Аз бях добра ученичка, завърших с три и петдесет и нещо. Не помня и колко. На мен това ми е проблема - не помня, все забравям. Като малка майка като ме прати за хляб и прах за пране, аз се връщам с шоколад и бонбони, не помня бе, не го правя нарочно. Спряха да ме карат да пазарувам.
Веднъж се запознах с един мъж и той ме пита: "Искаш ли да те водя на ресторант и после да ходим у нас да свършим една хубава работа?" Викам си, тоя сигурно много ме е харесал и може даже да ми иска ръката, щом ще ме води у тях. И нали съм добра, вместо да му харча парите от сега, му казах: "Айде направо да идем у вас, ти ще ме почерпиш кафе." Много се зарадва, да ти кажа. А аз си мисля, сега ще му взема акъла на това момче. И като влезнахме, аз още от вратата запретнах ръкави и като почнах... Първо измих прозорците, после пода, избърсах и прахта навсякъде. Викам му: "Айде, слагай кафето!" А той ми каза, че за друго не е останало време, защото жена му след малко ще се прибере от работа. Добре де, защо живее ...