24. Присъдата

Вече два часа  прокурор Каменов четеше обвинителната си реч.  Цялата зала с нетърпения очакваше края ù, за да чуе какво наказание ще поиска Обвинението за такива тежки престъпления. Точно в 13 часа съдия Мария Петрова удари с чукчето и обяви прекъсване до 16 часа.  И напусна тържествено залата. Зад гърба си чувстваше как цялата зала на крака я изпраща с завистлив поглед. Тя беше хубава,  елегантна и имаше щастието да бъде съдия.

         Когато отведоха обвиняемия, всички погледи бяха насочени към адвокатката Захова. Из целия град се знаеше, че заради това дело тя беше напуснала Прокуратурата и беше станала адвокат, за да защитава сина на циганката. Всички се питаха защо тя беше постъпила така, гадаеха, измисляха, съчиняваха, но и най-развихрените фантазии не можеха да си представят истинската причина. Някои я обявиха за циганка и ù измислиха нова биография.  Истината знаеха само двама души; третият, който би могъл да обясни причината, нито се досещаше за случилото се, нито се интересуваше от делото. Той чакаше с нетърпение Мария Петрова да свърши със служебните си ангажименти и  двамата да полетят с новата му “Волга” към Сандански.

         Точно в 16 часа делото беше възобновено и прокурор Каменов прочете исканото наказание. Съгласно член еди-кой-си, параграф еди-кой-си и във връзка с член еди-кой-си, параграф 6-и, точка 8-а и още няколко члена и параграфа от Наказателния кодекс, Обвинението искаше най-сурово наказание - 20 години затвор, без право на обжалване, от които три години строг тъмничен.

Когато в 16 и 30 думата бе дадена на Защитата,  адвокат Захова -  точка по точка, параграф след параграф - обори Обвинението. Кулминационната точка  беше приложената “балистична експертиза”, за която никой до сега не беше споменал и никой не се досещаше за нейното съществувание.

         Цялата зала беше изумена от изнесените факти, недоумяваха как е възможно такова сериозно доказателство за невинността на младежа да бъде засекретено, миришеше направо на заговор от страна на Следствието. Същевременно се питаха, как Защитата в лицето на адвокат Захова се беше добрала до този изключителен документ. Сам прокурор Каменов беше крайно изненадан, но, познавайки бившата си колежка, разбираше, че е действала не по най-законните правила.  Защитата поиска присъдата да бъде условна.

         В 19 часа заседанието приключи. Следващото беше насрочено за 6 март в 10 часа. Съдя Мария Петрова бързаше. Генералът вече цял час я чакаше в колата си, паркирана на улица Позитано. Навярно нервничеше, но Петрова не се притесняваше - това щеше само да го накара да я желае по-силно.

         Богдана и Назлие ликуваха, Обвинението беше матирано, каквото и да бъдеше решението на съдийката, наказанието нямаше да бъде тежко. Богдана имаше още един сериозен коз в ръцете си, но щеше да го използва само в краен случай. Лекарят от МВР болницата, правил аутопсията на бай Васил, беше готов да свидетелства в полза на Защитата. Това можеше да му коства мястото, но беше обещал да го направи заради нея. От своя страна Богдана му беше обещала да го призове за свидетел само в краен случай.

         Когато на 6-и март делото беше възобновено, съдия Мария Петрова беше в прекрасно настроение. Три дни беше живяла като принцеса, ухажвана, глезена с много красиви подаръци. Бяха отскочили до Солун, където Драгомир ù беше накупил  десетки глезотии.  Една от вечерите бяха прекарали в хотелския апартамент, вечеряха на свещи,  обслужвани дискретно от “рум-сървис”-а.  В интимната тъмнина, която ги обгръщаше, забеляза острия му поглед и неволно  си спомни, че този поглед ù беше познат. Да, това беше  погледът на младежа,  който беше обвиняем по нейното дело. Това я накара да сравни и другите черти на лицето му с тези на младежа. Бяха абсолютно идентични. Приликата между двамата беше поразителна, все едно виждаше едно и също лице на различна възраст. Искаше да му разкаже за констатацията си, но в този момент той стана от мястото си, взе я на ръце и отнесе към спалнята. Щом пийнеше втората чаша, ставаше  нетърпелив и бързаше да я обладае; това ù харесваше.

                  Адвокат Захова беше на края на защитната си пледоария, беше защитила блестящо довереника си, говореше с такъв патос и дълбоко чувство на убеденост за невинността му, че прокурор Каменов започна да се пита дали ставаше дума за младежа рецидивист, с десетки кражби и грабежи зад гърба си. Даже ако балистичната експертиза беше точна и момчето не беше стреляло по милиционера, то другите му престъпления бяха напълно доказани. Сам обвиняемият беше признал за престъпленията си пред следователите. Тогава? Каменов познаваше бившата си колежка много добре, бяха работили заедно няколко години. Богдана винаги е била “мечът на справедливостта”, безкомпромисна към престъпниците, тя винаги беше искала максимални наказания и обикновено беше устоявала. Нима, минавайки на другата страна, беше изменила до такава степен принципите си? Това не можеше да се случи с Богдана Захова. Имаше друга причини, но каква?

Отводът ù като прокурор по делото, оставката  и преминаването на Захова от другата страна на бариерата, настървението, с което защитаваше сина на циганката, бяха очевадни факти. Не само прокурор Каменов, но и всички представители на медиите, които следяха делото от самото му начало, недоумяваха на какво се дължи тази метаморфоза.

         Съгласно правилника, в 13 часа бе дадена почивка. Делото щеше да продължи в 16 часа.

         Богдана беше реалист, тя съзнаваше, че ще има ефективна присъда, но искаше тя да бъде минимална. За целта Найден трябваше да промени поведението си. Надменността и   пренебрежението нямаше да му помогнат, напротив - така той настройваше не само Съда, но и цялото общество против себе си. Нещо трябваше да пречупи това му поведение, трябваше Съдът да почуства разкаянието му. Боряна реши да действа с “хирургическа” намеса. В този съдбоносен момент “благият мехлем” нямаше да помогне.

         Поиска разрешение да се срещне с обвиняемия през почивката. Разрешиха ù. Когато адвокатката влезе  в голямата килия, където обвиняемите изчакваха подновяването на съдебното заседание, Найден седеше на дървената пейка вградена в стената. Богдана седна до него, без да каже дума, взе ръката му и я притисна леко между своите. Момчето вдигна очи към нея и я погледна недоумяващ. Острият блясък в погледа му сякаш беше изчезнал или смекчил, а може би така се стори на Богдана, за да има куража да му разкрие тайната си.

-      Найдене,  дойде време да узнаеш истината за мен. Назлие те отгледа и е твоя майка, но жената, която те е родила, съм аз.  Обстоятелствата, при които доброволно те дадох на нея, са сложни и едва ли днес  си готов да ги чуеш и разбереш. Тогава го направих, смятайки, че постъпвам правилно, за твое добро, може би съм сбъркала, прости ми. Но твоята родна майка съм аз, сине.

Момчето гледаше тази преждевременно състарена жена и не вярваше на ушите си.  В него нищо не трепна, може би само острият блясък в очите му  за миг се смекчи. Той  мълчеше, но ръката му все още лежеше спокойно между нейните.

-      Навярно ти е много трудно да разбереш защо съм мълчала до сега, но трябва да знаеш, че двадесет години не съм спирала да те търся, посветих живота си на това да поправя грешката, която направих тогава. Бях само на 19 години и съвсем сама зад решетките. Единствена ми мисъл беше да те спася, за да израснеш на свобода. Прости ми, сине!

Найден упорито мълчеше. Гледаше я с огромните си сини очи и  му се струваше, че сънува. Искаше му се да зададе хиляди въпроси, но упорито мълчеше. Бавно изтегли ръката си измежду нейните и я постави на коляното си. Погледът му се рееше някъде по тавана на килията, раменете му някак се бяха отпуснали, сякаш някой неочаквано го беше лишил от силите му. Но това беше само за миг, след секунди, които ù се сториха цяла вечност, в погледа му отново се появи острият блясък и, без да се обръща към нея, каза: "Искам да остана сам!".

    Богдана стана, без да промълви дума, и бавно се насочи към вратата на обширната килия, където постовия милиционер щеше да  я отключи. Когато желязната врата хлопна зад гърба ù, Богдана се извърна, за да види сина си. Найден беше затворил очи, сякаш спеше. Свиждането беше приключило.

             Зад заключената масивна врата на кабинета си, съдия Мария Петрова беше запалила поредната си цигара и, изтегната на коженото канапе, весело чуруликаше по телефона.  Нейното “генералче” ù разказваше за новия си проект - тридневна екскурзия до Дубровник.

         Началото на следобедното заседание  започна с нова промяна на действащите лица. От банката на Защитата отсъстваше адвокат Богдана Захова. Мястото ù беше заел най-големият специалист по “наказателните дела” адвокат Момчилов. Когато му дадоха думата, той помоли съда да изслуша един нов свидетел.

Тежката врата на залата се отвори и новата свидетелка по делото бавно се придвижи към мястото на свидетелите.  В залата настъпи смущение, напрежение и  оживени коментари, които наложиха съдия Петрова да употреби правата си, за да въдвори ред.  На свидетелската катедра стоеше Богдана Захова. Бившата прокурорка по делото, а по-късно защитник на обвиняемия Найден Радомирски, сега се появяваше като свидетел по същото това дело.

След рутинното разпитване на свидетелката и клетвата, положена от нея, съдия Петрова ù даде думата.

Богдана беше бледа като платно, сякаш цялата ù кръв беше се събрала в двете ù ръце, положени на катедрата. Раменете ù се бяха отпуснали, а  в очите ù се четеше мъка и непоколебимост.

“Уважаеми съд, пред вас стои родната майка на подсъдимия.”

Напрежението в залата достигна до кулминационната си точка и коментарите заглушиха думите на свидетелката. Наложи се отново и отново съдия Петрова да употреби чукчето си, за да въдвори тишина в залата.

Думите излизаха от устата на Богдана  с мъка, сякаш всяка дума се откъсваше от кървящото ù сърце. В тях прозираха страданията  и отчаянието на една майка, посветила живота си да търси в продължение на 20 години сина си. Беше живяла само за намирането на доброволно изоставеното дете. Тя не искаше милост за Найден, призоваваше Съда да вземе под внимание условията, при които той беше живял, средата, в която беше расъл, за което единствено виновна беше тя - родната му майка. Жената, която го беше откърмила и отгледала, беше изпълнила дълга си безупречно, беше посветила живота си на детето, което ù беше поверила биологичната му  майка.

Богдана не спомена за бащата, защото тя вече знаеше, че той няма никакво чувство за отговорност.

След първоначалния шок от разкритието, тишината в залата беше катедрална, нарушавана рядко от  тихото хлипане на някоя по-чувствителна журналистка. Присъстващите в залата сякаш бяха се вкаменили, включително служебните лица, които по принцип бяха ставали свидетели на какви ли не повратности и се отнасяха към съдбите на хората по-скоро с безразличие и рутина.
          Богдана говореше бавно и спокойно,  не пропускаше и най-малкия детайл, който можеше да облекчи съдбата на сина ù, държеше се привидно спокойно, макар че в гласа ù се чувстваше  огромното напрежение  от неизвестността.

Едва когато свърши тъжния си разказ и тръгна към скамейката на свидетелите, раменете ù се разтрепериха и Богдана не можа да сдържи сълзите си, които се лееха по восъчното ù лице.

Предвид новите обстоятелства, произтичащи от показанията на последната свидетелка, Съдия Мария Петрова насрочи следващото заседание за 10 часа следващата сутрин.

Новото заседание започна с изслушване на свидетелката Нели Радомирска, която потвърди истинността на разказаното от Богдана.  Но, за разлика от нея, Назлие не можеше да сдържа сълзите и риданията си и се наложи да я прекъсват на няколко пъти.

На скамейката на свидетелите двете майки седяха една до друга. Богдана беше прегърнала Назлие  през раменете и се мъчеше да я успокои, въпреки че и тя имаше силна нужда да бъде успокоявана.

От залата отсъстваше един важен свидетел по дело  0234/66, но другарят генерал беше твърде зает с кариерата си, за да прояви  какъвто и да е интерес към това дело, освен интереса му към съдийката  Мария Петрова.

След приключване на дебатите и изслушване на свидетелите по делото, Съдия Мария Петрова  и съдебните заседатели се оттеглиха, за да обсъдят присъдата. Когато беше дадена думата на подсъдимия, младият мъж беше признал вината си за кражбите. Тонът му звучеше  искрен, макар че беше много далеч от разкаянието, което се очакваше от него.

         След  тридесет минути залата отново беше на крака, за да чуе присъдата на Съда. Съдия Мария Петрова и съдебните заседатели също бяха прави, докато красивата и елегантна съдийка четеше присъдата.

         “Гражданинът Найден Радомирски се осъжда на пет години и  шест месеца затвор, с право на обжалване в срок от 14 дни от влизането на присъдата в действие." Съдебното заседание  по дело 0234/1966 беше приключило.

                  Във вътрешния двор на Съдебната палта блиндираната кола на Централния софийски затвор чакаше осъдения, за да го отведе.  Придружен от двама милиционери, Найден се появи в дворчето, зад тях вървеше бившата адвокатка Богдана Захова и майката на осъдения, на която бяха по изключение разрешили да придружи сина си до затворническата кола.  Пред стъпалата на колата Богдана Захова прегърна сина си пред учудените погледи на милиционерите, докато майка му стоеше на крачка от тях, обляна в сълзи. Колата потегли, в двора на Съдебната палата две майки плачеха за  единствения си син. Никой не се канеше да обжалва присъдата.

                          Епилог

                  Бяха изминали 40 години от деня на присъдата.

Найден Радомирски  сега беше преуспял и уважаван бизнесмен, собственик на огромна колекция произведения на изкуството.  Движеше се с огромна свита бодигардове и едрогърдести красавици. В гаражите му имаше десетки супер луксозни коли, произведени по  специална поръчка. Живееше в разкошен замък  в подножието на Витоша и държеше многоброен персонал. Помощниците му в бизнеса бяха все яки момчета, готови да дадат живота си за “шефа”.  Някои от тях вече имаха огромни паметници от бял мрамор на “Бакърена фабрика”.

Пред бинго-залата на бул. Мария Луиза, някога кино “Отдих и култура”, стоеше висок строен старец с огромни сини очи и остър, поугаснал вече, блясък в погледа. Портиерската униформа му стоеше прекрасно, както навремето генералската.  Живееше сам в огромния си апартамент, жена му и синовете му го бяха напуснали и живееха в Москва.

Бай Драго, както го наричаха постоянните клиенти на бинго-залата, не забравяха да му дадат някой и друг лев, когато късметът  им беше проработил този ден.

Съдя Мария Петрова беше богата реститутка, живееше на улица Оборище. Наемите, които получаваше от реституираните магазини по Витошка, ù позволяваха да живее охолно и подържа млади любовници. Беше все така елегантна, макар дископатията да я  мъчеше  понякога. Беше симпатично  бабе.

Назлие или Нели Радомирска, отдавна не танцуваше в бар “Астория”, пенсията ù не стигаше даже за парното на малкото апартаментче зад бившия ресторант “Ропотамо”, който вече не съществуваше. “Астория” също не съществуваше, но за сметка на това имаше много нови  заведения-чалготеки, със знойни, напомпани със силикон “красавици”, където беше любимото място на “добре облечените” бизнесмени, колеги на сина ù.

Нели и  Емил  отдавна живееха заедно. Неговото благородство и необикновената му любов към циганката бяха сломили съпротивата ù. Сега, когато той беше болен, тя се  се грижеше за него като вярна съпруга, макар че никога не бяха сключвали брак. Двете им пенсии далеч не стигаха за скромния живот, който водеха, но Нели се грижеше за възрастна и болна жена на долния етаж, чиито деца пращаха пари от Щатите. Така Нели допълваше семейния бюджет. Тя никога не поиска и лев от сина си. Нейната пенсия беше по-малка от бакшиша, който Найден даваше на бръснаря си всеки ден. Макар и на 67 години, Назлие беше запазила гъвкавото си тяло, обличаше се чисто и спретнато и съседите  я обичаха искрено заради добротата  и благородството ù. До края беше до Богдана.

След като Найден беше освободен след излежаването на присъдата, Богдана поиска да се срещнат, за да му разкаже какво се беше случило след неговото раждане, той никога не намери време да се срещне с майка си. Към тази, която го беше откърмила, отгледала, се отнесе по същия начин. В гърдите му имаше парче лед вместо човешко сърце.

След пенсионирането си адвокатката Богдана Захова изпадна в тежко материално положение.  Новата власт я изхвърли от служебния ù апартамент.  Много нейни бивши колеги от МВР бяха откупили ведомствените жилища на изключително ниски цени, даже  с разни машинации бяха купили такива за децата и балдъзите си. Но Богдана, случайно попадналата в комунистическите среди и страдала за тяхната кауза, остана на улицата.

На 69 годишна възраст беше повалена от рак на панкреаса и след мъчително боледуване издъхна в ръцете на циганката, която беше отгледала единствения ù син.  До последната секунда погледът ù беше отправен към вратата на мизерната стаичка с надежда да зърне сина си до малката стаичка, за да го види за последен път до смъртния си одър. Но  Бог беше отредил друго, тя беше наказана за цял живот затова, че  беше пожертвала себе си, за да спаси сина си  от затворите, но не беше успяла. И в последната секунда тя си беше задала въпроса, който я беше измъчвал цял живот: имаше ли Бог и ако имаше   беше ли той справедлив и всемогъщ, както проповядваше религията.  Когато циганката Назлие затвори очите ù, на лицето на Богдана бе замръзнала усмивка на щастие. Вероятно беше отново срещнала родителите си и верния Денчо, единствените хора, които я бяха обичали искрено. Назлие беше една от тях и последната, която я изпрати в онзи “по-добър свят”.

Когато в полунощ  на 31 декември 2000 година, артилерийските залпове  оповестиха настъпването на новия век,  един  осемдесетгодишен старец  лежеше самотен на една пейка, покрита със сняг, в градинката на Централна баня. Камбаните на Катедралата “Александър  Невски” удариха за дванадесети път и старецът издъхна в Новогодишната нощ самотен, завит  със едно старо оръфано одеяло. Това беше единствената вещ, която му беше останала.

През 1998  застреляха  голямия бизнесмен Найден Радомирски-Радомиреца, в собственото му заведение в Боровец. Майка му Назлие не можа да понесе смъртта на сина си и получи тежка психическа травма. Остатъка от дните си прекара в разни болници,  където завърши живота си в пълна деменция.

Така в двадесет и първия век не стъпи нито един от героите на тази тъжна приказка  за човешките  съдби.

.