Завърших средното си образование във Френската гимназия и през цялата година до абитуриентският си бал се отдавах на забавления, купони и срещи с приятели. Смеех се, разказвах забавни истории, танцувах в дискотеките и посрещах утрото по барове и кафенета.

Но зад всичко това се таеше тъга и болка от липсата на един човек.

Опитвах се да не мисля за него, да не извиквам образа му в съзнанието си, смятайки, че така ще го забравя по-бързо.

Но се лъжех.

Мартин ми лиспсваше много.

Липсваше ми, когато заспивах вечер и щом отворех очи сутрин. Липсваше ми в онези часове, когато оставах сам със себе си и със спомените по-едно изгубено щастие и отминала любов.

Никой от двамата не се опита да се свърже с другият, сякаш очаквахме това да се случи от само себе си. Просто ставаш една сутрин, излизаш и виждаш, че другият те чака отвън и се усмихва... Красива приказка, но само приказка.

Казват, че времето лекува и притъпява болката и така стана и с мен. С времето спомените утихнаха и се оттеглиха някъде далече в съзнанието ми. Не забравих Мартин и никога няма да го забравя. Просто вече не ме болеше толкова при спомена за него.

Години по-късно го видях в София. Той ме позна. Изхвърча от един магазин на улица "Пиротска" , прегърна ме и ме държа в прегръдката си все едно изобщо не се бяхме разделяли и все още сме заедно. Помоли ме да отида с него на вечеря и аз не можах да му откажа. Чувствах се някак задължен към него. Докато вечеряхме нито веднъж не ме попита защо бях постъпил така с него, не ми поиска обяснение, не ме обвини в нищо. Разказа ми какво се бе случвало с него през тези години. Каза, че нямал постоянен приятел  и всичко за което мечтаел и се надявал било отново да се срещнем и да бъдем заедно. Очакваше от мен някакъв отговор или знак, но аз не можех да му дам нищо защото не бях сам. Имах връзка и му го казах.

Светлината в очите му угасна но не каза нищо. Усмихна ми се, после ме изпрати до вкъщи, отново ме прегърна и ме попита дали може да ме целуне.

Отказах му и той си тръгна.

Повече не го видях. Мисля, че Съдбата му даде шанс отново да ме види а на мен възможност да му обясня защо го изоставих и да му поискам извинение - но аз не го направих.

Сега съжалявам , че не тръгнах с него тогава, че не му позволих да ме целуне и да ме отведе със себе си. Но не мога да върна времето. А и не искам.

Миналото не трябва да бъде съживявано. Не трябва да търсиш отговори там, защото те вече са мъртви. Миналото не може да ти даде нищо освен илюзии и заблуди, да те обърка още повече, карайки те да си задаваш до изтощение вечните въпроси : " а ако бях постъпил така... ако бях казал... ако бях направил... ако... ако..."- един безкраен омагьосан кръг.

Но тогава правилно или не, това беше решението ми и постъпих така, както сметнах за редно.

След Френската гимназия ме приеха в Благоевградски университет и заминах да следвам висше образование - гордост за фамилията!

За първи път отивах в Благоевград и той се оказа привлекателно и изпълнено с млади хора място.  Всичко по-онова време се въртеше около много модерният Американски университет. Най-големите купони, събития и коктейли се провеждаха там. Запознах се с три момичета от Кюстендил които имаха приятели в Американският университет и така чрез тях попаднах на един "грандиозен" коктейл по-повод откриването на новата академична година. Не си спомням дали е било много бляскаво събитие или не, но алкохолът беше в изобилие а шведските маси бяха отрупани с мезета, плодове и плата с хапки. Момичетата с които отидох постояха малко и решиха, че обстановката ги отегчава затова си тръгнаха. Беше рано, аз живеех сам в квартирата и тъй като нямаше какво да правя реших да остана на коктейла. Пиех бяло вино, хапвах плодове и оглеждах хората. Не познавах никой за това се настаних в един ъгъл на залата и просто зяпах какво става наоколо. Толкова се бях отнесъл, че изобщо не съм забелязал кога едно момче и момиче са се приближили до мен. Когато момичето леко ме докосна по рамото се стреснах и излязох от блуждаенето си.

- Здравей. - каза тя. - Цяла вечер седиш сам тук, не си ли от Университета?

Усмивката и беше толкова лъчезарна, че заразяваше... Отговорих, че не съм от Американският, че настина не познавам никой, че са ме довели три приятелки но са си тръгнали и затова съм сам.

Те ми предложиха да се присъединя към тях и отидохме на тяхната маса в другият край на залата. Запознахме се , тя се казваше Вероника а момчето с нея - Предраг и беше сърбин. Двамата изглеждаха ужасно симпатична двойка. Тя леко пълничка с много руса коса и зелени очи а той бе мургав и с толкова наситено сини очи , че първата ти мисъл е дали това не са цветни лещи. Учеха в Американският университет и по всичко изглеждаше , че бяха гаджета. Изпихме по още едно питие и Вероника предложи да продължим с купона в тяхната квартира. Към нас се присъединиха още няколко човека и заредени с добро настроение и  бутилки алкохол тръгнахме. Двамата живееха в двустаен апартамент под наем, семпло обзаведен но много уютен и чист. Учудих се , когато разбрах, че всеки от двамата е в отделна стая, но реших , че явно не искат да афишират връзката си. Разположихме се в стаята на Вероника, която беше по-голяма , разляха по-чашите вино и водка, на масата се появиха ядки и мезета и се очертаваше една весела и приятна вечер. Всички бяхме студенти от различни крайща на България и дори имахме и един чужденец - Предраг. Той се оказа най-харесваният и ухажван мъж на вечерта (а от това което чух в разказите на останалите и най- преследваният мъж от момичетата в Университета). Нямаше блус който да пропусне и казано честно танцуваше и изглеждаше доста добре. Висок около метър и деветдесет, с широки рамене - (резултат от дълги години трениране на водна топка и плуване),  а от него разбрахме , че сега ходи само на фитнес и то за тонус, удоволствие и поддържане на форма. 

Купона течеше гладко, но на някой алкохолът започна да им идва в повече.

Особено на едно момиче, което доколкото си спомням се казваше Поля.

следва продължение...