Норбек и Ено обиколиха планетата - виждаха навсякъде все същото. Нямаше следи от живот, но усещаха примамливостта на океана. Внезапно Норбек също усети нечие присъствие - може би беше съществото, което беше видял самия Ено?
Космическото съзнание щеше да покаже своята същност и това дали в действителност вселената беше безразлична към оцеляването на самия живот.
Но повърхността на самата планета беше странна и колкото и да обикаляха, не успяха да открият нищо.
Норбек и Ено усетиха обаче някаква особена промяна в собствените си съзнания. Може би се бяха задържали прекалено дълго на това място? Трябваше наистина да внимават, защото това същество можеше и да изскочи отнякъде и може би и да застрашаваше астралните им планове - в крайна сметка самото им разчитане от чуждо съзнание също ги правеше потенциално уязвими. Норбек и Ено наблюдаваха необикновената красота на някои от звездите в тази малка галактика. И все пак усетиха, че нещо не е съвсем както трябва. Имаха някаква странно ефирно чувство - сякаш някои ги изучаваше внимателно. Може би този някой просто нямаше желание да осъществява контакт с тях?
- Изпадам в истинска лудост - нима това е пътят на космическият разум? - каза Норбек.
С Ено бяха претърсили поне две трети от планетата, но не бяха открили абсолютно нищо. Сякаш на това място никога никой не беше имало живот.
Планетата и атмосферата й бяха доста странни и все пак Норбек и Ено осъзнаха, че може би търсеха не където трябваше.
- Може би се губим в цялата тази безсмисленост - каза Норбек. - Може би се лутаме и пилеем ценната енергия на фините си тела за нищо.
В галактика с толкова малко размери звездите бяха разположени изключително нагъсто. И в крайна сметка това правеше галактиката още по-привлекателно място за изследвания.
Норбек и Ено осъзнаваха, че както звездите се опитваха да избегнат срещите си с черна дупка, за да продължат съществуването си, така може би и това космическо съзнание беше твърде предпазливо и не желаеше да се разкрива пред тях.
Вселената се променяше бавно и неуловимо, а това не можеше да се забележи от перспективата на отделния човешки живот. И именно това беше причината за възприемането на вселената като статична. Но в крайна сметка, космическото съзнание се развиваше и най-вероятно беше достигнало изключително високо ниво.
Най-накрая двамата успяха да стигнат до безкрайния океан - мястото, на което Норбек беше дочул странния глас.
Решиха, че е време да се връщат - бяха видели достатъчно и не бяха срещнали странното същество.
След завръщането си на Земята Норбек съвсем не беше на себе си - но това не му личеше външно. Имаше толкова различни чувства и усещаше, че двамата с Ено може би пропускаха нещо много важно.
Навремето - при следването си в Болоня някои от най-светлите умове в областта на астрофизиката - учени именно от него бяха открили връзка между вселената и човешкия мозък преди години.
Норбек усещаше, че може би - без да се намесва това невидимо космическо съзнание искаше да им изпрати съвсем конкретно съобщение - макар и непряко.
Може би въпреки разликата между двете, която беше повече от двадесет и седем порядъка, се наблюдаваха доста сходни и съществени особености между тях.
Човешкият мозък функционираше чрез връзки и възли, които се наблюдаваха и в самата вселена - имаше компоненти, които играеха и пасивна роля - като водата в човешкия мозък и тъмната енергия във вселената.
Но нищо от това не обясняваше липсата на присъствие на космически разум на тази отдалечена планета. Галактиката Андромеда беше отдалечена на стотици хиляди парсеци от Земята, а като нейн сателит малката елипсовидна галактика М110.
Изследванията на земните учени стигаха дори по-далече и бяха доказали, че флуктуацията в невроналната мрежа на малкия мозък в определен мащаб следваше същата прогресия, каквото беше разпределението на материята в космическата мрежа.
Норбек беше решил за известно време да преустановят своите пътувания и да анализираха странните усещания, които бяха доловили. Време беше наблюденията да се обърнеха в изводи. Малко по малко и двамата осъзнаваха ясно, че нямаше да бъде лесно да се свържат с който да и било представител на друга цивилизация.
И невронната, и космическата мрежа действаха на принципа на съгласуваност и притежаваха определени нива на съгласуваност, които определяха развитието им.
- Може би не оперираме на нужните честоти - каза Норбек. - Затова космическото съзнание не установява контакт с нас.
И двамата имаха желанието да се свържат с това ниво на съзнание и да докажат, че колективното съзнание не беше най-високата степен на съзнание. Норбек знаеше, че само посветените притежаваха космическо ниво на съзнание като постоянно ниво на собственото им съзнание.
И все пак и той - подобно на Ено - не можеше да забрави онази екзопланета, която криеше тайните на космическия разум. Имаше желание да се завърнат там отново - и може би да открият как да пробудят това състояние на съзнанието у самите себе си.
Ено също се беше отдал на внимателно анализиране на направените наблюдения - все пак - за разлика от Норбек - това беше неговото второ пътуване до планетата.
- Няма да бъде лесно, но ще го открием. Може би трябва да разгадаем смисъла на посланията, които ни изпраща? - каза Ено.
Ено знаеше, че вселената беше създадена по начин, при който всички възможности на случайността въздействаха положително върху всички - или поне така му се искаше да бъде.
А може би космическото съзнание се опитваше да им покаже точно обратното?
© Атанас Маринов Всички права запазени