ПАЗАЧ
Той пази. Дебел е, коремът му виси. Има пистолет в кобур, коланът е кафяв, кобурът – също, а стърчащата дръжка на оръжието лъщи. Каза ми да мина зад огражденията.
Загледах се. Огражденията представляваха една опъната найлонова лента, украсена с жълти цветове и надписи, които не разчитах. Беше още рано за работа, аз винаги подранявам, защото иначе ще закъснея или изобщо няма да отида. Няма да пия кафе, няма да мързелувам, но няма и да работя, когато отида в офиса. Ще гледам през прозореца. Така правя, когато се налага да върша нещо задължително.
Гледам през прозореца от петия етаж как дебелият човек става все по-малък и трътлест. Облизо ми се стори почти висок. Сигурно много е ял, за да напълнее от храната и да стане охранител. Униформата не му отива. Идват и го подминават най-различни хора – мъже, жени, майки с деца, деца без майки, велосипедисти и обикновни баби със странни пазарски чанти като двуколки, чрез които едновременно се придвижват и пазят равновесие. Някои се отъркват ...