Един ден ставам аз, стресната, мислейки, че закъснявам за училище и какво да видя: до мен стой един възрастен човек. Беше облечен в черно наметало. Видях, че до стената беше облегнат един сърп и се зачудих кой е той.Стареца ми се усмихна някак така топло. Усмивката стоеше някак странно на лицето му, сякаш тя не беше за там. Косата му вече беше побеляла, а лицето му беше така сбръчкано, че някой би си помислил: "Този сигурно е труп". И все пак тази усмивка, която той ми изпрати, дори и не на място, тя беше една такава топла и в същото време леко смразяваща.
- Кой сте вие? - опитах се да бъда любезна.
- И да ти кажа едва ли ще ми повярваш - каза старецът, усмихвайки се все повече.
- Хъм!А познавам ли ви?
- Лично не сме се запознавали.
Огледах се, ощипах се, за да видя да не би да продължавам да спя и тогава стареца заговори:
- Аз съм Смъртта и дойдох за теб.
- Но защо? Аз съм още жива, нали? - зачудих се.
- Хахахах. Жива си да, но не за дълго. Ето, виж.
Той извади от джоба си, който изгл ...