Учителката ми по история в девети клас успя да ме накара не само да се влюбя в предмета, който дотогава ме очароваше колкото паяк в леглото, а и да се запаля по любимата й тема „Великите жени“. Изчетох де що книги успях да открия и стигнах до велико откритие – дипломация му е майката, за да оцелееш в тоя свят.
Една Мария Антоанета си е позволила да бъде такава, каквато е била – вятърничава и лекомислена (това за пастите го е казала не от жестокост, ами от глупост) и това безразсъдство й е коствало главата. Тогава прибързано благодарих на съдбата, че живея в двадесети и първи век и не ми се налага да ходя по тънките въжета на лицемерието, каквито са били опънати във кралските дворци. Без да подозирам, че ще попадна в един минидворец с Кралица – майка, пред която дори Ришельо ще отиде да подсмърча в ъгъла като напишкано хлапе.
Повече от месец с Нейно величество си играем на дипломация, от която чак капе сироп, а аз мразя захарта. И в чинията, и в отношенията си с хората. Оказа се ужасно ...