-Марги! Марги, отвори!
Поредната серия от дълго звънене, докато звънецът се задъха, след което започва упорито тропане.
Бавно дотътрям чехли до вратата.
-Тони, моля те... Добре съм. Само че искам да съм сама.
-А, не си познала! Ще блъскам и ще звъня, докато на съседите ти им писне и някой се принуди да разбие вратата. Марги, пусни ме. Моля ти се! Искам само да те видя и веднага си тръгвам, обещавам.
Предавам се. Не искам утре за четвърти пореден ден да изтърпя изтезанията над звънеца. Отварям. Тони ахва и очите и се наливат.
-Благодаря, знам, че изглеждам великолепно – промърморвам аз и махвайки с ръка я каня вътре. Без да я дочакам да се събуе, се помъквам към кухнята, за да си налея кафе – основният ми хранителен продукт тези дни. Преди да успея да си сложа захар, Тони грабва чашата и я изсипва в мивката.
-Я се стегни! Знаеш ли на какво си заприличала? Станала си почти зелена...откога не си се хранила?
-Страшна досадница си – пъшкам уморено и дори не се ядосвам. – Защо не ме оставиш ...