- Къде ли се простират пределите на следващите ни пътувания? - каза Ено. - Може би в Слънчевата система няма живот - поне не толкова очевиден. Трябва да потърсим и на други места - там, където може би има по-големи шансове да се открие нещо.

- Може би на някой от спътниците на Юпитер може и да има нещо - каза Норбек. - В крайна сметка добра дестинация за следващите пътувания са Юпитер и Сатурн. Те са на по-далечно разстояние и ние трябва да бъдем много внимателни при своето придвижване в космическото пространство.

И двамата решиха следващото пътуване да бъде в подобно направление - като всеки от тях щеше да се насочи към някой от различните спътници - а те бяха толкова много - Европа, Ганимед, Йо, Калисто, Силена, Аойда, Юпитер 61 и много други.

- Нашата Слънчева система е доста странна - каза Ено. - Някои от спътниците имат диаметър по-голям от този на Меркурий, а дори не се водят планети.

Норбек знаеше това - в крайна сметка - критериите за живот според основните човешки теории бяха най-общо казано наличие на определени условия - а много често се оказваше, че животът пак изглеждаше невъзможен - или поне много, много трудно постижим.

Космическата радиация също беше доста опасна за здравето на астронавтите. Различните форми на йонизиращо лъчение бяха твърде специфични, но поради ниската статистическа мощност много малко се знаеше за точното ниво на смъртност на астронавтите. Това беше пълна мистерия - сякаш космическото пространство беше място, където не беше дадено на хората да живеят - поне не за постоянно.

Разбира се, откритият космос не можеше да се нарече точно дружелюбно място за човешката физиология и за човешкото пребиваване там. Дори условията на микрогравитация, имаха сериозен ефект върху хората. Клетките умираха или просто се развиваха различни мутации - понякога самите системи за защита на астронавтите можеха да се окажат сериозен източник на вторично лъчение.

Норбек обаче знаеше, че може би просто вселената беше отредила на хората това място, където те трябваше първо да се свържат с космическото съзнание, а едва след това да решат дали можеха да съществуват на друго място.

Ено заедно с Норбек допускаха, че спътниците на Юпитер бяха отлична възможност да открият нещо, което до сега не бяха успявали.

На всяка от тези луни с размери на малка планета можеше да съществува потенциален космически разум.

Европа, Ганимед, Йо и Калисто бяха избрани за дестинация на следващото пътуване. Норбек щеше да посети Европа, а Ено - Калисто.

Разбира се, смъртта във вселенското пространство беше неизбежна.

Можеше ли обаче смъртта на един астронавт, чието тяло се носеше свободно из космоса - мъртвото тяло би могло да се носи от хиляди до милиони години и това щеше да продължава докато гравитационните сили не го разпръснеха окончателно. И все пак какво би се случило, ако успееше да се приземи на някоя планета? Дали неговият труп щеше да бъде семето, дало началото на нов живот?

Норбек и Ено не желаеха да загинат безславно насред космическата шир, но този път тяхното пътуване щеше да бъде малко по-сложно. И двамата трябваше да преодолеят астероидния пояс, който разделяше вътрешните от външните планети.

- Може би самият разум е възникнал, за да се самоунищожи? - каза Ено.

Норбек искаше да е взел всички възможни мерки за следващото пътуване. За това все пак реши заедно с Ено да разгледат собствените си аурични тела и да видят дали върху тях имаше някакви тъмни петна, които можеха да укажат наличие на негативни емоции или някакви други нарушения по тях.

След това и двамата се приготвиха за следващото си пътуване.

Когато Норбек стъпи на спътника Европа, той беше омагьосан от невероятната му красота, която просто показваше невероятността на вселенското пространство. Европа беше най-малкият спътник от галилеевите луни, но имаше възможност да открие нещо.

Вариациите на отделното самосъзнание бяха все още само път към постигане на истинското космическо съзнание. И във всеки случай, Норбек очакваше да усети определени вибрации - знаеше, че самото ментално тяло беше свързано с промяна на обстоятелствата, които ни заобикаляха и в него се намираше енергията, която хората използваха да възнамеряват - тоест там се съхраняваха процесите на мислене и формите на мисълта.

А какви бяха мислите на космическия разум? Какво беше важно за оцеляването на представителите на другите цивилизации? Деформираността на изолираното самосъзнание трябваше да бъде преодоляна и то отново да се свържеше с космическото съзнание.

- Възможно е илюзията за отделеност да е ключът. Ами ако нищо не може да бъде сътворено или разрушено, а само да си променя формата - това променя много неща - каза Норбек.

Норбек се разходи по повърхността на спътника, който изглеждаше твърде пуст.

Ено се отправи към

Спътникът Калисто също не беше много по-различен - беше по-голям от Европа и беше осеян с множество кратери. Дали на него някога беше пребивавал космическият разум?

Ено имаше твърде много въпроси без отговори - но едно едно беше сигурно, Юпитер имаше седемдесет и девет спътника или луни, което повишаваше шанса им да открият нещо - поне на някой от тях.

Да, на Калисто нямаше кислород, но основната причина за това беше, че той лежеше извън радиационния пояс на Юпитер и самата му повърхност не беше подложена на процеси на активна йонизация.

Когато се завърнаха от второто си пътуване, определено имаха някои неща, които да вземат под внимание при осъществяването на следващите си такива.

- Може би живот в Слънчевата система не съществува? - предположи Норбек. - Или може би просто търсим не където трябва.