Не, няма да ти кажа да спираш
и няма да те съветвам стила да сменяш!
Щом ще говорим за истината, нека ти кажа тогава,
как никои не ме разбира и така време си минава...
знам, че вие ще усетите смисъла,
затова на вас го казвам
без предварително да съм го мислил -
рима от душата за тъпото ежедневие,
седя и мисля,мисля и седя без смисъл да намирам,
душата ми е умряла и искам вече и аз да умирам,
седя и си мисля, представям си как се самоубивам,
как над гроба ми плачат,
и как за мен настъпва краят!
Единственото, което ми пречи
е че след мен живота продължава,
на същото място, със същите хора в същата държава
и дори да умра, след години никои няма да ме помни
и за мен пет пари няма да дава!
Седя на едно място и не чувствам даже болка,
бездушието ме е обхванало в яма дълбока
и немога да се измъкна,
всеки изминал час ме отчаива и ме обхваща мъка!
Идва ми да заплача, но дори за това нямам сили,
тъмни сенки над мен са се извисили...
представям си как убивам наред всичко живо,
после съжалявам, че само аз останах в играта на това ниво.
Да, мисля си, че всичко е една игра,
игра, която съдбата играе с нас,
заедно с действителността, ръка за ръка!
Изведнъж си правя равносметка и виждам,
че мъката ме е повалила... искам да извикам
ааааааааааааааа, да се освободя от тъмнината,
но не виждам изход от нещата...
да, това всичко ми се върти в главата,
и после да ми каже някой, че нямам смелост да фантазирам...
© Станислав Стоянов Всички права запазени