22.

Че казах – началници. В инспекторатите има назначени служители. За контрол и методическа помощ на учителите. Тоест – трябва да са най-най-добрите в района, за да насочват и ръководят учебната дейност.

На теория…

На практика… Споменах какви са. Последен случай преди пенсионирането. „Експертка“, назначена заради мъжа си – спонсор на управляващите. Не, не  е лоша жената. Комшийка да ти е – сол да помолиш, клюка да чуеш…

Но – специалистка?

Разфасоваха ме докторите преди години. И, докато ме няма, назначили я да замества в журналистическите паралелки. Уредила някаква среща с бизнесмен, учениците заснели всичко и искали да пишат текста за информацията. Тя не им дала – сама щяла да пише. И написала. Позвъниха ми, прочетоха го и питат: „С това ли да се излагаме?“…

Абсолютно некадърно, не даващо никаква представа какво е било реално. И пълно с бисери: „човек с ляво сърце и десен мозък“…

Казах на Добринка – момичето, което щеше да прави информацията – лично да я напише. И да й поднесе лъжата – в телевизията сами направили текста.

Та се наложи на 40-ия ден след сърдечната операция да се върна на работа. Ми тя щеше да съсипе всичко, което съм градил…

После стана „експертка“. Чула, разбира се, за изказванията ми – а аз и не ги криех, поиска разпределенията ми. И едното не одобрила.

Лошото за нея беше, че мен просто ме мързеше да пиша тия формалности. Обадих се на един приятел в министерството, той ми лашна по електронната поща разпределение от видно училище. С одобрителния подпис на министъра.

Та избелих подписа и печата, махнах емблемата на училището, ксерокопирах и – отбих номера.

И без това разпределението за мен винаги е било нещо като указател на кръстопът. Много посоки, но аз си знам накъде ще тръгна.

Впрочем, преди години попаднах на архива на мой чичо – фактически чичо на баща ми, брат на дядо ми. Бил учител в Македония през 1942 година. И останали разпределения от него време.

Пазя ги, често ги показвах на колеги и директори. Две тънки – военно време – странички. Номер, тема… И – толкова!

Няма даже предполагаема дата.

Вижда се, че с молив е добавял или задрасквал.

Отдолу неговият подпис, отгоре печат и някакъв шеф парафирал…

Толкоз!

Насоки! Останалото е работа…

Само че чиновникът не може да види и разбере работата – нему дай графици и планове.

Та госпожата ме извикала. Отидох. Пътем срещнах началничката на инспектората, поговорихме си за наши работи. Оная надникна в коридора: „Господине, чакам Ви!“. Махнах с ръка: „Почакай, ще дойда!“. Тя на „Ви“, аз на „ти“. Познавахме се, все пак, пък и не е официално. Уж…

В кабинета беше с един приятел от инспектората. Той уж чете нещо, но внимава – познава си ме, чака шоОто.

Тя започна да обяснява колко е лошо разпределението, как трябва да се прави наново, че и зададе въпрос: „Ама отде го измислихте това…“

Аз небрежно казвам: „А, просто не ми се пишеше, та помолих един приятел. И той ми го изпрати от министерството. Ей го оригинала“ – подадох й го. И добавям: „Ще му кажа на тоя, дето го е одобрил, че е некадърен…“

Пребледня…

Гледа – печат, подпис на министъра…

И като почна да се вайка – ама искала само да помогне, то си е хубаво разпределението, но да добавя отдолу предполагаема използвана литература…

Приятелчето зад бюрото направо се тресеше, закрил се с някакви документи…

Заминах си…

А дамата… Ами още е „експертка“. Поне в тоя момент. И правилно. Не бива да я пускат сред децата – какви поражения ще донесе…

Пък не е лош човек, казвам ви… Но – некадърна. Къде да отиде? И – в училището…

Така беше…

Много свестни учители, много некадърници. И море от сивота – толкова сива, че даже не можеха да са отличаемо некадърни.

Запомнят се свестните и лошите. Факт…

През главата ми минават моите ученически години. Помня тоя и оня. Помня и, че имахме някаква по география, някакъв по рисуване, някакъв по биология… Ама как се казваха, как изглеждаха, какво съм научил от тях…

Ей Богу – как да запомниш нищото…

23.

В началото на поредната учебна година ме извикаха и ми възложиха да ръководя новия девети клас, езиково обучение. Малко странна паралелка – винаги сме имали там около 30 ученика /кандидати много!/, но тая година бяха само 14 /!?/ и паралелката беше специално утвърждавана чак от София.

Хубави деца бяха – спор няма. Но изкарах с тях само една година. На следващата ги предадох на друг класен.

Просто се появи страхотна възможност…

Не знам дали на директора или на заместничката /по-скоро на нея/ хрумнала идея за разнообразяване на учебната програма. Да направим паралелка по ЖУРНАЛИСТИКА!

Веднага извикаха мен. Знаят кой ще свърши работата. И бяха прави – този път.

Обмислих, говорих с жена ми – завършила журналистика в СУ, обадих се тук и там, после на собствени средства заминах за София.

Където се срещнах с Веселин Димитров – декан на факултета по журналистика. Познавахме се, лека му пръст! Поговорихме, даде ми доста съвети, намери ми интересни програми, подари ми куп учебници.

И цяло лято работих върху бъдещето. Защото ми трябваше не програма за една година, а за четири. Постъпателно образование, степенувано, леко натоварващо, на нивото на възрастта…

Подготвих наведнъж всичките програми – разделих обучението по осем профила. Направих разпределенията дори.

И тогава ме вика директорът. Видиш ли, една учтелка искала също да се включи. Знаех коя – негова семейна приятелка. Стандартна женичка, с манталитет на селска даскалица, а със знания на ниво полувисше образование. И никакви учения!

Да й отстъпя готовото?

Ма, не – тя е дама и…

Ами да й купя цветя, да я почерпя един локум и – фъс?!

Бях кратък, ясен и достатъчно груб с него. Отрязах мераците с чужда пита помен да правят. Заявих му – добре, ще се оттегля. И да започва дамата да прави програми. Защото аз няма нищо да й дам. Все пак, АЗ съм полагал труда, а сега да го даря на… дамата…

Отказа се той, а оная оттогава ме гледаше като… Абе, няма да ви казвам, трябва да спите спокойно, без кошмари.

Когато се пенсионирах, след мен замина още една българичка. И тогава директорът уреди приятелката си – не мислете нищо лошо, от пръв поглед се вижда, че няма как да му е любовница, той не е толкова сляп – та я уреди да получи грамота от Общинския съвет.

Рзправяха ми колеги какво шоО е било…

Връчили й грамотата и, като се втурнали ученици от пети клас… С цветя… С прегръдки…

Никога не е имало подобна глупост. Аз имам май девет или десет подобни грамоти, не помня никога никой да си е водил ученици за парламата… Но, пак добре, че тя купила цветята, както ми казаха. Не е натоварила децата…

Бе, да е жива и здрава, природата на подобни калинки се крепи – дейни участници в кръговрата на веществата в природата, активни междинни станции между хладилника и тоалетната…

Та есента посрещнах първия си клас. Дванадесет години съществуваха тия паралелки. Спряхме ги, когато се забеляза явния стремеж на учениците да се водят журналисти, но…ако може… така… по тъча… на баницата мекото…

Е, не става!

Освен специализираните часове – ЗИП и СИП, най-добрите изпращах в местни медии, заслужилите във варненските, а проявилите се – в централните. Имах стажанти в „24 часа“, „Сега“, „Труд“, „Нова телевизия“, БНТ…

По едно време ми се обади шефът на МСАТ /тогава/. Във вестник „Черно море“ имах редовна рубрика три пъти седмично, пишех за „Сега“, „Стандарт“, „24 часа“, „Дума“, „Пардон“, „Луд труд“, „Тримата глупаци“, бях направил над сто разработки за „Гимназист“ – та ме познаваше.

Покани ме да водя предаване. После един колега го оперираха и се наложи да го замествам месец, всяка вечер. И за мен пращаха кола – 100 километра насам и натам, после още 100 да ме върнат и се прибере колата. Бях горд – Варна пълна с журналисти, но мен предпочитаха…

Та използвах този месец и всяка вечер вземах двама или трима ученици, гледаха подготовката, предаването, после обсъждахме. С разрешение на родителите, които ги чакаха на уговореното място и прибираха.

Месец – но страхотна практика…

И в София като бяха – аз ходех с тях, отдалеч наблюдавах. Самостоятелност, под чужди грижи и под окото ми…

Така че 12 години нямах лятна почивка – постоянно зает.

Но не се оплаквам. Доволен съм. Целта беше не да ги направя журналисти – макар че доста поеха по тоя или близък път, целта беше да навлизат в живота, да видят, да избират, да се представят сами.

И май успях…