Площта на България е 111 000 квадратни километра. 111 000 квадратни километра уют и топлина. 111 000 квадратни километра българска, майчина земя. Осемнадесет години това бе моят дом, моето упование, моята утеха. Всеки път, връщайки се към границите на отечеството чувствах щастие и една упорита мисъл, която никога не напусна съзнанието ми: "Вече си у дома." От НДК чак до Варненския бряг. През кристалните води на Рилските езера до замръзнали върхове на Витоша. От лъкатушещите бързеи на Марица до заветния хълм Шипка. През поля и неотъпкани, никому незнайни пътечки, където селяни с каручки поздравяват с вечната, озарена от слънце усмивка. Мочурища, пълни с жаби, където децата тайно ходят да мятат камъни. Летни вечери, топли и вълшебни, пълни до пръсване със светулки и  глъч. Схлупени къщурки, гушнали се едни в други веднага щом усетят идването на зимата. Измръзнали от студ румени бузи и малки ръчички, бутащи неуморно шейната по склона. Филия с лютеница за вечеря и приказка за безстрашни рицари и красиви принцеси.

Безстрашните рицари къде са сега? Трябва незабавно да се отзоват, нужни са ни повече от всякога. 111 000 километра земя пълни с писъци и предателство. Демокрацията тук е само мираж. Усмивките - рядкост, затова пък плачът е навсякъде. Толкова лесно ли се бият деца? Това ли е постъпка човешка? Посинено, избутано в ъгъла със счупени ребра, това дами и господа е бъдещето. Сами го осакатяваме и пречупваме духа му. Сами изтръгваме мечтите и поробваме ума му. Не ми се пише в рими. И те бягат като бездомни, уплашени кучета, щом усетят какво става тук. От няколко месеца по жълтите павета има само нещастие, смут. Народът изисква, народът е свят. Народът е беден, но на надежди богат. За бъдеще светло, за плам във сърцата, за свобода. Искаме пак да намерим себе си. Нашата държава. Нашите улици. Нашите деца. Нашето бъдеще. Наше е всичко и наше е нищо. Живеем в един безкраен парадокс.  Като пумпали въртим се и денем и нощем, търсещи отговор на този въпрос. Защо? Защо ние? Защо точно сега? Защо "брат брата продава", а полицай чупи нечия глава. Защо всеки само себе си гледа? Защо трябва да живеем така?

"Кажи ми, кажи бедни народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?"
... 

"Мълчи народа.
Глухо и страшно гърмят окови."
... 

Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!"

"Надежда тук всяка оставете." Не! Не оставяйте надеждата. Никога. За нищо на света. Не и днес, когато струва толкова много. Надеждата е всичко за пеперудата еднодневка, уповаваща се в утрешния ден.
Надеждата, че "Септември ще бъде май. Човешкият живот ще бъде един безконечен възход - нагоре! нагоре! Земята ще бъде рай - ще бъде!"

Да бъдем от днес. Не от утре. Да бъдем. Винаги да бъдем.