонг-у излезе от стаята, където беше настанил принцеса Адия и си пое дълбоко въздух – беше възстановил старата магия, направена от жрец Обсифан преди толкова много години... и спомените на принцесата за ландъра отново не съществуваха. Беше грешно въобще да се среща с нея, но казваха – дръж приятеля си близо, врага още по-близо, затова Мьонг-у не беше отпратил ландъра или пък не го беше убил. Това не си струваше.

            Но така или иначе усложнения можеха да бъдат премахвани и Мьонг-у нито за секунда не съжали. Любовта беше за глупаците, мислеше си той, докато отиваше към стаята на принца да му съобщи да не се притеснява за сърцето на принцесата... той съзнателно изгони спомени за миналата нощ от главата си, заповядвайки си да вярва, че подобно нещо не се е случило. Оставаше по-малко от час до официалната венчавка и навсякъде из двореца щъкаха забързани слуги. Въпреки че най-вероятно главната зала вече беше готова, както и всичко за церемонията. Звездите бяха подредени както трябва, стихиите бяха в мир, принцът и принцесата си пасваха, затова Мьонг-у вече нямаше никакви грижи. Ландърът беше настрани.

            Той почука кратко на вратата на стаята на принца и зачака отговор. Който не дойде и Мьонг-у смръщи вежди тревожно. Какво правеше принцът?

            - Ваше височество? – повика го той.

            - Да, влез.

            Мьонг-у отвори масивната дървена врата и се вмъкна в покоите на принца – негово височество стоеше до отворения прозорец и съзерцаваше слънчевия изгрев. Вече беше облечен в сватбената си премяна – светлосиня роба и бял венец на главата. Отиваше на русата му коса.

            Принцът не се обърна при влизането на съветника си.

            - Готов ли сте за церемонията? – попита Мьонг-у в тишината.

            - Разбира се, че не.

            Мьонг-у си представи, че престолонаследникът е отговорил с „да” и започна да си свива цигара. Принцът се обърна.

            - Не, не пуши.

            - Ваше височество... – започна Мьонг-у, но се поколеба какво да каже и затова само се загледа в тъмнозелените очи на принца, така тъжни и помръкнали.

            Принцът тръгна през стаята, прекоси скъпия вносен килим на сиво-зелени шарки, докато магьосникът го гледаше с неразбиране. Наистина не можеше да разбере нито какво си мисли негово височество, нито какво би направил. Не беше така лесно... и в следващия момент принцът грабна почти готовата цигара от ръцете на Мьонг-у, хвърли я на земята и я настъпи. Мьонг-у запази изражението си равно и спокойно, въпреки ускорения пулс.

            - Няма ли проклето да направиш нещо?! – повиши тон принцът.

            - Аз ли, ваше височество?

            - Шибано те предизвиквам! Направи нещо!! Каквото и да е, Мьонг!

            - Нямам думата тук, принце.

            Двамата се загледаха в очите си – принцът изглеждаше още по-мрачен и самотен.

            - За бога, приемете положението си – каза Мьонг-у, чувствайки се изтощен до мозъка на костите си. И то не от някакво физическо натоварване. Този поглед на принца... беше уморителен да се гледа.

            Принцът импулсивно постави ръката си на кръста на съветника си и дръпна рязко тялото му към своето, без да изпуска очите му от поглед. Мьонг-у замръзна, но тялото му пламна от близостта на принца. Въпреки това магьосникът леко дръпна главата си назад.

            - Не – тихо каза Мьонг-у – пуснете ме.

            Силната ръка на принца притискаше тялото на Мьонг-у без почти да има шанс да се измъкне, освен ако не го удари или нападне по някакъв начин. А магьосникът нямаше никакво намерение да го удря, защото беше противозаконно. Или поради други причини.

            - Върви по дяволите – изсъска принцът, но не пускаше, а даже притисна тялото на Мьонг-у още по-близо. – върви по шибаните дяволи.

            - Разбира се – отвърна Мьонг-у.

            - И си способен да стоиш настрани, докато проклето се женя!? – ядосано изръмжа принцът – и нищо няма да направиш?!

            - Разбира се, че да.

            - Мамка му!

            - Пуснете ме, преди да е влязъл някой.

            - Целуни ме – прошепна отчаяно принцът, гласът му всеки момент щеше да се разтрепери. Мьонг-у обаче не помръдна.

            - Не.

            - Мьонг!

            - Спрете, ваше височество. Участвате в загубена вече битка – сериозно му каза магьосникът – имате задължения. Поемете си ги.

            Принцът почти извика с гняв, в очите му гореше мрачен огън и той отблъсна магьосника от себе си така силно, че Мьонг-у не можа да запази равновесие и падна назад. Гърбът му се блъсна в стъклената масичка, но той стисна челюст. Принцът изглеждаше уплашен от насилието, но в следващия момент на лицето му отново се изписа свирепост и той изръмжа.

            - Върви по дяволите – за пореден път каза и излезе с бърза крачка от стаята, докато Мьонг-у все още не се беше изправил от земята. Стана внимателно и потърка натъртения си гръб. Но повече го болеше сърцето. И това нямаше никакво значение.

            Тилиан беше седнал на земята в стаята на принцесата и оглеждаше скъпата ламперия. Сетне плъзна поглед по тежките извезани пердета, гоблените по стените, високия изрисуван таван. Масивните мебели... заинтригуван да ги докосне, той стана от земята и отиде до полираното бюро. По ръба му имаше красива дърворезба и ландърът плъзна пръстите си с възхита по нея. През отворения прозорец навлизаше хлад – времето скоро щеше да застудее, ландърът предчувстваше това. Искаше да разгледа двореца и да запомни кое къде се намира – тъй като това беше новия му дом. Нов и за него, и за неговата господарка принцесата. Тя сега седеше кротко на един мек фотьойл и... какво правеше?

            Тилиан се обърна да я погледне – тя се беше умълчала, гледаше с празен поглед напред и ландърът я загледа мълчаливо.

            - Какво не е наред, принцесо? – попита я той. Тя вдигна бавно очи към него.

            - Имам чувството, че съм забравила нещо – прошепна тя, ококорила сините си очи. Изгревът зад гърба й обгръщаше силуета й в красива фееричност и Тилиан се наслади на това, което виждаше. Но принцесата продължаваше да изглежда тревожна и тъжна. – и това нещо е било важно.

            - Ще се сетиш – каза й ландърът.

            - Ти какво правиш? – попита тя. Пръстите му все още се докосваха до дърворезбата по ръба на масивното бюро. Той й се усмихна приветливо.

            - Разглеждам. – каза й и плъзна длан по гладката повърхност на бюрото. Принцесата примига тревожно.

            - Зъбите ти са наистина остри – каза тя. Ландърът усети, че вдига вежди изненадан, но после забрави за думите й, защото за него нямаха никакво значение. В момента му се стори по-интересна дамаската на стола пред бюрото. Беше някак грубовата, но когато седна се оказа, че е меко и приятно. Той отново стана и продължи да изучава стаята. Имаше лавица с много книги, но за жалост той не можеше да чете. Но пък би му харесало да гледа как принцесата е отворила една книга, подгънала е крака и чете задълбочено..

            - Защо те купих? – попита принцесата.

            - Не знам – отвърна й ландърът с едва половината на вниманието си – дали не може да изляза навън да разгледам?

            - Да, разбира се, излез – въздъхна принцесата – и без това аз трябва да се омъжа...

            Ландърът с ентусиазъм към външния свят тръгна към вратата... сетне се спря мигновено, обърна се и тръгна обратно към принцесата. Тя беше още по-тъжна и очите й се бяха наляли със сълзи. Този път не беше с онзи неин остър „парфюм” а миришеше единствено на себе си. Ухание, от което Тилиан почти се опияни. Припомни си щастието, когато бяха в гората и той се докосваше до голото й тяло... прииска му се отново да прави секс с нея.

            - Какво? – попита тя и вдигна разплакания си поглед.

            - Не плачи – каза й той и тя примига. Изглеждаше изненадана и сетне се втренчи в лицето му.

            - Забравила съм нещо, кълна се!! – почти извика тревожно тя – нещо не е наред с мен! Колкото се опитвам да се сетя, толкова повече ме заболява главата!

            - Но...

            Тя скочи от фотьойла и притисна длани към слепоочията си.

            - Какво ми става?! – прошепна тя.

            В този момент на вратата се почука отчетливо и Тилиан се изненада – не беше чул, че някой идва. Може би тук вратите бяха по-дебели... е, все пак беше дворец. При отговора на принцесата, вътре влезе стегната прислужница с тъмносива рокля и коса на кок. Тя се поклони грациозно, въобще не погледна към ландъра, и заговори на принцесата.

            - Принцесо, вече трябва да се отправяте към залата.

            - О, да.

            Тя се изправи от фотьойла си и се отправи след прислужницата към сватбата си, а пък ландърът се зачуди дали да ги последва или да се разходи. Реши да ги последва и му позволиха да го направи до един момент, когато прислужницата го спря пред големи злати порти. Той примига изненадан, че не може да продължи нататък.

            - Ландъри не се допускат вътре – чу той зад гърба си гласът на онзи магьосник, който ги беше посрещнал. Тилиан се обърна да го погледне – той миришеше на канела и смесица от билки и Тилиан сбърчи нос.

            Магьосникът се изправи пред ландъра – бяха на еднаква височина, което значеше, че този магьосник е високичък. Ландърите имаха по-внушителна физика принципно...

            - Защо не се разходиш в градината? – предложи магьосникът. Имаше нещо в светлосивите му очи, което задържа погледа на Тилиан и той почувства лека болка в слепоочията си. Колкото повече продължаваше да го гледа, толкова по-болезнено ставаше... но изведнъж не можеше да отмести поглед. Силно не искаше да го прави. Той не беше кученце, което кротко да не устоява на човешките погледи.

            - Какво искаш? – попита магьосникът.

            - Какво направихте на принцесата? – попита Тилиан, изненадвайки дори себе си. Гласът му беше преминал в типичната за напрегнати ситуации смесица от ръмжене и басово говорене. Тилиан се чувстваше заплашен, но това не беше най-важното... по-важно беше, че чувстваше принцесата заплашена и това го караше да настръхва. Усети силен импулс да нападне човека и да разкъса врата му със зъби. Той си пое дълбоко дъх.

            - Нищо не съм й направил, ландъре – каза сериозно магьосникът – дръпни се от пътя ми.

            Тилиан изръмжа, този път откровено.

            - Не се доближавай до принцесата.

            - По-скоро ти не се доближавай до нея – магьосникът вдигна едната си вежда. Тилиан изръмжа повторно, при което човекът вдигна ръката си и остра болка изригна в главата на ландъра, която го повали мигновено на колене. Той не можеше да си поеме дъх от болката... магьосникът се наведе към него и мънистата в косата му издрънчаха.

            - Не ме карай да те наранявам повече, животинче – прошепна той на ухото на ландъра, погали главата му с ръка и в следващата секунда болката напусна черепа на Тилиан и той си пое рязко дъх. Сърцето му щеше да се пръсне, а очите му се бяха ококорили, както се бяха напрегнали и мускулите на тялото му. Ноктите му се бяха забили в килима.. той отдръпна ръце от земята.

            Магьосникът го гледаше със сериозно изражение и скръстени ръце пред гърдите си.

            - Дръж се прилично – каза магьосникът, сетне задмина все още коленичилия ландър и влезе в залата. Двамата пазачи на портите гледаха какво се случва с равни физиономии и в този момент Тилиан искаше да ги нападне и тях. Но въпреки това се изправи на крака и притеснен тръгна по коридора, отдалечавайки се от залата.

            Онзи магьосник му беше причинил болка.

            Тилиан не харесваше болката.

            Той потръпна, но когато се озова навън в градините скоро забрави всичко случило се пред внушителните златни порти, запленен от хилядите цветни миризми, приятния хладен вятър и небето със сивите облаци, измежду които слънцето се прокрадваше, вече по-високо на хоризонта. Спокойствие обля ландъра и той се затича по алеята, чувствайки се свободен и на воля.