Животът е кофти работа. Не можеш да разбереш подиграва ли ти се, или ти прави услуга. Получаваш си уроците, получаваш си и шамарите и накрая пак твоята глава е обърканата. Чувства, емоции, сърца и мозъци, борбата между тях и разни подобни. Думи, действия - често са толкова различни неща. Питам се толкова ли е трудно да кажеш нещо и то да е истина и най-вече да отговаря на последвалите действия. Мислиш, мислиш и някак формулата не се получава. Моята се получава, но на хората около мен изглежда не точно. И сега...? Аз ли сам наивна, или хората са лъжливи до степен на лично унижение? Достойнството не е ли величина вече? Как се живее без собствени принципи и самоуважение, знаете ли? Тук ли е моето противоречие със света наоколо? Аз ли съм старомодна, или хората са извънземно модерни? И на всичкото отгоре и любовта стана така грозна и недостойна. Много си влюбен, пък нещо все не ти достигало, та го търсиш някаде другаде... хм... интересно. Много я обичаш, пък не било от значение една нощ с другата, тя просто не била важна някак си. И тук сега се чудя да се смея ли, или да поплача? Всички шизофреници ли са, може би раздвоение на личността някакво? Станаха много въпроси без отговори. И след всичко - пак проява на липсващо достойнство, изразяващо се в безброй лъжи, предназначени да оправдаят онази нощ без значението или жената, която не била важна. А след това и претенции да ти вярват или поне да ти простят, ако не друго. Така де, всеки си има лична кауза, ама защо ми е някак неразбираема тази точно. И питам се колко е способен да лъже човек, за да постигне цел, която в най-скоро време знае, че ще провали за пореден път. Това безотговорно ли е от негова страна, или е още по-лошо - извратено подло. Въпреки всичко обаче все мислиш по тия въпроси. Абе някак отговорът ти минава през ума, ама не остава там за дълго. И сега се питам: защо? Дали защото не ти харесва, или защото не искаш изобщо да го приемеш. Или не ти се вярва, че понякога доброто в дадени хора липсва. Искаш да мислиш, че щом ти си добър и отговорен, и другите са такива. Очевидно не е така. Нещата се оказват голям хаос и, честно казано, това разбъркване едва ли ще се подреди някога. И сега, след всичките уроци и шамари, се питам: човек може ли изобщо да върви по свой собствен път или стъпва на сляпо, пък се надява да уцели правилната посока? И ако е така, коя всъщност е правилната посока...
© Енигма Всички права запазени
Не е лесно да живееш само с истина, но е възможно. Това "с", зависи единствено от теб. Виж в истина е трудно до невъзможност. "В" е обкръжението от филма на живота ти.
Няма малка или голяма лъжа, а също благородна и користна. Лъжата просто е лъжа, без значение какъв е мотива.
Безпредметно е да дълбаеш и се измъчваш за липсата или притежанието на достойнство и чест у другите. Или го има или не. Неоценимо полезно е да се научиш да приемаш хората такива, каквито са, без осъждане.
Можем да променяме само себе си! Това което ни поднася животът е персонален коректив. Хаоса настъпва, когато се опитваме да променяме другите.
Поздрав!