Глава тринадесета
Минчови неволи
Есента стремително завзе територията на лятото и дъха и стана още по осезаем. Лицето на слънцето, умислено и бледо, изгуби лъчезарната си пареща усмивка, а дърветата захвърлиха ненужните им вече листа, които ги пазеха от нея. Земята се разсърди и стана по студена. И Минчо беше гневен, но не на небесното светило!
Няколко поредни дни, той безпроблемно заобикаляше празните клетки, стърчащи като национален паметник на културата и творческата мисъл, до като една злощастна вечер не ги прибра под навеса, след като, излизайки налюлян от мазата, опита да разбие с глава едната от тях, нагло и безцеремонно застанала на пътя му.
Кака Яна излезе от къщата и се огледа. Мъжът и стоеше пред навеса, а страховития му взор стресираше двата кафеза. “ Радвайте се, че и днес ме мързи, иначе да съм ви потрошил вече! ... “ – плашеше ги на ум той, защото не заслужаваха да хаби за тях драгоценните си слова.
- Минчо, - стресна го Яна- по телевизията казаха, че времето над цялата ...