Мишокът станал звяр, и такова чудо се случи в този наш свят. И как мислите се разчуло, изял мишокът един лъв. Лъвът дебнел антилопа, но издебнат бил самият той. Заръфан бил открая, но пък разкъсан бил докрай. Изненадан повече от злочест, само два-три кокала останали от него. Котакът научил за таз мишчена премяна и си рекъл: “Я, да видя що ще тая работа така, как тъй тоз мъник се е озверил чак дотам.”
Мишок и котак срещнали в бледа утрин, единият стръвнишки взрян във всичко що шава, а другият любопитен до немай-къде. Котакът разучавал дребния мишок: започнал от ушите де стърчат и стигнал до опашката що вие се отзад. Е, какво пък – все същия стар познат мишок. Ала не прозрял, че в мишока нов глад се бил родил. Котакът лукаво рекъл: “Ей, мишок-пишок, сиренце ти нося, дали не ти се иска?”
Мишокът даже не го чул, а политнал върхум самоуверения, но и мнителен котак, стиснал му гръцмуля, забил в корема остри зъбки и задъвкал сладко-сладко. Котакът гледал, но не вярвал; повече дори, усещал, но ...