В ъгъла на тъмната стая стоеше едно мъничко, невинно и плахо създание, ококрило влажните си черни очи, гледащо право нагоре, а сърцето му биеше, сякаш ще изскочи от гърдите му. Това малко плахо създание, наречено мишка, бях аз! Притисната в ъгъла на стаята не знаех имам ли изход. Виждах края на мишешкия си живот и нямаше никой и нищо, което да ме спаси. Един огромен човек стоеше срещу мен и ме гледаше страшно, хванал някакъв предмет в ръката си. Минаваха се секунди, дори минути, а нито аз, нито той помръдвахме. Погледнах го право в очите и долових зад строгия му поглед някакъв страх. Дали и той не изпитваше в момента същото, което и аз? Гледахме се вторачено, след което той пусна от ръката си страшния предмет и се отдръпна. Предположих, че иска да ме пусне да си отида, но аз не го направих. И спокойно мога да кажа, че от този момент, колкото и странно да звучи, ние станахме неразделни. Да, приятелство или както искате го наречете - просто една неразривна връзка между едно мишешко и едно човешко сърце!
    Къде живеех...? Спях в стаята при него и, естествено, майка му и баща му не знаеха за мишето ми съществуване. Спях, където намеря, докато моят принц не ми направи специално легло - от кутия, но напълнена с пух. Никога не съм се чувствала по-глезена оттогава! А той ме хранеше само с вкусотии, делеше с мен обяда, вечерята и закуската си. Сресваше грижовно мустачките ми, къпеше ме съвсем внимателно и нежно. Общо взето, за кратко време попаднах сякаш в Рая!...
    А сега малко повече за моя спасител, за моя грижовен и незаменим приятел! Той беше момче, около 16-годишен, ако бях човек, по моите изчисления бих била на същата възраст. Нямаше много приятели, почти не излизаше. А майка му и баща му... страхотни хора, но преди всичко ХОРА! Често, да не кажа редовно, поставяха отрова в стаите, за да хващат такива като мен - "некакени гости". Ех, естествено в стаята, където бях аз, нямаше такива неща. Още щом ги забележеше, моят спасител ги изхвърляше. И така си живеех. Беше ми забранено да се показвам извън стаята, но пък за мен тя беше като необятен дворец. Все пак за скромните ми размери беше нещо огромно!
Не зная точно колко време съм живяла така. Понякога чувствах вина спрямо другите мишки. Не беше честно да си живея царски, а другите постоянно да се борят за живота си. Но привързаността към моя човешки приятел беше толкова силна, че не можех да го изоставя. А малкото ми мише сърчице започваше да обича все повече и повече. Нежността и вниманието му ме накараха да се влюбя. Да, смешно е и странно. Нима една мишка може да обича човек...? Каква любов би било това? Дори не можех да говоря с него, не можех да го прегърна. Единственото хубаво беше, когато вечер се сгушвах до него и чувствах сладките му топли ласки. Спомням си дори как ме целуна! Целуна ме нежничко по малката ми главичка!Толкова беше сладко, че ако бях човек, щях да се изчервя. От друга страна би било налудничево да мисля, че той би се влюбил в мишка. Знаех, че за него съм най-сладката женска мишка, която може да съществува, но предполагам, че по- скоро ме приемаше като домашен любимец или приятелче, за което да се грижи. Е, може би нямаше да е така ако бях човек. Общо взето мисълта, която ме преследваше постоянно беше - дали нещо щеше да се промени, ако бях човек!?
    Спомням си как веднъж беше довел в стаята едно момиче. По-късно разбрах, че му е братовчедка, но тогава не знаех. Пък и ние, мишките, почти всички сме братовчеди и това не пречи на взаимоотношенията ни. При хората не било така. Но тогава много се бях ядосала и скочих върху момичето като разярен бик. Следователно тя отиде да се оплаче на вуйна си, а през това време ме скриха. После моето момче дълго време ми се цупи, че съм буйствала. Понякога му създавах такива проблеми, че просто ми се искаше да бъда човек.
    Една вечер, докато той спинкаше, аз стоях и гледах през прозореца пълната жълта луна.  Гледах я безпощадно и тайничко си мислих за живота си. Видях падаща звезда и си пожелах в нощ като тази да съм до моето момче, но в човешки образ. Хм. Невъзможна мечта. Звездата падна, изгуби се, а аз стоях все още до прозореца в мишия си образ. На сутринта се събудих рано. Допълзях да го събудя за училище. Той се събуди от гъделичкащите ми мустачки и от влажното хриптене на носа ми. Отиде да закуси при майка си, после ми донесе порцията, която ми се полагаше, помилва ме и тръгна. Останах сама, както всеки друг ден. Гледах през прозореца, разхождах се из стаята и така мина денят ми. После той си дойде от училище, не ми обърна особено внимание, а аз стоях неподвижно и го гледах. Исках да му кажа толкова много, а не можех. Мишата ми природа и неговата човешка не ни позволяваха. Аз го разбирах какво ми говори, но той мен -не! Чуваше само църкащите ми звуци и ме гледаше с усмивка.
    Вечерта дойде. Отвън пак ме гледаше пълната луна, а аз стоях, обзета от безсънието. По едно време усетих нещо странно - не се движех на четири крачета, а на две! Стаята изглеждаше толкова по-малка и тясна... Минах покрай огледалото  и вместо стария си миши вид видях едно момиче. Странно или не, така беше! Беше с дълги коси, големи влажни черни очи, имаше моите черти, но в човешки вариант! Мислих си, че полудявам, дали не сънувам... и тогава се сетих за миналата вечер, в която си пожелах да бъда в човешки образ! Щастлива, нещастна или по-скоро объркана бях, и аз не знам. Обърнах се и видях учудения поглед на момчето, вперен в мен. Попита ме коя съм аз. Гледах го като онзи път, когато седях притисната в ъгъла на стаята и очаквах да изтекат последните секунди от живота ми. Проговорих му. Казах какво се е случило. Той обаче не ми повярва и това много ме натъжи. Изглежда за хората е логично да не вярват в чудеса. Да, но аз повярвах и се получи. Само че тогава може би го загубих завинаги. Той ме гонеше от стаята, аз продължавах да настоявам на своето. Той се спря, погледна ме в очите, както го гледах и аз - със същите две очи. И точно този мой поглед го накара да проумее, че говоря истината. Най-после имах възможност да говоря. Говорихме си цяла нощ!Можех да хвана ръката му, дори да го прегърна. И всичко беше толкова хубаво... но всичко хубаво си има край. На сутринта, когато се събудих, аз си бях отново мишка, а той - човек! Той беше изненадан, както и аз. Всичко си беше както преди, сякаш никога нищо не се е случило. Но и двамата знаехме, че бях човек миналата нощ! А сега просто всичко изчезна. Отчаях се. Все пак съм просто една мишка и нищо повече, какво очаквам? Той ме гледаше с отчаяние и тъга. Погали ме и видях как очите му се насълзиха.
    Нощта дойде. Безсънието пак ме гонеше. Както си седях до него, той внезапно се извика: "Ето те!" и ме прегърна силно. Отново бях в човешкия си образ! Цяла нощ си говорихме, а накрая той ми каза, че ме обича. Малкото ми мише сърчеце заби до полуда! Най-щастливата нощ от живота ми! На другия ден отново бях мишка, но и двамата тайничко се надявахме, че вечерта отново ще се преобразя. И действително стана така! Всяка нощ бях човек, а денем - мишка. Това си отредих сама! Но пък ми харесва. През деня той се грижи за мен, сресва малките ми мустачки, а вечер си бъбрим сладко и се наслаждаваме на целувките и прегръдките си. Така съм щастлива с моето момче.
    Понякога виждаме падаща звезда само веднъж и е добре да обмислим какво си пожелаваме. Аз си избрах точно, каквото исках. Какво му трябва повече на едно мише сърчице-  просто да може да сподели любовта със своето момче!