Седеше насреща ми. Просто седеше. Като статуите на фараона от Абу Симбел – изпънати крака, коленете и ръцете под прав ъгъл, тялото изопнато, главата насочена точно напред. И очите впити в мен…
Червени, искрящи, пронизващи, гневни, спокойни и безразлични едновременно очи.
Не мръдваше.
Не мръднах и аз.
Макар в главата ми да бушуваше ураган от въпроси. Кой е? Откъде се взе в затворения кабинет, заключения апартамент, карантинирания град? Защо е тук? И – а мен какво ме чака?
Тъй като, все пак, съм средноинтелигентен човек. По преобладаващо мнение, жена ми е на друго. Но това не ме вълнуваше в момента. Пък и никого не обвинявам, че не ме разбира – няма как от трапа да видиш дори близкия хълм. А аз поне за такъв се смятам, далеч съм от виденията за Еверест.
Така че – наясно бях с основата на ситуацията. Най-важното – напълно извън реалността сме. Или поне той. А може и с голяма буква да е – Той. Пък… Хм, само с големи букви? ТОЙ? Не, не, него го изобразяват от хилядолетия с бяла брада, улегн ...