На майка ми и най-добрата и приятелка...
Мила моя Мила,
Не мога да си обясня сама за себе си защо с първите стъпки на пролетта мисълта за нашето детство ме връхлита. Спомняш ли си? Разноцветните лалета в градината на баба... А сините пепруди, които гонехме, изпълнени с детски ентусиазъм? Помниш ли как в ранния следобед се изпъвахме на стъпалата под топлите слънчеви лъчи, току-що изкъпани, с мокри коси и ядяхме филии дебело намазани с шипков мармалад? Да, да шипковия мармалад, заради който падна и си разби коленете, търчейки към къщи. Помниш ли майка ти как плака, че малката и принцеса се е ударила? Аз стоях отстрани, прехапала пръст и гледах със страхопочитание червените кървави линии. После се роди брат ти... Този разбойник! Що рев изревахме за скритите кукли, а майка ти, милата, все го плашеше с върбова пръчка, но така и не го наби. Ти открадна и неговото сърце, Миле. Няма да забравя с какви огромни, изпълнени с възхищение очи те гледаше, пък и сега... А петела, който замери с камък, ...