Преди време, не много отдавна, живеехме в приказен свят - разкошни дворци и величествени приеми. Нашата империя беше най-голямата в целия свят и здраво беше стъпила на краката си, благодарение на нашият господар. Макар и млад, той успя да седне на престола и да поеме на плещите си тежестта на короната. Неговото царуване носеше само дни на веселие. Не след дълго спечели и любовта на народа си, но и омразата на враговете си. Владимир, дясната ръка на императора и неговият войн-пазител, беше причината за началото на разрухата. Той видя в момчето враг, видя в искрящите му очи себе си и се почувства застрашен. Реши, че той трябва да поеме управлението, но съвета на старейшините отхвърли предложението му.

- Ти си войн-пазител. Родил си се такъв и такъв ще умреш!

  Тези думи оттекваха в ушите му и наливаха злоба в сърцето му. Мисълта, едно невръстно хлапе да го командва, не го напускаше и един ден той извика при себе си придворните химици и им заповяда да създадат средство, което да управлява цялата империя - тази, която беше на земята, под водата, под земята и тази, която се рееше във въздуха.

  След безсънни нощи и с треперещи ръце, слугите првеха безброй опити да създадат това, но вместо него направиха нещо ужасно. Малкото бяло кълбо изсмукваше живителната енергия на всеки, който се опиташе да овладее силата му. Отчаян от неуспеха, Владимир заповяда да отвлекат първата жена от пътя. И подчинените така и сториха. Тръгнаха в черната нощ по прашния път на изток от двореца и видяха млада девойка, която бягаше от пияния си баща. Без да изрекат и дума, те я сграбчиха и я вързаха за коня на водача си. Донесоха я на война и той й рече:

- Слушай, момиче! Ако ти е мил живота, ще се престориш на танцьорка от цирка, ще отидеш при императора, ще го омаеш и ще сложиш на врата му този медальон! - след това той извади от джоба си едно бижу, по средата на което се мъдреше бялото топче.

  Девойката, без да мисли, грабна колието и го разгледа. Тя обичаше своя господар. Какво би могло да ноправи едно обикновено бижу на такъв могъщ човек? Тя се съгласи и отиде при танцьорките. Направи каквото й беше казано, но щом видя разкривеното лице на владетеля и как то изведнъж побеля, тя изтръгна колието от гърдите му и го хвърли настрана. Стражата я хвана и я заведе в тъмницата.

  Веднага след възстановяването на императора, тя беше пратена на съд, където  самият той раздаваше правосъдие. Нито сълзите, нито молбите й успяха да го омилостивят. Накараха я сама да си сложи отровния медальон, за да изсмуче живота от нея, но вместо това той й даде нови сили. Напрви я недосегаема. Тя беше способна на какво ли не. Това й спечели омразата на народа и те я проклеха. Виждайки огромния провал на своя план, Владимир организира група от ловци на глави, за да я хванат след като тя избяга от кладата. Постепенно и самите войни на империята се включиха в преследването. Омразата им растеше с всеки изминал ден. Още повече, когато от съседните села се носеха слухове, че тя избива народа. Косите й били бели като сняг, а устните й - отровни. Години наред тя се криеше и спотайваше, но винаги я намираха. Силите й привършваха и беше на ръба на отчаянието. Когато прекоси множество земи, тя достигна до най-голямата пустиня. Четири хиляди души бяха по петите й, а преди това тя беше сломила още четири. Водачът на войската първи беше видял Анджела. Тя лежеше насред една падина пуло-мъртва от жестоката жега. Една команда и тя беше окована във вериги. Всички я обградиха и насочиха копията си към центъра на кръга. Началникът пристъпи бавно към девойката и я поогледа отдалече. Имаше тръпчинки и красиво лице, но напрашено от ситния пясък. От очите и устата й се стичаше кръв. Тя умираше. Тялото й беше покрито с черна лозница. Той беше уважаван водач, беше войн. Той не можеше да нарани жена, възпитанието не му позволяваше. Искаше да постъпи благородно и да я убие бързо, все пак беше враг. Вътрешно се бореше със себе си. Хиляди очи го гледаха. Той посегна към меча си и още веднъж я погледна. Видя пукнатината под краката й - това беше „черна дупка". Ако изчакаше още малко - тя сама щеше да падне и да се одуши във веригите около врата й. Затича се с всички сили към нея и с един удър счупи оковите. Тежестта му ускори разпадането и двамата паднаха в дупкага. Чу се глухо боричкане, а след това - пронизителен писък. Бойците плахо пристъпиха към ръба, за да видят какво става. След минута оттам се подаде ръка и те разпознаха Николай. Петима души му се притекоха на помощ и го изкараха. В ръцете си той стискаше окървавен меч. Радост се изписа по лицата на всички и благата вест се разнесе по-бързо от вятъра. Ангажираха четирима души да носят пострадалия герой. Преди да го вдигнат на носилката, той понечи да избърше меча в наметалото си и отдолу се подаде рана.

- Сир, какво стана? Кракът ви е ранен.

-Порязах се, когато извадих оръжието.

  Слугата замълча, макар и да видя, че ножницата е от другата страна.

  Няколко седмици след победата в двореца се появи ново лице. От далечна провиция беше пристигнала графиня на гости на свой близък - дук Николай. Тя се казваше София. Скоро стана негова жена и дукеса. Всички я познаваха като „дамата с лъчезарната усмивка и сладки тръпчинки". Месеци по-късно тя чакаше бебе...