Мислите... тези безкрайни мисли...

Тази вечер, гледайки към този мрачен град, в който живее старата ми любов,

се наслаждавам на чашка ром и мисля за историята, която трябва да довърша в своето писмо.

И така... Ето какво се случи по-нататък.

Младата девойка от този разказ, който описвам в писмото си, се върна на село, надявайки се, че всичко с течение на времето ще се оправи.

Дните, които прекара тя с родителите си до Нова година бяха кошмар за нея.

Никой от семейството ù не искаше да ù проговори.

Всички я виняха за това, как може тя да пренебрегне семейството си заради човек, когото дори не познава.

Да, но малкото девойче не беше виновно. Напротив! 

За щастието на семейството си и от проблемите с любимия си тя беше решила да остави дълбока рана в сърцето си и да остане с болната си майчица.

До ден-днешен момичето нито за миг не съжаляваше за своя избор и с течение на времето се убеди, че няма смисъл да пренебрегва най-ценното си богатство (семейството си) и мечтите си за човек, за когото не си заслужава.

През цялото това време се случваха толкова лоши неща подред, че накрая момичето се разболя.

Мъката, която носеше в сърцето си за своята майчица, като че ли не ù беше достатъчна, а и на всичкото отгоре и предателството на любимия ù я съсипаха тотално.

Единственото, което момичето искаше тогава, беше подкрепата на младежа, но вместо това той ù подари най-жестоката болка.

Човекът, който постоянно казваше, че ще я обича и ще я закриля от всяко зло, най-накрая я заряза по най-гадния начин и ù причини най-неочакваната и безмилостна болка.

Болка, която до този ден беше непозната за младата девойчица.

Първо се скараха по телефона, че на младежа му беше писнало девойката да споделя мъките си с него, след което той я излъга, че след четири дни ще се връща в същия този мрачен град, където в момента споделям глътки ром с капчиците дъжд.

Тук ще прескоча проблемите с бившата на младежа, защото всичко, което се случи между двете девойки, беше просто от наивната им обич към кръвожадния и от неговото безценно его.

И така се изредиха ден след ден и пак ден след ден, докато не настъпи 31  декември .

Това беше първият ден, в който част от хората в семейството ù вече водеха диалог с нея.

Денят, в който разговорите не бяха никак приятни и още толкова жестоки към нея.

Цял ден девойката мълчеше при всеки спор и се опитваше да разбере защо точно сега трябваше да се случи всичко това.

Ето, че настъпи мигът на големия преврат.

Точно вечерта на Нова година девойката отново се скара с техните, при което те я накараха да избере или тях, или самотен живот.

Докато се опитваше да им обясни истината, разбра, че няма смисъл да спори за нещо, за което не можеха да я разберат, при което грабна ключа на колата и шофьорската книжка без абсолютно нищо друго и изчезна.

Ни вест, ни кост можеха да намерят, въпреки че бяха изпратили две патрулки след нея.

Девойката беше решила да напусне дома си и да докаже на всички, че не е виновна за нищо.

През тези три часа, които тя прекара с колата по тъмните пътища, не спря и за миг дори своите сълзи.

Тя изливаше гнева си към живота и хората, крещейки като луда, докато не се успокои.

През цялото време мислеше за майка си и за това как може младежът да я остави точно когато тя най-много се нуждаеше от подкрепата му.

Бе достатъчно с думи да я успокои, но вместо това той бе изключил телефона си и момичето не можа да се свърже с него.

Малко преди полунощ момичето се върна вкъщи.

Всички плачеха и тогава девойката разбра, че няма по-голяма болка от сълзите, които лееше семейството ù заради нея.

Същата вечер се случи нещо невероятно.

След бягството на момичето и след всички тези глупости семейството ù склони да приеме всичко, което можеше да я направи щастлива.

Това беше мигът, за който девойчето мечтаеше от мига, в който разбра, че младежът всъщност е човекът, с когото искаше да прекара живота си.

Да, но ето, че съдбата беше изиграла ролята си и точно тогава младата девойка и младежът бяха далечни, както никога досега.

От всичките тези проблеми момичето се разболя.

Имаше моменти, в които припадаше без причина и изпитваше ужасяващо главоболие.

Чувстваше се доста отпаднало и често не чувстваше нито част от тялото си.

Всеки припадък за нея беше като че ли знак, че всичко, което е премълчала досега, ще си остане с нея до гроб.

Тя виждаше, чуваше, но не можеше да мръдне от мястото си за доста дълго време.

В началото си мислеше, че всичко е от преумора и стрес, но припадъците зачестиха толкова, че само да станеше за чашка вода и не чувстваше краката си, след което усещаше само една остра болка в тях, която до ден-днешен продължава.

Всичките проблеми, които се въртяха около нея, я превърнаха в една развалина.

Две седмици подред тя обикаляше болница по болница, за да разбере какъв е здравословният ù проблем.

Пускаха ù на всеки три дни кръвни изследвания, при което всеки нов доктор я питаше дали е наркоманка, тъй като следите от иглите си седяха.

Изписаха ù сума ти лекарства, без да беше открита болестта. Тестваха различни лекарства, но нищо не се промени.

Все още девойчето има проблеми, но просто си мълчи, защото вече знае какво е важно за нея (здравето на майка ù).

Я да се замисля сега... Кой нормален човек би простил на младеж като този, който оставя това момиче в неволя, точно когато най-много се нуждае от него?

Има ли някой, който може да прости в тази случка и ако има изобщо, КАК?

Мислите са велико нещо, но не всеки се замисля достатъчно над постъпките си.

(Следва продължение)

Анна Хубенова Соколова 2011 март 29