Той искаше да се слее с дъжда. Помисли си го, докато гледаше капките-като сребристи цветчета се ронеха. Чист небесен листопад.Облегна глава на мокрия зид и усети как кожата му бавно настръхва... Нима някой човек би си помислил, че дъждът е безчувствен? Че е като водата, която тече от мръсната чешма?
Всъщност всяка капка е толкова чувствителна и нежна, че той чуваше нейната песен, песента на всяко късче небесна вода.Заслушан, той гореше от нетърпение и радост.
  По небето - измито, като прозорец към слънчевата плетеница от лъчи - светна дъга, полази като пеперуда по облаците...
  Красиво засия във калната локва до краката му. Всеки цвят беше толкова натежал от красота, че не можеше да надмине себе си и затова просто преливаше в друг. Също неповторим. Те бяха неповторими.
  И затова той не се чувстваше смешен и глупав, втренчен във една малка тъмна локва, през която минаваха груби обувки и размазваха нежните цветове във водата.
  Най-вече, защото дъгата беше неин предвестник.
  Вчера я видя, залепен до този същия зид. Уморено гледаше локвата в краката си, чакаше. Не беше ял цял ден. Помисли си, че ако тя не дойде, той ще падне тук и ще умре - да, това си помисли. Косата му ще потъне във шарената локва, а тялото просто ще се отпусне на паважа... и ще реши да остави всичко.Просто да се предаде. А те да правят каквото искат.
  Но тя дойде. Тогава беше средна на ръст, цялата свежест и ухаеща походка. Косите и бяха слънчогледови и приличаха на скъпоценен килим. Усмихваше се със необикновена усмивка - отворена, безкрайна и никога фалшива. Огромен червен чадър прикриваше част от косите и. Цветът му го привлече, почти го помами. Ярък цвят. Говореше на сетивата му.
  Тя мина покрай него-не през локвата и дъгата, а почти край него, едва не го докосна с чадъра си, едва не му заговори с очи.И отмина.
  А той стоеше прилепен като дреха до стената, но зареден с енергия.
  Днес тя също дойде.Този път беше дребничка, като китайка, със слабички рамене и нежна кожа, под която прозираха синичките вени.Отдалече забеляза червената и блуза със толкова широки ръкави, че вятърът влизаше в тях и ги издуваше като копринени флагове. Тя мина покрай него с походката на любопитно зайче-и леко настрани, за да не се докоснат, но очите и, черните очи не се срамуваха от него.
Отмина. Червените и ръкави се развяваха и той можеше дълго да ги гледа, без да ги губи от поглед. След минута улицата отново стана черна.Груби обувки прошумоляха край него. Тръгна си - мястото му не беше вече там.
 На другия ден излезе докато още валеше. Валеше като из ведро - обилно, щедро, мокреше до кости. Той не се сети да си облече топлото яке - излезе така, със голи ръце. Настръхна. Беше неприятно; но той свикна да не обръща внимание какво е времето.
  Когато тя дойде, не може да е студено.
  И тя дойде. Отново дойде с дъгата.Днес беше мъничка, със невинно изражение. Косата и беше весела - рижава, виеше се на меки къдрици. Леки лунички по носа и много светли зеници - слънчеви. Хем сини, хем пълни със светлина. Вървеше делово, като ученичка, и мяткаше ритмично червена чантичка в ръка. Не приличаше нито на русата красавица от онзи ден, нито на дребната монголоидна девойка вчера. Но беше тя. Една, неповторима.
  Като един от онези великолепни цветове над дъгата, които се преливат един в друг и променят облика си.Но са същите, все същите.
  И тя отново мина покрай него. Този път забави крачка съвсем настойчиво. Едва не го цапна със малката си червена чантичка. Не мина през локвата, а я прескочи като диво козле.
  После направи нещо неочаквано-докосна косата му с ръка. Ей така, съвсем леко, самите черни крайчета сякаш, за да каже: "Ето ме, забелязах те." Косата му беше доста дълга, той всеки ден си казваше: "Трябва да отида на фризьор. Едва ли е нужно да изглеждам като дивак. Няма нищо сложно. Имам време."
Но всъщност  имаше време само за нея.
А след ароматното докосване реши да не си реже косата.Да я остави напук на всичко.
  Така мина и този ден. Той се прибра във тъмния апартамент и дори не светна лампата - просто не се сети. Усещаше аромата и в косата си и той му беше достатъчен за да не мисли за нищо друго. Пи вода. Машинално.Легна си и я сънува неясно цяла нощ.На сутринта се събуди, заровил лице в косите си.
Почака да завали за пореден път-заваля чак вечерта. Той отиде на своя ъгъл и дълго гледа тъмната локва, която пак се изпълни със чисти капки.Когато дъгата се роди бавно по мокрото небе във локвата започнаха да пълзят странни рисунки...
Той присви  очи.Нежни рисунки. Изрисувани със преливащи цветове.Цветя, лица, сънища и спомени.Въздействаха на ума му. Сякаш опипваха мозъка му със тихи но твърде пръсти.Усети, че е гладен. Но я дочака.
   Първо видя отражението и във локвата, пълна с дъга.
   Днес изглеждаше тиха и скромна. Очите и бяха зеленикави, трогателни, може би защото блестяха така  сякаш бяха пълни със сълзи.Или дъжд.Косите и бяха дълги и вятърът отново и отново се закачаше с тях, галеше ги, не се отделяше от вълните им. Беше облечена цялата в черно и само отпуснатото шалче около раменете беше червено - ярко червено и копринено. Червено като пътен знак СТОП. Тогава му хрумна, че я познава - че познава тази непозната своя любов-и той я спря:
- Извинете, аз ви познавам?
   Тя не се засрами, не се уплаши, а смехът и ставаше все по-силен със всяка секунда. После спря.
- Добре, че ме заговори. Защото, знаеш ли, аз нямах право - обясни му тя.След това се облегна на стената до него. - Ти ме обичаш, нали? - попита някакси сериозно. Сякаш искаше да се увери във някаква важна новина.
- Да - успя да каже той през задъхванията си.
- Значи и аз те обичам.Щом ме виждаш, щом си ме заобичал, си прекрасен и го заслужаваш.
  Тя зарови със удоволствие ръце в косата му и разроши черните и вълни.
- Знаеш ли, радвам се, че не я отряза.
Той бавно сложи ръце върху китките и.
- Коя си ти?
- Тази, която те обича.
- Ще ме подлудиш с подобни отговори. Познавам ли те? Откъде си?
- Виж - тя посочи локвата в краката му - ти гледаше водата, нали?
- Да.
- Нали е прекрасна? Дъгата?
- Прекрасна е...
- Виж колко картини има в нея. Колко звуци. Не всеки ги вижда. Тези миражи.Аз съм една от тях, част от тях. Мираж, видение... но не съм лъжа. Направена съм, за да нося щастие, но не за всеки. А за този, който ме забележи. И който реши да ме обикне. За този, който познава мене, а не лицето ми...
- Вчера ти беше друга.
- Да... ние се променяме... но си променяме само външната боя. Като цветовете на дъгата. Това съм все още аз.
- Знам...
Тя впи по-силно ръце в косите му.
- Ти трепериш. Гладен си. Но аз съм направена, за да ти донеса щастие...
- Точно на мене? На никой друг?
- Ти първи ме видя, любов - каза съвсем спокойно тя.Сякаш отдавна беше негова.-Значи, на теб. Щом ти ме обичаш и аз те обичам.И мисията ми е почти изпълнена...
- Почти?
   Тя игриво беше завързала аленото шалче на възел около китките му. Изведнъж започна да го отплита.Със всеки развързан възел той чувстваше нещо странно и неприятно.
- Какво правиш? - попита я.
- Размотавам те - отговори тя мрачно. След малко се усмихна - не детската усмивка, не живия смях а гънка, сътворена от болка. - Е, нали винаги ще съм твой мираж?
   Шалчето полетя към земята и привлече окото му със яркия си цвят... той погледна, как то потъна сред цветовете на дъгата, запечатани в локвата... и във този кратък миг тя изчезна. Неговата. Неповторимата. Тя току що му каза, че го обича. Но със изчезването си сякаш се откъсна от него. И вчера си тръгна, и завчера... но днес беше по-тъжно.
  Когато се прибра, нещо го болеше. Все си парче сирене, помисли, че е от глад.Не беше ял цял ден. Отново. Но преди да го отхапе разбра, че повече го мъчи последният и въпрос: "Е, нали винаги ще съм твой мираж?" Неотговореният. Дори не успя да и каже: "Винаги ще си мой мираж." Тя си тръгна като някакъв обикновен сън. А сънищата избледняват. И след това умират. Аленото шалче висеше от рамото му. Притиснал лице във него, той седна на пода.
  Чу нещо. Чисти, твърди звучи на пиано, примесени с нежността на арфата. Мелодия. Прекрасно асорти от звуци. Беше най-тъжната песен, която беше чувал. Запази я в съзнанието си.
  На следващия ден я чакаше с дъгата.Тя не дойде.Локвата се напълни с дъга до краищата, преля, цветовете разпериха пръсти върху мокрия паваж.Той реши да не чака повече.Да не чака, а да търси; може би сега, когато беше говорил с  нея трябваше да я намери.
  Тръгна. Вървеше странно, може би заради празния стомах-а и защото не беше свикнал да се движи между толкова много хора. Стараеше се да не се докосва до тях - ще изгуби аромата и. Искаше нея. Те бяха просто спънка. Бяха толкова нагъсто, като мътна река и той залиташе  постоянно. Една благоразумна женица със висока прическа, която заплашваше да се разлее върху нея, го помисли за пиян. Клеймото кацна върху него и го направи одърпан, дългокос пияница във очите на хората.
- Нямат срам тези хора - прошепна жената със високата прическа със умерен шепот, който, впрочем, се чуваше доста добре. - Поне косата да си беше махнал... а не да ходи като някой клошар...
- Пиян е, скъпа. Тези пияници нямат никакъв естетичен вкус - прошепна също така сдържано и умерено посивелия господин до нея. Очичките му бяха малки, като черни копчета, и също толкова изразителни. - Всъщност, защо шепнем? Нима той го заслужава? Нима има съзнание, че да разбере какво си говорим?
   И той побягна. След тези думи се раздаде и невъздържан кикот, смях, презрителни думички; и той побягна със залитане. Присмяха му се окончателно.Викаха"пияница"след него.
   Той отнесе мъката си в парка. Миришеше на липа, на мента, на дъжд и угасващо слънце и беше красиво. Той тръгна бавно, стъпка по стъпка, със болна походка, за да не залита. Пред него изтича едно момиченце, мъничко същество със златни коси, които се люлееха при всяка подрусваща стъпка - стъпките му кънтяха мелодично и водеха към пейките, наредени асиметрично под сянката на гъст кестен.
  И я видя. Нея.
  Седеше на една зелена пейка, отново  облечена в черно, вече без сигналното шалче. Скръстила тихо ръце, сякаш за да се предпази от чужди докосвания.Той разбираше защо. Те боляха. Ако хората бяха по добри, щеше ли да има страх във напрегнатите и рамене?
  Той се приближи до нея и зарови пръсти в косите и. Колко дълги бяха! И тогава видя болка в очите и!
- Какво е станало? - попита той.
- Кой си ти? - тихо каза тя и издърпа отметна бързо косите си.Той целуна китките и.
- Вие, миражите, толкова кратка памет ли имате?
   Тя не се засмя. Устните и трепереха.
- Не ви познавам - каза тя високо. Сякаш, за да привлече вниманието на стариците, които седяха на съседната пейка и бяха наклонили леко побелелите си глави, за да наблюдават тайно сцената. Той пак хвана пръстите и - леко, но отчаяно.
- Не ме помниш?
   И сам сложи косите си в дланите и, за да си спомни. Да се сети за него.
- Не ви познавам - повтори безпомощно тя. Пак издърпа дланите си. Той беше коленичил неразбиращо и я гледаше. Тя трябваше да се сети. Невъзможно... Тя трябваше... Пак хвана пръстите и, решително.
- Но това съм аз!!
   И тя изпищя - не за друго, а защото и се стори, че дъгата, която сияеше във блясъци над нея, трепери! Ей сега ще се срути, ще падне върху нея... тя пак изкрещя, болезнено"Помощ!" ... и несъзнателно сложи длани на главата си, като малко дете. Златокосото момиченце, спряло да тича, застинало със отворена устичка и разстроено от този детски жест, кресна:
- Помогнете на какичката!
Едни едър тип във бяло спортно яке реагира-долетя, като един добър Батман и заби юмрука си във носа на коленичилия мъж.
- Ти май нямаш обноски! Пусни ръката на момичето!
   А той и без това беше я пуснал... не можеше да я държи вече, защото болката го изненада. Внезапна беше. После имаше още болка, още удари. А тя стоеше над него и със треперещо учудване гледаше небето - дъгата все още се тресеше и цветовете и подскачаха. Устните и се свиха от мъка - странна мъка.
   Кух удар я накара да погледне към мъжа на земята - по бялото му лице струяха кървави поточета. При последния удар главата му се беше ударила във асфалта. Глуха болка. Почувстваха я и двамата. Тя го гледаше, като някакъв забравен сън, който трябва да се възроди... първо погледна дългите коси-защо ли искаше да зарови длани в тях? - после очите... и тогава пак изкрещя. Крясък на истерия, и на дива болка, която е дотолкова ужасна, че ослепява другите. Батманът със спортното яке я хвана грубо за ръцете:
- Но, спокойно, госпожице... Той вече не е опасен... какъв смисъл има...
   А тя не можеше да говори от ужас - и само искаше да се добере до него! Да го прегърне. Да му каже, че още го обича. И че не знае какво става... и защо го нараниха... А глухата му болка се усили. Сякаш невидимо копче се завъртя до край - и той се сгърчи, защото наистина болеше. После се изпъна с гримаса.
  Чу нещо - стъпки; около него имаше много стъпки, но не го интересуваха стъпките на хората със грубите обувки и на онези, които даряваха само насилие; а стъпките, които искаха да дойдат при него. Нейните.
   Чу и мелодията - звънките звуци на пианото, смекчени от красотата на арфата. Тъжно. Толкова тъжно, че би заплакал.
   Ако тя не беше там. Ако не му се беше усмихнала, преди мелодията да отлети.И с последния акорд на пианото той усети, защо хората обичат да са щастливи. В отворените му очи се отразяваше дъгата. Вече не трепереше.
- Ти винаги ще си мой мираж.