Глава 5: Сняг

Свежото утро завари изоставеното село Чинка застлано с тънка снежна покривка. Макар дъждът да бе спрял през нощта и бурята да беше се отдалечила на север, призори температурите бяха паднали и ситният дъждец беше преминал в тежки парцали сняг. Призрачна красота царстваше в околностите на Чинка - тъмно зеленото на боровата гора почти беше заличено от снежно белия сняг, зейналите покриви на къщите сега изглеждаха някак нормално, а единственото което издаваше, че Чинка е необитаема беше липсата на пушек от комините.

Чинка носеше името на едни от най-често срещаните птици из Дрен. Преди повече от шестстотин години, когато първите заселници построили колибите си на това място и забили бялото знаме на Дрен, избухнал спор за името. Въпреки че обитатели му били малко, предложенията за имена били много. Не след дълго старейте на селото забелязали една малка чинка всеки ден да каца на върха на дървения кол със знамето докато те спорят за име. Интересното било, че чинката си тръгвала веднага след като свършел поредният следобед в спорове. Един ден, когато били решени да приключат спора независимо колко време ще им отнеме, чинката останала с тях през цялата вечер, нощ и дори на следващата заран. Тогава всички старейшини единодушно взели решение селището им да се казва Чинка.

Някога Чинка беше изпълнено с живот село с малко пристанище на брега на буйната Авиола. Поколения рибари изкарваха прехраната си с улов по богатите находища няколко мили нагоре и надолу по реката. Дренската пъстърва беше един от най-известните рибни деликатеси в Еос и повечето села по горното течение на Авиола се крепяха само и единствено на търговията с пъстърва. Чинка имаше повече от двеста души и тези които не бяха рибари, или се занимаваха със събирането и направата на кленов сироп, или пресяваха сребро от малките поточета слизащи от Преломските планини и вливащи се в Авиола.

Земетресението изместило коритото на Авиола беше убило Чинка. Жителите му го бяха напуснали няма и две седмици след природния катаклизъм и повече от година никой не се беше връщал обратно. Повечето бяха слезли надолу към новото корито на Авиола и по-близо до столицата Дрен, докато малцина бяха решили да се отидат нагоре по течението и да запазят досегашния си занаят - ловенето на пъстърва.

Днес обаче в Чинка отново имаше живот. Едва забележим стълб дим се издигаше плахо през капаците на една от запазените къщи в центъра на селото. Облаците отново си бяха отишли, но въпреки всичко ранното слънце беше безпомощно срещу студа и снега. Лек вятър се беше надигнал и лекичко блъскаше по дървената врата на оживялата къща. Отначало почукването беше съвсем леко, сякаш часовник отмерваше времето, но постепенно се усили, заигра се из между къщите и с все трясък изкърти вратата от горната ѝ панта.

Крон се събуди от силно тропане. Обърна се и видя, че дървената врата се крепеше само на долните си две панти, горната беше изтръгната от стената и през образувалата се пролука вятърът сякаш вкарваше снежинки.

В къщата беше студено, огънят беше изгаснал и само няколко въгленчета пазеха споменът за него от изминалата нощ. Крон отметна лятното си палто, хвърли последните останали съчки върху тлеещите въглени и след няколко минути успя да ги разпали.

След като огънят се беше разгорял, Крон обиколи и провери закачените дрехи по стените. Всички бяха изсъхнали, с малки изключения по краищата на ръкавите, където влагата се беше вледенила. Е, щяха да станат за носене ако не успееха да намерят никакви други дрехи из къщите наоколо. Беше време това търсене да започне, за това Крон се приближи и събуди Реан. Двамата решиха да оставят жените да поспят още малко, и се опитаха да се измъкнат тихо ала скърцащата врата не беше на това мнение.

- Реан, къде отиваш? - попита сънената Мая из под дрипавото тънко слугинско палто на Реан. Трепереше от студ.

- Отиваме да потърсим някакви по-подходящи дрехи из селото. Няма да се бавим. Стоплете се на огъня и загрейте малко вода. Може пък и да ни се отвори късмета за някой захвърлен буркан с чай.

- Добре. Само внимавайте. - след което Мая се сгуши още по-близо до пращящия огън.

Яркото слънце и грейналата бяла снежна покривка заслепи Крон и Реан, но двамата бързо преодоляха ярката светлина и се впуснаха от къща в къща да тършуват за дрехи, чай и изобщо всичко, което би им помогнало да оцелеят докато стигнат до столицата Дрен. А че трябваше да отидат в Дрен, вече нямаше съмнение за Крон. Просто беше най-логичното нещо. Крон беше идвал като малък с баща си в Дрен и все още си спомняше за неговия владетел и порядките им. Не можеха да се върнат през прохода, тъй като не бяха минали от там и нямаха разрешение и документи, така че единственото останало нещо беше да стигнат до столицата и да се оставят на милостта на краля.

Неусетно Крон вече беше преровил над петнадесет къщи без да намери нищо. Тъкмо когато започна да се отчайва и да се моли Реан да е имал късмет, попадна на един сандък скрит в малък килер на втория етаж на една масивна каменна постройка. Най-вероятно някогашният хан.

След кратък напън капакът на сандъка поддаде и вътре Крон откри три прашни бели вълнени палта, два черни вълнени панталона, чорапи, няколко сиви ризи, един ленен елек и два чифта ботуши. Два кожени колана лежаха на дъното под всичкото това съкровище.

За първи път откакто напуснаха Фейрам Крон се усмихна. Вътрешно ликуваше сякаш беше открил най-голямото съкровище на света. Бързо захвърли окъсаните си празнични дрипи, изтупа прахта от току-що намерените вълнени дрехи и се преоблече. Старият му колан се оказа от сребро - нещо, което Крон беше изключил от ума си след всичките тези събития и най-вероятно щеше да успее да го размени в някое по-богато село за два или три сребърника. Един сребърник беше достатъчен да изхрани петима човека няколко дни.

Изведнъж сякаш животът стана по-хубав и надеждата отново се върна в Крон. Усмихвайки се той излезе от късметлийската къща и реши да обиколи още няколко преди да тръгне да търси Реан.

За съжаление, Крон нямаше повече сполука, но пък успя да мерне Реан как влиза в една полу-съборена кирпичена къща наблизо. След мъничко и Крон се шмугна вътре и намери Реан да ровичка из стар и изкривен от влагата гардероб.

- Намери ли нещо, Реан? - попита Крон.

- Има само едно зимно палто, чифт дамски панталони и една вълнена рокля. Мисля, че това може би са и дамски ботуши долу, изглеждат ми малки да бъдат носени от мъж…

- Чудесно. А аз открих пък дрехи за теб, ето избери си и се преоблечи. Така. Идеално. Изглеждаш досущ като мен, истински селянин! - каза шеговито Крон.

- Някой май е в добро настроение - усмихна се и Реан и потупа Крон по рамото. - Радвам се да видя отново усмивка на лицето ви…ти.

- Просто се радвам на малките неща, Реан. Това е. Отивам да проверя онези шкафове ей там - Крон посочи два дървени скрина в дъното, точно където таванът се беше срутил и всеки момент сякаш щеше да се сгромоляса върху тях.

Вътре в скриновете Крон намери ново съкровище - кожена кесийка пълна със звъниче и огромен буркан със сушени шипки. По-добре от това просто не можеше и да стане!

Когато се върнаха обратно в къщата при Джейд, Мая и Алисън, завариха трите над малко котле с един черпак да бъркат нещо като много рядка супа. В едно малко метално канче до котлето вреше чиста вода.

- Ха, от какво направихте супа? - попита любопитно Крон.

- От малкото останало заешко месо и някакви ароматни листа, които Мая намери в една малка кожена кесия заровена ей-там под сламата. - посочи му Джейд в другия край към една от стените. - подготвихме се в случай, че се върнете с празни ръце. - Май сте имали късмет като ви гледам двамата в тези вълнени селски дрехи?

- Изглежда всички сякаш са бързали като са напускали селото. И, да имахме огромен късмет. Освен дрехи за нас, намерихме и за вас. Имаме едно мъжко яке, още едно дамско с панталон и два чифта ботуши, плюс тази вълнена рокля. А и един елек. Изглежда сме един чифт обувки по-малко.

Трите жени веднага се засуетиха около дрехите. След малко Джейд беше облякла вълнената рокля, а Мая беше обула панталона, една сива риза и кафявото женско яке. Алисън навлече каквото беше останало върху официалната си рокля - елекът и другото мъжко бяло яке, а използва ръкавите на една от ризите да увие около краката си за да ѝ държат топло. Добре, че беше решила да отиде на онзи бал, сякаш преди вечност, с кожени летни ботуши, та сега можеха да ѝ свършат работа и в студеното време.

Хапнаха супата, поделиха си чаят от шипки от металното канче, след което прибраха всичко ценно в кожената торба и се приготвиха за път. Знаеха само, че трябва да прихванат отново течението на Авиола и да се придвижат надолу към столицата Дрен.

Преходът за съжаление не се оказа никак лесен. Силен северен вятър донесе гъсти снежни облаци и само няколко часа след напускането на Чинка, групата беше затънала до колене в мокър сняг. Ентусиазмът им от малките сутрешни победи бързо се изпари на фона на извилият се снежен пейзаж. Нямаха обаче никакъв избор - премръзнали и подгизнали петимата продължаваха право напред с надеждата да стигнат устието на Авиола час по скоро.

Часовете обаче се изнизваха бързо, а Авиола изглеждаше все така недостижима. Въпреки че намираха малки заслони и правиха доста почивки, петимата загубиха сили още преди следобеда да започне да преваля. Осъзнал, че не могат да продължават така, Крон спря групата при една борова гора и след кратка разходка из нея скоро всички се бяха сгушили в подножието на едни каменни стълби. Реликвата от отдавна забравено време и водеща на никъде, предостави добър заслон и не след дълго учудващо буен огън отнемаше малко по-малко мразът от всички. Хапнаха и последните останки от храна, които бяха успели да заделят и скоро умората надделя и сънят дойде.

Крон и Реан се бяха разбрали да се редуват на пост, тъй като не се знаеше кой или какво може да броди наоколо. За разлика от предишната нощ където имаха сигурността на четири стени и покрив, тук нямаха този лукс. Реан пое първата смяна. Въпреки че двамата с Мая бяха вече повече от година в този свят, все още им беше необичайно денят да бъде цели тридесет и един часа дълъг. Вярно хората спяха повече, но въпреки това двамата все още се измаряха доста преди всички останали. Рано или късно щяха да свикнат обаче, нямаха никакъв избор.

Виелицата продължи през цялата нощ и когато Крон разбуди Реан малко преди да се съмне, снежната покривка вече беше повече от метър и продължаваше да се покачва. Петимата се сгряха за последно на поддържаният от Алисън със ша'кти огън и потеглиха отново на път, този път с празни стомаси.

Джейд водеше и често даваше насоки спомняйки си по нещо от прекараните часове над картите. Дрен обаче беше рядко посещавана страна, сурова, с изключително странни обичай и повечето хора просто я избягваха. За това и почти никъде не се изучаваше повече от колкото беше необходимо да се знае. А ако на някой случайно му се наложеше да пътува към Дрен, то той биваше изпращан на специален целодневен инструктаж в най-близката библиотека - за да се научи как да се държи и какво да прави за да не обиди някого. И дори и там не учеше нищо за географията на страната.

С напредването на групата на север, снегът ставаше все по-дълбок и скоро дори и огънят, който палеха по време на почивките, спря да им действа ободряващо. Мокрите дрехи започваха да замръзват и изглеждаше, че фаталният край е близо.

Малко преди обяд докато петимата изкачваха поредният дълбоко покрит със сняг хълм, в далечината се появи пушек. От върха успяха да видят десетки скупчени каменни и кирпичени къщи, безразборно строени около малък площад. А отвъд тях буйните води на Авиола препускаха по новото ѝ корито и изглеждаха почти неестествено насред нищото.  Няколкото мили до селото буквално изцедиха последните искрици от Джейд и Алисън. Силите напуснаха и двете скоро след като преминаха селският зид и се наложи Крон и Реан да ги носят на ръце.

За късмет хората се оказаха отзивчиви и собственикът на първата по-голяма ферма по пътя им ги прибра в гостната си на топло край камината. Мокрите им дрехи веднага бяха проснати около огнището, а стопанинът представил се като Вилис раздаде по едно вълнено одеяло на всеки. Жена му през това време се беше заела да прави билков чай в кухнята, а издайническа миризма на супа накара стомасите на всички да заскърцат от глад.

Мая се грижеше за припадналата Джейд, а Реан внимателно увиваше Алисън във вълненото одеяло. Крон стоеше прав близо до камината, без изобщо да се е замятал, само по мръсната си някога официална риза.

- Добре дошли в Хоуп! - тъкмо казваше фермерът Вилис на Крон. - Не знам от къде идвате и на къде сте тръгнали, но изглеждате ужасно. Да не би да е станало нещо нагоре по течението? Авиола е доста буйна напоследък, а вие изглеждате все едно сте плували в проклетата река!

- Благодаря ви за гостоприемството, стопанино Вилис…- започна Крон.

- Ха! Да не би да сте си помислили, че ще оставя хора ей така да умрат от студ или от глад?! След изместването на коритото и всичките ни перипетии, Хоупци сме по-сплотени от всякога и знаем какво е да си в нужда. Няма да повярвате колко добри хора има след онези лоши времена. Мда, на моменти чак се радвам, че ни се случиха всички тия злини, че да ни накарат да станем отново хора, а не стиснатите скотове каквито бяхме преди това. Мда… Ама и аз много се разприказвах, ама то рядко се виждат тука чужденци. Вие сте чужденци нали? Така като гледам тия дрипи къде излязоха изпод…ами другите ви дрипи, нещо малко ме съмнява да сте местни. А и тоя тен по кожата ви друго говори! Таа…

- Вярно е, добри стопанино, не сме от тук. - поде Крон. Очевидно Вилис обичаше да говори много, а в Дрен беше ужасна обида да прекъснеш домакина си когато говори, така че Крон беше готов да изслуша всичко, което имаше да каже фермера. - Ние сме от Крондейл и по-точно от Фейрам. Бяхме изпратени по официални дела от самия крал. - Крон извади официалният си пръстен-печат изпод ризата си и го показа на Вилис. - За съжаление нашите макулати бяха повалени от някаква непозната болест и ни изоставиха скоро след като напуснахме Прохода. От тогава насам Хоуп е първото село на което попадаме. Страхувам се че по пътя си изгубихме всичките си документи и пари, които имахме, както и повечето багаж и дрехи. Аз се казвам Крон, това под одеялото е сестра ми Джейд, а това са Мая, Реан и Алисън. Единственото доказателство, с което мога да потвърдя думите си е този пръстен.

- Интересно, много интересно. - засуети се Вилис около пръстена на Крон. - И казвате, че идвате чак от Фейрам?! Чужденци от толкова далеч… Джойре, чу ли, нашите гости са от Фейрам! Представяш ли си? - провикна се Вилис към жена си в кухнята.

- Чух, аз, а ти стига си ги разпитвал! Време за приказки ще има, ама като ги гледам може преди това да умрат от глад. Ела да ми помогнеш с паниците и чашите. И кажи на Мерин да донесе още дърва, стига само се е замерял със сняг навън.

Вилис понечи да тръгне към кухнята, но Крон го спря.

- Гостоприемни стопанино, наистина нямаме никакви пари и се страхувам, че няма да може да ви се отплатим. Планувах да продам този колан - Крон му показа сребърния колан, който му беше останал от дворцовите дрехи - и да ни подсигуря някакъв превоз до Дрен, но това е единственото ценно, което имаме. Нека само се стоплим и ще тръгнем веднага, за да не ви създаваме повече…

- Глупости, момко! Какво ги дрънкаш, няма да излезете от тука преди да съм се уверил, че можете да ходите и сте с пълни тумбаци. Може да не съм богат, но тези три девойки изглеждат в много по-голяма нужда от колкото аз съм бил някога. А и не си мисли, че не забелязах белезите от липсващата преграда на сестра ти! Ще ви пусна като сте готови да напуснете! А този колан си го прибери. Довечера ще доведа майстор Петерхал да видим дали не може да се разберете за цена с него. А аз отплата не искам никаква, тъй че недей да мислиш от къде ще изкараш пари, ами се отпусни и си почини! - размаха пръст едрият и оплешивяващ Вилис срещу него, след което тръгна към кухнята.

- Невероятно! - каза Крон, след като приседна до сестра си пред камината. - Не очаквах хората да са толкова…топли. Бях идвал тук като малък и всички бяха студени колкото времето отвън. Изглежда обаче нещата май наистина са се променили заради тежките времена.

- Крон, ти му спести доста от истината. Кои сме, какво е станало, как сме дошли… - каза Реан с притеснен глас.

- Няма нужда да знаят тези неща. Те са само за ушите на краля. До тогава ще се придържаме към тази история. Мая, ела малко по-близо да ви обясня нещо. Трябва да знаете, че в Дрен е огромна обида да прекъснеш домакина си, така че когато някой ви говори - вие трябва да го изслушате докрай и да сте се убедили, че е свършил със сигурност преди да кажете нещо. Също така е неучтиво да говорите за лошото време, да споменавате по какъвто и да е повод краля. Освен това трябва да благодарите на силата на Дрен за храната и подслона, а не директно на стопаните. Има още много дребни и странни порядки, но това ви стига като за начало. Просто внимавайте.

Скоро огънят пращеше, малкият фермерски син Мерин носеше цепеница след цепеница, а горещият чай и топлата супа изправиха Джейд и Алисън отново на крака. Крон учтиво разпитваше за живота в Хоуп, след като се оказа че то е съвсем ново село, появило се на картата преди не повече от седем месеца. Вилис и неговото семейство били сред първите заселници намерили нов дом тук, след унищожаването на стария им от изместената Авиола. Крон разбра много за живота на хората, разбра и колко се е променил Дрен през изминалите години. Също така без да подозира Вилис, Крон успя да измъкне подробна информация за допълнителни патрули на гвардията, за новите изисквания към чужденците, които влизат в столицата Дрен, и много други дребни детайли, които вероятно можеха да им костват главите в тяхното пътуване.

Хапването завърши с малко сушено месо, след което петимата бяха настанени в изненадващо топлият плевник. Реан и Крон отново запазиха традицията с постовете, защото въпреки всичко не можеха да се доверят на тези непознати хора. Спаха целия следобед и привечер отпочинали, сити и затоплени, най-накрая получиха първите си бани и много време насам. Фермерската баня беше цялата вмирисана на риба, защото когато не отглеждаха царевица, Вилис и жена му се занимаваха с риболов и използваха съседната стаичка за почистване на рибата. Въпреки миризмите, първо жените а после и мъжете успяха да покиснат в коритата с гореща вода и да отмият мръсотията по себе си.

Джойре беше изнамерила стари вълнени дрехи за всички и настоя да ги вземат, тъй като така или иначе тя и мъжът ѝ повече никога нямало да ги облекат. С годините стопанката също беше заприличала на едрият Вилис и вероятно беше права, така че Крон и Реан скоро имаха прилични черни кожени ботуши, сиви вълнени панталони и палта, плюс черни ризи, а Джейд, Мая и Алисън навлякоха доста сходни кафяви високи ботуши и сивкави вълнени ролки. Изглежда в Дрен си падаха по сивия цвят.

Както Вилис беше обещал, на вечерята присъстваше и майстор Петерхал - местния ковач. След обичайните поздрави, благодарности на силата на Дрен за червеното вино и греяната ракия, най-накрая започна пазарлъка. Майстор Петерхал определено беше впечатлен от сребърния колан, но нямаше да си даде парите толкова лесно. След близо половин час спор, Крон и Петерхал си стиснаха ръцете срещу един сребърник, петдесет жълтици и сто бронзови петачета. Не беше точно това, на което Крон се беше надявал, но щеше да ги изхрани до Дрен със сигурност.

На следващия ден рано сутринта Крон и останалите си взеха сбогом с гостоприемните си стопани. Последва вълна от благодарности, възхвалявания на Дрен и в крайна сметка Крон все пак успя да убеди Вилис да приеме един малък кристал, който Крон беше издълбал от канията на меча си. Не беше нещо кой знае какво и едва ли можеха да му вземат повече от десет жълтици, за това и го даде на Вилис като спомен, а не като отплата за добротата му.

След кратката разходка из селото намериха търговец с коне и фургон, който се съгласи да ги закара до град Колава срещу жълтица на човек. Колава се намираше на около сто и десет мили преди Дрен, което се падаше малко след средата на пътя. Клатушкаха се четири дни по течението на Авиола и широкият коларски път, спираха само нощем, спяха върху твърди дървени сандъци, а Крон, Реан и търговецът Фил се редуваха на пост около фургонът им. През тези четири дни подминаха много патрули на гвардията, един спря за да ги провери да не би да карат недекларирани сребърни късове от планините, но никой дори не попита кои са пътниците.

Та след четири дни, малко преди да падне мрак, стигнаха Колава. Градът имаше висока шест стъпки каменна стена, която го пазеше както от прииждащата Авиола, така и от големи снежни навявания. Разбойници щяха да преминат стената с лекота, но пък патрулиращата на често стража много вероятно щеше да ги хване.

Колава беше доста голям град с повече от тридесет хиляди човека население. По някаква причина Мая и Реан го наричаха малък, но както и да го погледнеше Крон, Колава си имаше своите внушителни размери. Почти всички къщи бяха направени от камък, тъй като суровото време толкова на север не позволяваше друг тип строеж. Покривите бяха покрити с дебели каменни плочи, а административните сгради в централната част на града дори имаха червени керемиди. Не, Колава опредено беше голям!

Фил ги стовари на един от централните площади, където беше решил да разпъне своята сергия и да си пробва късмета срещу останалите търговци. Човекът разчиташе на разнообразие - продаваше книги, ножове, ароматни сапуни, билки, килими, чаши и чинии, посребрени прибори и дори ботуши! Фургонът на Фил щеше да предизвика интерес със сигурност.

Мая, Реан, Крон, Джей и Алисън се разплатиха, благодариха на Фил и влязоха в един от близките ханове. Разнасяше се приятна миризма на телешко, примесена с аромат на ейл и вкиснато от потните мъже насядали по масите. Ханът "Трите бора", кръстен на трите огромни бора в самия център на площада до него, не беше препълнен въпреки вечерното време. Снегът беше спрял да вали през последните два дни и повечето търговци бяха решили да използват оправилото се време за да продължат по пътя си към следващите градове. Точно на такива се надяваше да попаднат Крон утре сутрин, за да успеят да стигнат до Дрен.

Дебелата ханджийка с кристално бяла престилка им даде две стаи на втория етаж - една двойна и една тройна с обща врата между тях. Получиха и ключ за общата баня на етажа, но ги последва неодобрителен и преценяващ поглед след като казаха, че нямат коне и не желаят да ползват услугите на конярите. Хапнаха от телешкото варено и изпиха по чаша ароматно вино. Алисън за първи път имаше желание за разговори и разказа на останалите за живота ѝ в крайбрежния Тулома.

Оказа се, че животът на Алисън никак не е бил лесен, но пък за сметка на това - доста интересен. Майка ѝ - Ерис и баща ѝ - Александър - се бяха запознали на риболовен кораб. Баща ѝ бил най-обикновена юнга, докато майка ѝ била собственик на риболовния кораб, както и още осем като него. Богатото семейство на майка ѝ не одобрявали любовта между двамата и за това прогонили младата Ерис от вкъщи и я отлъчили от семейството. Малко след това се родила Алисън. Детството ѝ минало по различни кораби, ферми и дори като чистач на градските улици. Запознала се с много хора и изградила много приятелства. Баща ѝ Александър кътал всички спечелени пари и спял дори на улицата, но след няколко години успял да си купи собствен малък рибарски кораб. Малко по-малко корабите станали два и семейството ѝ успяло да си купи малка къща в покрайнините на Тулома. Всичко вървяло добре, докато един ден градски служител не дошъл да съобщи за смъртта на родителите на Ерис покосени от треска. Оказало се, че тя не била заличена от фамилното дърво и като единствен наследник получавала всичко - имотите и корабите. Ерис и Александър се нанесли в малкият палат на родителите на Ерис, но никога не забравили хората които им помагали. Развили още повече семейният бизнес, построили още малки къщи до закупената от тях и ги давали безплатно на работниците, които имали най-голяма нужда. След няколко години, тъкмо когато Алисън навършвала шестнайсет, Ерис и Александър били обявени за благородни сър и лейди - заради приноса им към целия град и помощта оказана към толкова много хора. Именно благодарение на тях просяците в Тулома почти изчезнала, а с това и престъпността спаднала драстично.

Животът сякаш се върна обратно в Алисън докато разказваше тази история и настроението ѝ се приповдигна. Въпреки че беше загубила майка си, чак сега тя започваше да преживява трагедията като си спомняше за всички хубави мигове изкарани заедно и това ѝ помагаше.

На закуската Алисън разказа още някой интересни неща за семейството си. След като хапнаха юфка и изпиха по един зелен билков чай, Крон и Реан излязоха да потърсят пътуващи към Дрен търговци. Такива за щастие не липсваха, но този път цената беше по три жълтици на човек. Крон вече беше взел сто жълтици срещу тежкия сребърник, така че имаха предостатъчно пари.

Малко преди обед групата вече беше натоварена в още по-голям фургон, този път пълен само и единствено с риболовни инструменти, въдици, кукички, корди и нещо, на което Реан казваше харпун, а Крон се опита да му обясни че това е просто арбалет с въже.

Благодарение на хубавото време и още по-широкият коларски път, вече покрит с камъни, фургонът на търговецът Келн и двамата му мускулести охраника, напредваше много бързо към Дрен. По пътя за столицата подминаха два още по-големи града от Колава - Пемм и Симер, като спираха в тях само за провизии.

Самотните ферми и мелници по пътя към Дрен ставаха все повече, а гвардейските патрули зачестиха многократно. Започнаха и да чуват крясъците на макулатите, които пътуваха всеки ден от Прохода до столицата с редовните доклади. Хълмистият терен отстъпи място на сякаш безкрайни равнини, а каменните мостове над Авиола взеха да стават все по често срещани. Скоро започнаха да виждат огромни кервани да минават по мостовете, да се разминават с още по-големи фургони и дори да отстъпват пред огромни коли каращи цели дървета! Много от фургоните миришеха на риба, други на сушено месо и кашкавал, а в трети подрънкваха ножове и мечове. По всичко личеше, че скоро ще стигнат Дрен.

И наистина беше така, в късен следобед на третия ден след като напуснаха Колава, Келн спря фургонът на около пет мили преди Дрен и им каза, че от тук трябва да се оправят сами, защото им няма вяра и не иска да влизат с него в града без документи.

Разплатиха се, слязоха от фургона и докато Келн продължаваше по пътя си, ослепителните очертания на Дрен приковаха погледите на всички. Реан ахна, Мая стоеше вцепенена с отворена уста, Алисън гледаше като малко дете с богоговение, Джейд беше стиснала брат си силно за ръката невярващо, а Крон се усмихваше при вида на Мая и Реан - доволен, че най-накрая те могат да видят какво е то "голям" град!