20. Срещата

     Нели не се отчайваше, беше твърдо решила да се срещне с прокурорката. Какво  не би направила, за да спаси детето  си, беше готова да даде живота си  за него.

       В началото на Ноември времето застудя. Небето беше тежко. Оловносиви облаци обгръщаха Витоша. По улиците много по-рядко се срещаха  минувачи. Денят се беше скъсил и магазините затваряха доста по-рано. За сметка на това кафенетата бяха пълни, пред касите на кината имаше опашки за билети, а за театралните спектакли  нямаше и на “търси се”. Тази година  зимата нямаше да закъснее.

       Генералът вече не идваше в бара. След последния им разговор той беше изчезнал. Танцьорката го потърси в Министерството, но ù казаха, че е в командировка. “Прoклет да си!”, го кълнеше циганката.  Почти всеки ден ходеше в Прокуратурата, за да се срещне със Захова, но  прокурорката отказваше да я приеме. Назлие упорито  я търсеше, но без резултат. Опита се да научи домашния адрес на прокурорката, но и това не успя. Оставаше да я издебне на влизане или излизане от работното ù място. Но трябваше да я изчака пред кабинета ù, защото не знаеше как изглежда.

      Прокурор Богдана Захова беше готова с обвинителния акт,  както и с обвнителната си реч. Скоро щяха за определят датата на първото съдебно заседание.

       На обяд по коридорите и фоайетата на Съдебната палата беше пълно с хора. Едни бързаха нагоре, други надолу, трети чакаха пред заседателните зали. Забързани адвокати ръкомахаха, обяснявайки на своите клиенти-ищци как ще спечелят отложеното за пореден път дело, и бързаха към канторите си, където ги чакаха други клиенти.

В тази пъстроцветна шумна тълпа една жена вече три часа чакаше в коридора на Градска прокуратура, където се намираше кабинетът на Богдана Захова. Жената беше облечена в елегантно кожено палто, навярно купено от Кореком, и високи ботуши от телешки бокс. Беше гологлава и дългите ù гарваново черни коси се бяха разпиляли по раменете ù.  Беше се подпряла на стената  с поглед, вперен във вратата, зад която работеше  прокурорката. Часовникът в дъното на коридора показваше 13 часа, когато вратата се отвори и от там излезе жена със силно прошарени коси. Беше  средна на ръст и малко закръглена, вероятно от заседнал живот. Щом я зърна, жената с коженото палто бързо  се изпречи на пътя ù.

-      Другарко Прокурор, трябва да поговорим. Много е важно.

-      Коя сте вие? - сухо попита Захова.

-      Да влезем в кабинета Ви, всичко ще Ви обясня. Тук е неудобно.

-      Кажете ми за какво става въпрос, бързам! – каза прокурорката и се опита да продължи пътя си. Но жената беше препречила пътя ù и нямаше никакво намерение да отстъпва. Ставаше неудобно, хората се обръщаха да ги гледат. С нервно движение Захова се обърна и тръгна към кабинета си. Жената с коженото палто я последва и двете влязоха в кабинета.

Стояха прави една срещу друга пред огромното бюро на прокурорката и се изучаваха.

-      Другарко, кажете за какво искате да говорите с мен. Извинявайте, не Ви познавам и не знам дали мога да Ви помогна. Защо идвате именно при мен?

-      Аз съм майката на Найден Радомирски, нека седнем. Разговорът няма да бъде кратък, цели три месеца чакам да говоря с Вас.

Гласът на Назлие трепереше от яд и болка. Беше готова да се разплаче, но не трябваше. Не беше дошла да хленчи.

-      Добре, да поговорим. - каза Богдана, сядайки на коженото кресло. Седнете!

Нели седна и гледаше прокурорката право в очите. Устата ù беше пресъхнала, гърлото ù не можеше да издаде звук, а толкова дълго бе очаквала този момент. Дълго се беше готвила за тази среща. Беше повтаряла десетки пъти думите, с които ще започне, как ще я моли или заплашва. А сега мълчеше.

-      Как е Найден? - едва проговори жената.

-      Не знам, не съм го виждала. – с безразличен тон отговори Прокурорката. Трябваше да попитате в Следствието.

Този глас ù беше познат, някъде в подсъзнанието ù имаше копие на този тембър. Сякаш този глас идваше от миналото и бързаше да се върне там. Дали така ù се струваше, дали не бъркаше? Този глас, това специфично “р” ù беше познато, в някакъв предишен живот беше  чувала този глас, но къде?

-      Нали Вие сте прокурор по неговото дело? Ще съдите моя син без да сте го виждали? - нервно попита жената, вадейки една снимка от скъпата си кожена чанта. Стана и я сложи на бюрото.

-      Ето това е синът ми.

Богдана инстиктивно хвърли поглед върху снимката на момчето и замръзна. От  фотографията я гледаха огромните сини очи на Драгомир. Взе снимката в ръцете си, поднесе я по-близо до очилата. Ръцете ù леко трепереха.

-      Това ли е Вашият син? Кой е бащата? - като в сън попита Богдана.

-      Той няма баща. - с горчивина отговори Нели.

-      Как така няма баща, да не сте родили като Дева Мария? - подигра се прокурорката, но в гласа ù имаше повече изненада, отколкото ирония.

Богдана беше обхваната от особено тревожно чуство. Не можеше да си го обясни, но с нея ставаше нещо странно. Тези очи, този поглед възкресяваха у нея далечни спомени, разтваряха отново една незараснала рана, която кървеше повече от двадесет години.

Богдана се мъчеше да прогони от главата си абсудните мисли, които я бяха обзели изведнъж, но не успяваше. Тогава се сети, че ù бяха възложили делото, защото извършителят на престъплението беше от цигански  произход, а това момче не беще циганин в никакъв случай. Освен русата му коса и сините му очи, цялото му лице беше с характерните  черти на 100 процентов славянин.

-      Вие нали сте циганка? - попита Богдана и веднага съжали за казаното, не прозвуча добре  в устата на един прокурор.

-      Да, аз съм циганка, но синът ми не е. - с обиден тон отговори жената.

Големите черни очи на жената се бяха впили като стрели в нея и искаха сякаш да проникнат в душата ù,  да прочетат мислите ù, да разкрият тайните, които криеше.

-      Как така не е, нали е Ваш син? Но това няма значение за делото. - побърза да приключи разговора Богдана.

Беше объркана и на два пъти направи гаф с споменаването на циганския произход на жената.

-      Кога е роден синът Ви, в делото има две дати, коя е истинската?

-      Синът ми е роден в края на юли 1944-та. Не помня точната дата.

Гласът на жената звучеше по-спокоен и по-уверен. Но очите ù продължаваха да дълбаят в душата на Богдана, сякаш чустваха  бурята, която се беше разразила в нея. Снимката, денят  на раждането, майката циганка, всичко това  се смеси в един взривоопасен коктейл, който накара вътрешностите на Богдана да се прeобърнат. В гърдите ù се образува  огромен възел, който я душеше. Едновременно с това в Богдана като ураган нахлу Надеждата, дали най-сетне не беше попаднала на следа, която щеше да я отведе до сина ù?  В следващия миг това се превърна в опустошителна напаст. Синът ù убиец и криминален престъпник? Не, това не можеше да бъде, нейният син не можеше да върши престъпления,  а този беше започнал  да краде още като дете.

-       Къде е роден синът Ви?

-      В София, сигурно го пише в документите.

-      Радомирски ли е истинската  му фамилия?

-      Какво значение има това за делото? Синът ми е невинен! Аз съм го кърмила, аз съм го отгледала, само аз мога да знам какъв е той. Аз съм му майка!

Циганката беше не по-малко разстроена от нея и  говореше объркано. Богдана се мъчеше да запази самообладание, но ставаше все по-трудно да се владее. Нещо я караше да рови в детайлите, въпреки че съзнаваше много добре,  това не влизаше в прерогативите на един прокурор. Тя не беше следовател.

-      Ти каза, че си го кърмила, че си го отгледала, но не каза, че си го родила. - отново с надежда попита Богдана. Защо?

Нели мълчеше и кършеше ръце.  Ако съдбата на сина ù зависеше от тази жена, тя щеше да ù се довери, да разкрие тайната, която я изгаряше цял живот. Страхът, че може да загуби единствения си син, парализираше цялото ù същество, но за спасението му тя беше готова на всичко.

     Изведнъж погледът на Богдана попадна върху ръцете на жената, те ù бяха познати. Стори ù се, че тя беше държала тази ръка. Нима тази ръка  тя беше поставила  върху главата на сина си през онази нощ с молба да го спаси?  А приликата на момчето с Драгомир? Пак ли беше случайност?

     - Кажи къде е роден синът ти. - отново попита Богдана.

И в гласа ù звучеше молба, заповед,  нетърпение, всичко друго, но не и любопитство.  Тя искаше да чуе отговора, който беше търсила през всичките тези години. За миг беше забравила за престъплението на момчето, беше ли на края на целта, към която беше вървяла цял живот.

Жестока борба се  развихряше в Богдана, от една страна искаше да чуе потвърждението, че момчето е нейното  изгубено дете, а от друга страна искаше това да не е вярно. Нима детето на първата ù любов беше убиец?

-      Найден е роден в затвора. - срамувайки се, тихичко каза Назлие и  сълзите ù  потекоха.

При тези думи, казани с толкова болка, Богдана едва не загуби съзнание. Нямаше съмнение, Найден беше момчето,  което тя беше родила в затвора и беше поверила на младата циганка. Тя помнеше името на момичето, на което беше дала сина си, казваше се Назлие. Помнеше го цял живот.

-      Назлие ли е истинското ти име? - попита Богдана. Гласът ù трепереше от страх и вълнение.

-      Да. - едва произнесе жената и падна на колене пред Богдана. Моля те, спаси го!

За втори път падаше на колене, за да спаси сина си. Първо пред бащата, а сега пред майката. Бащата се беше отрекъл от детето, сега беше ред на майката да реши дали е майка, или прокурор.

Богдана беше съсипана. Беше щастлива, че беше намерила сина си, но щастието ù не можеше да е пълно, докато дългът я зовеше да го съди с цялата суровост на закона.

   Две жени, две майки, застанали една срещу друга, трябваше да решат съдбата на момчето. Едната майка беше на колене пред другата и беше готова да жертва живота си за детето, което беше кърмила, отгледала, другата - обезумяла от щастие, че е намерила единствената си рожба, беше измъчвана от чуството за дълг към Обществото.

Богдана се наведе, вдигна циганката, прегърна я, притисна силно до гърдите си и тихичко промълви “Благодаря ти”. Сълзите на две майки се смесваха и стичаха по лицата им. И двете имаха една-единствена мисъл, как да спасят сина си. Две майки и един син. Две жени щяха да водят битка със себе си, за да защитят рожбата си.

Едната - готова на всичко в името на майчината любов, другата - пожертвала младостта си, за да го намери и  вземе в обятията си. След 20 годишни усилия и мъки беше успяла. Но оставаше отговорността  пред другарите ù, пред Обществото, което очакваше възмездие за смъртта на една невинна жертва, на един изпълняващ дълга си човек. Любов и дълг. Жената-майка в борба с жената- прокурор. Битка, при която която не можеше да има победител. Две майки-съюзници, две жени-смъртни врагове. В онази юлска нощ през 1944 година съдбата беше заплела съдбоносен възел, чието разсичане щеше да причини само болка. Това съзнаваха и двете.  Имаше ли изход и какъв беше той? Един въпрос, много отговори. Развръзката чукаше на вратата на Бъдещето.