История тип "Трагикомична-гротеска" (какви думички знам само) за един трагикомичен живот...


(Тук е казано истината и само истината... хайде 80% от истината - стари 90 %) Сега много от вас се чудят какво му е толкова важното на този, който е само на 26 години и вече си пише ПълнЪ Афтубиуграфия.  Така, първо нека Ви поясня нещо, човешкият или по скоро мъжкият живот има пет етапа - раждане, щастливо детство, или не дотам толкова щастливо детство, възмъжаване, женитба и смърт (с оглед на период четири, може да се разглежда по следния начин - спасение). Второто, което искам да подчертая е, че за краткия си съзнателен (не и според последния психодипспансер, от който избягах) за малко да се оженя два пъти, което освен като геройство, може да се тълкува и като мазохизъм - така че може напълно безплатно да се поучите и посмеете над мойте грешки.
 Период 1 - От раждането до първите думи 
 
 Та ето от къде започна всичко... Една вечер, спомням си я много добре, бях в тати, който щеше да води мама на барче, но взеха да се борят нещо. Щастливо си живеехме заедно с още около двеста и петдесет милиона събратя и обмисляхме план за инвазия на мама, докато обмисляхме около една-две минути (тате беше бърз във всичко, с изключение на мисленето, но това си е семейна черта) мойте събратя атакуваха, аз също се впуснах в атака, комбиниране с плуване, промъкване и... накрая бях единственият оцелял. Та така, на отиване бях в тати, а на връщане в мама.
 От тук започнаха и проблемите...
 Най-щастливите мигове в моя живот бяха около 9 месеца, докато бях на квартира, беше великолепно там - тъмно, спокойно, тихо, а пък най-готината работа беше една тръба, през която имаше всякакви готини работи. Но ето, че един ден - 09.01.1980г. ако трябва да съм точен - около 13.00ч. нещо стана... и ме изхвърлиха от квартирата, тя и без това беше взела да ми отеснява нещо, а и чистачката така и не идваше, но можеше да ме предупредят поне, запънах се аз около 2-3 часа. Не щях да излизам и тъкмо звънях по телефона на полицията, на "Комисията за защита на потребителите", а после и за нова квартирка или хотелче, някакъв лош чичко с очила ме измъкна, сряза ми тръбата, изхили ми се, плясна ме по задника и ме даде в една от сестрите.
 От тук започнаха истинските проблеми...
Всички ме гледаха с интерес, а аз загубил всичко, което имах, бит, със срязана тръба, единственото, което ми оставаше, бе да се разплача. Сестрата взе да ме утешава нещо, веднага оцених, че на това ново място си има своите предимства. Сестрата беше на около 23г. и имаше едни големи полукълба, които инстинктивно пробвах да захапя (гладът е лош съветник). Тогава беше и първото разочарование в живота ми, тя ме погледна с учудване и изкрещя:
- Малък перверзник - почти почувствах любовта в гласа и - Гинче, я го вземи тоя хулиган. Ех... това беше първата любов и първото разочарование в живота ми.
 Гинчето, от своя страна, беше добра женица, според мен беше липсващото еволюционно звено между човека и слона (Дарвин би се замислил над теорията си от какво е произлязъл човека, ако я видеше) беше по-лесно да я прескочиш отколкото да я заобиколиш, но поне дъхът и така ме унасяше, че виждах тъмен тунел и светъл край в него. Поради факта, че се бях родил около 6 кила, майка ми с пълно право решила, че съм някакав изрУд и казала, че иска да ме даде в някакъв цирк, докторите, обаче, се уплашили за българските циркове (макар днес, уви - без моя помощ те са на път да изчезнат). Докторите лъгали майка ми, че виждате ли тази голяма глава била пълна с мозък, това криво тяло било белег за бъдеща сила, а фактът, че не могат да различат дали съм момченце или момиченце - с това можели да се похвалят само българските певци. Аз обаче така си се харесвах, че сам си посягах и то много често (така бях разконспириран, че съм момче). 
 
 Период 2 - първи думи 
 
 Месеците минаваха, бях (и си останах) простичко, но комуникативно момченце, според достоверни исторически сведения (баба и дядо) съм се научил да говоря само на година и три месеца, като първата ми (а може би и последната) съзнателна мисъл, конструирана в изречение, е било "Дай да амам". Поради заболяване на майка ми, не съм бил кърмен от ранно детство, което е оставило дълбок отпечатък в психиката ми и един неосъзнат стремеж към женските гърди. За дядо, баба и кончемагаренцето Тъпчо. Поставям тях на първо място, защото като че ли на тях се падна тежкото бреме на моето отглеждане. За малко да пропусна да ви разкажа за баба и дядо (майката на моята майка и бащата на моята майка - според него това беше много въпросително де). Та така, значи баба беше от тия спортистки, дето танцуваха по бански - не сте ли чували за тях - танцуват толкова добре, че чак банските им се късат и едни чичковци слагат пари там (явно меценати). Добрите години на баба бяха поотминали с около 2-3 века, но това понякога не спираше спортния дух на баба, като пийнеше 2-3 чашки, тя си припомняше младите години - когато се е създавала Римската империя и Лили Иванова е била на 25 и напук на всичко, тя захвърляше дрехите си, пускаше си на грамофона "Детелини, детелини" и илизаше да спортува гола, тогава всички напускаха заведението с крясъци, а дядо само им кимаше разбиращо. Дядо казваше за баба, че е много запазена жена, даже я беше предложил за Гинес, щото винаги като си махнела сутиена и се изглаждали бръчките. Дядо беше добър, як и умен (основно як де) човек, притежаваше онази мъдрост и отнесеност на хората, приживели много мъки и теглила през живота си.
 Дядо си гледаше на село царевица от специален сорт, ден и нощ се трудеше той над нея, спеше до нея, плевеше си я, докосваше стръкчетата и, сякаш докосваше най-ценното нещо на света. Най-щастливите ми мигове бяха винаги месец септември, когато аз , дядо и кончемагаренцето Тъпчо (на мене го бяха кръстили) ходихме да прибираме реколтата от този специален сорт царевица. Дядо и аз ги късахме много, много внимателно, прибирахме всичките листенца и когато свършвахме работата на къра, дядо внимателно отделяше няколко листа от по-сухичките, свиваше ги в една хартия, палеше ги и започвахме да ги пушим...
Ех, колко хубав ставаше света тогава, дядо пускаше Боб Марли на грамофона и пушехме ли, пушехме от тая царевица, давахме и на Тъпчо, ама на него реколтата '86 не му се отрази много добре и беше объркал един мечок с кобила, та само цигарата му намерихме, после научихме и мечока кой е - по походката, щото явно Тъпчо беше свършил работата и поне е умрял щастлив.
И така си живеехме задружно и сплотено, докато един ден едни лоши и големи чичковци с коли с надпис "НС БОП" и "СОБТ" дойдоха за да приберат дядо, изгориха цялата реколта от царевица (всички на селУ бяхме много щастливи няколко дена), което почти разби сърцето на дядо, но като чу, че ще го вземат някъде, където баба няма да я има, сякаш самата Божия благодат се изписа на лицето му, разцелува всички от радост, сам си постави белезниците и влезе в колата.
 Настъпиха лоши времена за баба, мама и мен...
 Баба се опита да продължи със земеделието и продължи да отглежда от този специален сорт царевица, но малко след това пак дойдоха ония чичковци и я взеха, когато я заведоха в килията на дядо, чух виковете му от 200 км. За майка ми, баща ми и колежа за надарени деца. Майка ми също танцуваше в едно заведение по бански, не мене ми казваше, че по този начин изразява несъгласието си с ниския брутен вътрешен продукт на Индокитай, а парите, които и пъхаха в гащите, ги използваше за дарения на бедните (е вярно - ние бяхме бедните). Майка ми беше голяма актриса, певица, писателка и всеки и казваше и че е голяма танцьорка, за това тя реши да си смени пола (защото според мениджъра чичо Евгени Минчев е "Прекалено еманципиран този свят") и да се прекръсти на Азис - та сега си я гледам по телевизията. Баща ми - Абе, въобще тати беше и все още е голяма работа.
 Поради липсата на това кой да се грижи за мен, ме изпратиха в едно училище, много специално - колежа за надарени деца "Бойчиновци", там бяхме толкова умни, че чак бяха сложили решетки и огради навсякъде, защото обикновените хора много ни завиждаха и да не ни притесняват. ПерсУнала беше много мил и внимателен - винаги като заспивах, ми връзваха ръцете, краката и тялото за леглото, за да не падна докато спя, всеки ден ми слагаха нова блузка една бяла, беше с малко дълги ръкави де, че ми ги връзваха отзад, да не ми пречат. Имаше даже и някой чичковци, които бяха решили, че ни липсва топлата родителска грижа и често ни прегръщаха, целуваха и правеха някой други работи. За другите баба, дядо и спортовете. Един ден другите ми баба и дядо (майката на баща ми и бащата на баща ми, въпреки че и според двамата е станало някакво объркване в родилното) дойдоха и ме взеха от училището за гении в Бойчиновци.
Баба и дядо възлагаха големи надежди на мен, започнаха да ме учат да чета и пиша, но след няколко години се отказаха милите, а тъкмо се бях научил азбуката (Р-то още ме запъва де) и да си пиша името... Тогава бяха веселите и забавни, първите демократични години, бях на 10 години и тъкмо бях завършил първия срок на първи клас със почти четири - среден 3.09 (добре рисувах, като същински Пикасо), та тогава имаше едни големи батковци със чупени уши, дебели вртаове, дето си вземаха всичко, което им хареса и правеха всичко, което им хареса. Тогава дядо реши, че аз в тоя живот вече знам всичко, дето ми трябва, щом мога да си чета и да си пиша името (без фамилията де) и реши да ме записва на такива спортове, че и аз да ставам от тези пичове.
 Мойте първи години в тренировки бяха много прозиволни и спонтанни, преминах през всички спортове: рисуване (ама там все рисувах ония чичковци как ни обичаха в Бойчиновци), футбол (така и не разбрах в тази игра, защо трябва да вкараш топката в другата врата, като едната винаги ти е по-близо), лека атлетика (там винаги бях първи, просто преди финала почвах да бия останалите, целта оправдава средствата, както казваше Сусама Бин Ладен), после бях на карате (но се отказах много бързо, защото взех пушката на дядо, стрелнах по учителя да видя може ли като учителя Йода или не... е, не можеше), баскетбол (там се бях боядисал черен и се нарекох Майкъл Джордан - да не се бърка с Майкъл Джексън - тоя беше един от чичковците в Бойчиновци, ама носа му беше по иначе), след това бях на плуване (измислих нов стил "камък на дъното" и после една жена, като Памела Андерсън, идваше да ме вади и да ме целува дето плувам толкова добре, само дето май беше с мустаци, брада... хмм, абе май не беше жена, това обяснява защо ме гледаше толкова странно като го прегръщах), после бях на културизъм (щото бях много културен и като бях малък, ходих на театър един път), там ни караха да вдигаме някакви джилиза и аз ги дигах до деня, в който научих, че има много по-лесни начини, дето трябва да пиеш едни хапчета и инжекции.
 Та станах аз като ония батковци, дето си вземаха всичко, дето им скимне, но един ден открихме, че има и много по-лесен начин, вместо да имаш мускули - да си носиш пистолет, за съжаление тези бяха поотминали безвъзратно, толкова години труд... толкова безмислени, пропиляни години... разплаках се от самосъжаление...
 Баба се зае с моето превъзпитание и както тя казваше, човек се учи, докато е жив, бях изцяло съгласен с нея, но след десетата ми година в първи клас тя спря да ми го повтаря. Дядо все и казваше, че аз освен за спорт и за овчар, за нищо не ставам, но аз така се напрегнах от тези думи, че реших да се изуча и напук взех две висши образования. Едното беше много интересно, всички влязохме различно умни и излязохме еднакво тъпи (да не се бърка с казармата), другото беше право (малко заминаха нивите, тракторчето и последните няколко тона от реколтата на дядо), но учението иска жертви. 

 За Ученията. 
 
 Нека започна от първата си детска ясла, именно там се полагат основите на фундаменталните знания, служещи за опора в бъдещето - как да бръкнеш в гащите на момиченцата, да изядеш яденето на приятелчето си и т.н. Първоначално аз бях с много дълга, като на момиче, коса и момиченцата нямаха нищо напротив да се изследваме едни други, но след като ме постригаха, се наложи да им нося сладки, шоколади, 5-6 дъвки "Идеал" и т.н. Яденето на манджата на приятелчето не представляваше проблем за мен, изяждаш твоята, наплюваш неговата и си взмеаш и нея. Не знам защо, но на някои момиченца не им харесваше да им бъркам в гащите (може би защото намалих цените, предпочитах количеството пред качеството) или защото се пробвах да го направя и на една другарка (големи шамари бяха).
 Бях изцяло неоснователно изгонен от 2 детски градини, във трета след много терапевтични и педагогически увещание с една дряновица, на която аз и виках "Педагогиката" бях решил да се задържа. Спомняте ли си времента от детската си градина, винаги криеха играчките на най-горния рафт в секцията, даваха ги само за рождени дни и ги затваряха отново там. Та един ден аз реших да сложа край на тази тирания и да освободя играчките, качих се по секцията, която бе на около 2 метра, но тъй като рафта, където бяха затворените играчки не бе закрепен, паднах заедно с него на земята. От тогава ми е един белег на средата на челото.
 Друг мил спомен от градините са и леглата с вишки, може би защото бях доста по-голям от връстниците си, ме слагаха все на долните етажи, когато другарките си заминаха един път, реших да се кача на горният етаж и съборих моето легло, а с останалите се получи ефекта на доминото. Макар заради тези две дребни неприятности да бяха викали родителите ми в градината, заради третата отново ги извикаха и направо ме предадоха, а тя бе следната - в стремежа си да защитя едно момиченце (мисля, че се казваше Марина) от един обожател, който действаше по неандерталските методи - "щом те бия, значи те обичам" - се наложи да му разбия главата с едно шкафче. Тогава не само бях изгонен, но и Марина след това се целуваше с него - и после ми приказвайте, че Дон Кихот бил трагичен образ.
 Някои по-значими подвизи.
 На около 4 години съм, през зимата, - 20 градуса, на село, хващам две кофи вода и заливам баба ми и дядо ми от втория етаж, доводите ми се губят.
 На около 5 години съм, лятото - в махалата всички имаме колела и всеки се състезава кое колело ще е най-хубаво, с най-много лампички, и най-модерно, аз имах "Зайка", баща ми по това време се бе засилил да си купува западна кола "Мерцедес", две събития, които на пръв поглед нямат нищо общо, но ще се окажат взаимносвързани по следния начин: Баща ми пестеше пари в западна валута, защото само така се купуваше западна кола и ги криеше на място, неизвестно за никого. Един ден, тършувайки из мазаето, за да ъпгрейдна с още нещо колелото, намерих около 100 хартийки, на които пишеше "Дойче марки", тези хартийки бяха с едни лъскави работи и ленти, които аз реших, че ще стоят много добре на колелото... И наистина стояха... Та "Зайката" ми се превърна в най-скъпото колело в махалата, за около 5 000 ДМ, а задника ми се превърна в най-битото нещо за около две седмици, поне си заслужаваше. "Зайката" още се пази, ако има неверници.
 На около 5 години и половина, в двора под нас имаше две големи върби, бяхме се хванали на бас по една паста, че ще мога да отсека едната с брадва, наистина не можах... макар при една буря тя да се скърши точно от същото място, където бях сякъл и аз.
 На около 5 години и седем месеца (изобщо петата година ми бе много продуктивна), според баща ми ние бяхме, по данни на баща ми, третото видео в града, поради това редовно събирах хлапетата в махалата да гледаме за 102 път Хон Гил Дон, за 2932 "Завръщането на дракона" и т.н. Един ден, обаче, намерих едни касети, които баща ми бе скрил от мен, неясно защо, пуснах ги, видях как едни батковици и каки се бореха, при това голи - явно голяма битка ще е било. Събрах тайфата и прекарахме около 3-4 часа в гледане на апокрифно немско порно. На пръв поглед в това нямаше нищо лошо, но малкия Тишко бе отишъл да пита баба си кога и неговото Пипи ще стане голямо като на онези батковци, дето го гледал в Никито. Да, баба му дойде в нас, да, баба му ни завари да гледаме порно, да, баба му ми удари такъв бой, че и до днес познавам кога ще се застудява. 
 На около 4-5 години, не помня с точност, че голям бой беше, даваха филма "робинята Изаура", тази ще да е била доста красива или аз ще съм бил много глупав, но отвих кинескопа на телевизор цветен "Електрон" с цел да ибяга от някакав затвор.
 На 7 години решиха да строят един блок на мястото на нашето игрище за футбол, наложи се да организирам 4-5 човека и една хубава юлска вечер да отидем до един от онези големи оранжеви кранове и всеки да си вземе по нещо - кабелчета, болтове (с тях се получаваха много хубави бомбички - стягаш барут и сачми между два винта и една гайка, не натискайте много, че може да ви отнесе пръстите), акумулатори - два на брой, наложи се да ги разбиваме на място - много тежки бяха и други работи - резултата беше, че този кран идваха да изнасят военните с някаква голяма машина, а блока пак го построиха... поне опитахме.    
 На около 9 години, лагер в Аспарухово, избягали сме с още 2-3-ма апапи от лагера и минаваме през Аспаруховия мост към Варна, не искаш ли, под нас минава един кораб, а за лош късмет на кораба - на моста имаше павета. Беше ми много чудно какво ще стане, ако пуснем едно от тях на кораба... не се чудих дълго, но не стана кой знае какво, освен че се наложи да побягаме много.
 Около 10 години, бях намерил една около 400 лв на заплатата на баща ми като началник в един завод, викам си - ако взема двадесет,  ще се усети, ако взема 100 - също и направо всичките. Парите бяха инвестирани в списания "Дъга", "Пиф", в сладкараници, кина - "Конан" - 38 пъти, "Хон Гил Дон" 26 и др. в пушките по сергиите, в едно плюшено лъвче и мече, както и на други перспективни места. 
 
 За училището
 Всяко дете отива на училище с плач, независимо колко го утешават и успокояват родителите му, детето знае, че ще яде бой, ще яде много бой, но това обаче, което не осъзнава детето е, че ще има кошмари и то такива, пред които "Ад" на Данте Алигери ще е като приказка. Детето ще се срещне с огромни противници, с Балрога - математиката, Рагнарок - химия, с Цербера с три глави - български, руски и английски език и много други. Детето ще води тази неравна битка и накрая, ако оцелее и излезе някак си на финала, съм убеден, че само се чуди - абе как ги прекарах тези, но понякога в онези студени, зимни нощи ще се буди облян в пот, защото те са там някъде в главата му, спомените от училището. Странно е че след като сме преминали през училище, голяма част все още се боят от ада и т.н. 
 - Хей, какво по-лошо може да има от училището?!
 Спомням си с умиление първия учебен ден, как са ни събрали пред училище - четат ни някакви глупости (което щеше да се повтаря прекалено много пъти, за прекалено много години), наредили са ни двадесет сополиви хлапета, някои разплакани, някои засмени, някои насрани и опикани, някои други им бъркат под поличките, докато са се наакали и сега ги четете...
  Ужасът, ужасът...
 
 Български език и литература  
 
 Г-жа /ех... Другарката/ Попова,
 една жена, изпразнена откъм знание и изпълнена със сланина, ако великия Йокудзуна (шампион по сумо) зърнеше Попова, то щеше да се преклони пред необятната мощ и дащност на това същество, доказващо, че динозаврите не са изчезнали напълно. Другарката Попова или Елбито (от ОЧЗ ) имаше ГОЛЕМИ шамари, единственото нещо, по-голямо от тях, беше склоността и към пресекване на подкупи и имаше следната антикорупционна тактика, стараеше се да вземе всички подкупи. Та именно заради това, след няколкото ми поредни двойки, баща ми се появи в училище, отвори вратата на Попова с крак... пусна двете чанти, които носеше в ръце и след като тази процедура се повтаряше два пъти в срок - бях един от отличниците в клас (и другите даваха - мамицата им).
      

 За първата целувка и първото таковане

Първата целувка, първото таковане, първият бой и първото бъркане в контакта рядко се забравят, ето мойте оставили неизличим белег в крехката ми психика

Зимата на 1997 година. Гладни времена. Доларът е 3000лв. Инфлацията гони 700%. Жан Виденов подава оставка.

 Хората скачат по барикадите, за да се топлят.

Аз съм на село. Чакам пред фурната, за ляб. Студ. Клинч. Виелици. Бръкнал съм си в гащите да си топля ръцете. Гледам на земята вестник.

 Замислям се, че щом ще се яде, трябва и да се изхождам после и вземам вестника.   Гледам картинки. Чета (лошо)

 Обяви: "Търсят се млади ездачи на палави кобилки. Чуждестранен филм. Отлично заплащане. тел... 0885/118875"

 Купих ляба. Изядох го още докато е мек. Аз обичам мек и топъл ляб.

Отидох в пощата и дадох последните 50лв. за разговор, не бях ползвал телефон дотогава. Мoдерна работа. Пъхам се аз в една кабинка. Това ковчег ли е какво е ?!

 Дигам слушалката и от там:

 - Ти ти ти.

 Малиии, тоз телефон ме познава.

 - Ти ти ти.

 Аз де, аз. Аз съм номер едно. Ей, виж, даже и телефонката как знае. Хваля се на останалите в пощата. Дойде Фатмето, тя има завършен трети клас, взе телефона и набра някакви работи от вестника и ми даде слушалката.

- Ало - чувам женски глас насреща.

 Лелииии. Дедииии. Те затворили жената вътре - в телефона, гледам аз отдолу и отгоре откъде да я пусна. Идва Фатмето и ми казва говори като на мен.

 - Добър ден - казвам аз с най-учтивия си глас, както като поздравявам кмета или Димчо Минцифайката - аз за таковата, за обявата се обаждам.

 - Добре - казва тя - имаме няколко въпроса, за да преминете интервюто.

- В наше село Камен, Стажишко, съм яздил всичките магарици и кобили, даже два катъра съм издил и един бик, ама той ме метна - бързам да я уведомя аз, че видиш ли не съм случаен човек.

 - Шегаджия! - усмихва се тя и пита: - болен ли сте от някакви венерически заболявания?

 - Фенер имам, даже два газови. Зъби - бол, цели седем, единият малко се клати, де.

 - Болен ли сте от нещо - пита сериозно вече тя.

 - Малко съм хремав - проронвам унило, предполагайки, че ще ме отрежат ей сега - ама си духам сополките в ръка и ги мятам, мога да уцеля муха на 20 метра.

 - Втори въпрос - казва тя - Снимали ли сте в други филми, вестници или списания?!

  Тази защо все говори в множествено число. Сигурно говори с няколко човека.

- Като бях мънечък, идваха да снимат за един вестник кукерите и бабишкерниците от един вестник. Аз заедно със Славчо, Пършеван и Гарабед се курдисахме отпред. Инъче гледам анимационите всеки ден и после си играя на Волтрон, Кустенурките нинджа и Мишел Ваян.

- На колко сте години - пита авторитетно тя.

 Аз бях на 16 тогава, амен амен 17, ама си викам сакън да не научва, че ще платят по-малко.

 - Е, кобилки ли ще яхам или ще вземам пенсия - питам раздразнено, защото вече и парите в телефона взеха да свършват.

 - Какво заплащане очаквате. Това е последен въпрос - казва тя.

 Тук ме хванаха неподготвен. Аз обикновенно вземам за по два хляба и едно шише ракия и цепя дърва, нося печки, чистя на крави, каквото има.

- 300 - казвам неуверено и да започва пазарлъка.

 - 300 долара - разсмива се тя - добре, утре кастингът е в 10:00 часа, в гр. София, бул. "Македония" 32.

Онова пак

- Ти ти ти.

Не ми се занимава с него вече. Лелииииии. Малкиииииии. Дедиииииииии. Толкоз пари 300 долара по 3000лв. леле колко пари са това... Опитвам се да ги сметна. Стигам до извода, че са много. Лелии като ги взема и съм цар. Милионер. Милиярдер. Ултрабилионер. Ще ги скъсам на село. Опа... полазиха ме тръпки, тази София ли каза. Това е далеч, има една табела на края на селото, 320км до там. Няма как, много пари са това. Жертви трябва. Отивам до Бай Цоню и го лъжа да даде кобилата, че ще ходя до Никюп, съседното село. Дава ми я със заръката да я пазя и да не я върна както последния път. Тогава я водих на съзтезание. Ама мълча, гледам умно и кимам само. Дава ми я.

Вземам един буркан с люти чушки от нас и два чувала зоб за кобилата Гина. Газ към София. На 20км спира, не може повече. Бум люта чушка в задницата, предния път така спечелих съзтезанието. Не усетих кога сме стигнали. Софията. Голям град. Много панаир, много сергии, много народ. Едни големи червени зверове, по пътищата с напис "Икарус" търкат, тръскат, празнят се по спирките и гълтат хора. Ама аз нали съм умен, давам от на Гина сеното пред тях и не закачат, само реват "биииип" в знак на благодарност.

 Отивам към центъра. Там народ, народ, свят да ти се зайде. Пуля се и се дивя. По пътя едни жици минават, а по тях едни с рога, ток тече там. Аз все си мислех, че минават самолетите и го пръскат - това бялото, дето остава след тях. Хайде, че парите ме чакат. Стигнах аз до адреса, вързвам кобилата пред блока и влизам. Един дребен, плешив чичка с очила ме поглежда и казва:

- За филма ли си. Аз съм режисьора.

- И ти ли ще участваш, какво е това сьора, дето ще режеш ?!

Онзи се усмихва неразбиращо и вика:

- Хайде, събличай се да те видим.

Омърлушвам се аз. Сигурно ще е като в донаборнта комисия тук. Да не ме вземат само в казарма. Събличам се.

 - Ехааа. Това ти е до колената, бе - развълнува се чичката.

 - Студено е, не съм във форма, ама не пречи на ездата, до сега съм яздил, проблем ли има? - питам аз, с готовност да си тръгна. Не са хубави тези хора нещо, не са земляци.

- Не, не, такива момчета ни трябват на нас - млади, силни и корави.

 Днес в 15:00 часа тук, но се изкъпи, че понамирисваш.

Уффф. Да се къпя. Чилял два пъти се къпи в живота, като се роди и като умре. Даже втория път не е много наложително. Много пари са, няма как. Лелиии. Малиии. Дедиии. Само да ги взема. Отивам въкна, овърглаях се в снега. Обтрих се едно хубаво. Седя и си чакам да стане 15:00часа.

Качвам се горе. Гледам там три жени, голи, ама голи, ама еййй чистак-бърсак.

- И вие ли ще яздите - питам аз, колкото да върви лафа - къде са кобилките, да взема ли моята отдолу?!

Те се хихикат само. Голямо смещно, няма що. Аз за работата горя, а те. Идва малкият пак, този път с него двама със слушали, като извънземни, в едни лампи като на село дето топлим свинете с тях.

 - Почваме да снимаме порно - казва чичката.

- Но... - подпитвам го аз, обичам да знам всички детайли, любознателен съм - от малък.

- Какво но, бе ?! - Вие, казахте Пор... но... - не ми хареса тона му нещо, ама няма как, много пари, трябват жертви - нали каза, че кобили ще яздим, сега изведнъж порове, те са малки и много лошо миришат.

- Порнографски филм, чукундур с чукундур. - кара ми се онзи.

- Аха, ясно - смутолевам и питам момичета зад него - графски, защото сега като се махна Жан Виденова, ще дойде онзи царя, Монката да ни оправя, нали ?! (То по-късно така и стана дойде и направо ни оправи) Нека видят те, че ние селяните също отбираме от политиканстване и сме запознати с междуРодната оПстанофка. Ама те пак се хихикат нещо, побутват се и ме гледат между колената. Женска работа. Нищо не отбират.

През това време тези със слушалките ме грабнаха и прас в една стая ме окепазиха с едни мазила, четки, малиии, голям срам. Дадоха ми едни хапове. След 10 минути като ми стана пишито, голям срам, чудя се къде да го скрия. Като ме видяха, онези се ухилиха и намигат:

- Готов си, а?!

- Абе не съм много, ама дойдоха ли кобилите?!

 - Голям чешит си, все едно от Луната идваш. - А, не - промълвявам аз - от село Камен съм, Стрежешко, ама тази Луна я знам, идва да пее на панаира един път.

 - Хайде, по-живо, вика режисьора, и ме тикнаха в една голяма стая. Там чичката върху едно голямо черно - като оръдие седнал и се върти нещо. Много джаджи, много кабел, много нещо. Натиснах и аз няколко. Ей така, защото и аз отбирам от техниката и модерното. Пък и кобилите още ги няма, как ли ще ги вкарат в тази теснотия. Гледам на едно легло онези трите се чешат нещо. Ей, успокойх се - мислех си, че само аз имам въшки, ама явно и те. Няма проблеми. И все между краката се чешеха, голям сърберл, голямо нещо, да не са крастави?! Тъкмо си размишлявах аз така и чичката ми вика:

 - Хайде, ти се отиваш на леглото и започваш да чукаш.

Пфу, викам аз, за толкоз пари - ще чукам и пушек ще се вдига. Сядам на леглото аз, далеч от тези трите, че нали са крастави и почвам да чукам по раклата с ръка.

- CUT. CUT - какво правиш, бе - развиква се, чак очилата му се изпотиха.

 - Ами чукам, нали това казахте - реших вече окончателно, че той е шефа, щом командори така. Много съм умен ей, как ги разбирам работите. През това време започнах да се оглеждам кокошки ли, патки ли, какво имаше, този за какво къткаше...

- Оф... Ако не си единственият, да съм те махнал досега - напрегна се дребният и си намести очилата - момичета, хването го този пън и го почвайте. Camera. Action. 

Взех да се оглеждам аз за камарите и се зачудих дали са с тор или със слама за кобилите, които пордължаваха да липсват, и този акцион, дали беше оказион, бях я чувал някъде тази дума. И тъкмо си разсъждавах така, онези трите като ме награбиха, едната, първата, русата ми седна на... абе срам, не срам, на пишито ми седна - облещи се малко, поквича, другата с черна коса ме гътна на леглото и ми седна на носа, а трета с червена взе да ме ближе - явно не се бях изкъпал добре. Пуснаха и музика. Маго (Michаel) Джери (Jackson)  Ям (I'am) Обед (Bad). Закъркориха ми и на мен червата, само на люти чуки бях и взех да си таникам - белким залъжа глада.

- таръта тарътатаръта та тъ тъ та.

Тази черната много взе да се търка нещо - направо ще ми изтрие носа с гъз, тъкмо понечих да и кажа, че е много тъмно и не мога да стискам въшките със зъби. И се сърцето ми спря!!!

 Абе, тяхната краста да не ми се лепне и на мен, ама после се сетих, че и аз имам краста и въшки, нямаше от какво да се боя. Пък много пари са това, искат жертви. Няма как. Лелии. Малиииии. Дедиииии. Само да ги взема. Връткат се те там, аз уморен от ездата викам да подремна малко един, два, три часа сън.

 Събуждам се - те още се връткат. Много ги морят въшките, викам си. По едно време тази русата, овика орталъка, напишка се върху мен и се гътна.

- Cut. Cut. - пака команадва малкият - Браво. Много добре се получи.

Взех и аз да къткам и се наведох под леглото, бях решил, че кокошките са там, ама не. Зачудих се защо се бавят конете, но реших, че никой като не обелва дума, значи е нещо нормално.

- Измори ли се - питат ме трите и ме гледат едно влажно и жално.

- Тц. Какво да съм се изморил - нали само лежим и чакаме - ей, просто племе и мързеливо са това жените и да лежат ги мързуни. Онези трите ме само повдигат вежди.

Очилатият идва и вика:

- Така, сега сменяме позите - какви ползи, какви 5 лева, се чудя аз, а той продължава - ти - и сочи русата - на устата, а ти, червенокосата, се качвай да го яздиш.

Ей, светна ми най-после. Те нямат краста, бе. Вече сигурно имаха, но това е друга тема. Те съвсем друго нещо правеха. Въй, къф съм селянин, въй, как щях да се изложа. Те явно не бяха яздили и тренираха ездата. Оф, таман бях се зачудил да не ми правят нещо лошо. Пак се почна една. Ама тази, дето ми беше на пишито, сега ми седна на лицето и взе да ми се търка там нещо. А, няма да я бъде тази, като сме селяни и ние си имаме хигиена. Вдигам ръка аз, защото нищо не мога да кажа, а съм си оторил устата, ха са ми влезли комърлаци там.

 - CUT. CUT. Кажи, торпедо ?!

- Торпедо. - казвам аз и се зачудих защо иска да му го кажа, но после се сетих за какво бях вдигнал ръка - тази - соча русата, мирише на пишано и тя, нейните въшки не ги виждам, защото е бръсната. Тя като чу и очите и се разшириха, взе да ме удря там, разплака се и избяга в едната стая. Почесах се аз, викам да не съм объркал нещо, режисьорчето ме погледна разбиращо и кимна:

- Добре де, само кажи като не ти харесва някоя. Ние сцените с онази ги заснехме, хайде. Camera. Action. Легнах си пак аз, тези двете върху мен пак, да тренират, явно много упорито се готвеха. Аз си лежа и си мисля за мойте си работи, Лелиии, сега като взема парите. Цар ставам, да видиш какво ще ги направя. Ставам Патрон. Мисля си. Аз така вечер като легна и много обичам да си мисля. Трябва животните да нахраня, да изведа кучето, да излъжа Бай Цоню за кобилата. Леле, кобилата. Забравих я отвързана. Ставам, разхвърлях го тези двете и Гааааз надолу гол по стълбите, чак се оривам на завойте. Тя там долу. Разрила снега и си пасе. Оффф. Вързах я и се качих пак горе.

- Свърши ли, къде хукна така - пита ме онзи - Финал, а?! Тукмо да го питам какво да съм свършил и като чух Финал (популярна марка дъвки с футболисти в средата на 90 години) Се облещих и викам:

- Имам всичките без номер 9 и 11, може да си менкаме, ако искаш.

- Добре. Както и да е. Хайде сега последната сцена да заснемем и да си ходим. Camera. Action.

Тези двете ми се нахвърлиха на пишито. Аз тъкмо да им обясня, че там не ме сърби, а въшките ми са на главата и: - Ах. Ох. Ух. Като изригнах аз, като същински Везувий, едното момиче чак го преместих два метра назад. Един бял фонтан по целия таван, даже и по главата на шефа.

- Аз такова, много се извинявам - викам, виждайки как си заминават 300 долара. Лелии. Малии. Дедии. Толкоз зор си дадох и как се осрахме като власите на края на Дунав. Онзи седи, киска се и си бърше темето:

 - Браво, момче, вика. Ела да ти дам парите. Ето ти 300 долара и още 1000лв. за този големия патарок.

 Ех, това гражданите са много прости хора, моя патарок на село, дето го гледам, Пешо, не е паторок, а е гъсок, тоя пък от къде го е виждал. Сигурно и той е от село, не може да ме заблуди лесно мен.

Ама като извади парите, забравих ума и дума. По-силно ще съм ги пернал със струята отколкото мислех, плаща предварително. Явно сега ще ходим да яздим кобилите. Взех парите 30 по десет - точно както си ги бях представял, като ти дават - вземай, като те гонят - бягай, те почнаха да сгъват джундуриите, облякоха се момичеата, аз също, понечвам да си тръгвам след тях, ама обърках стайте. Влизам. Там. Онази. Русата. От рева размазана цялта като клоун. Жените така си реват. Тъкмо понечвам да изляза. Тя ме спира и пита:

- Това там го каза, защото съм дебела и грозна, нали ?!

- Не, не си, виж, много си хубава и лека, като две кофи тор си, не повече - да видят те, че ние селяните съшо можем да правим комплименти - даже ми дадоха пари, ако искаш на сладкарница може да отидем.

 - Приятелят ми след малко идва да ме вземе с Мерцедеса, много хубаво ми беше - казва тя.

 - Какъв магарцедес, аз навън кобилата съм вързал... обеснявам. Тя изведнъж скача и ме целува в устата, с нейната уста. Лелииии. Познаваме се от няколко часа, а тя няма срам, няма нищо - да ме целува така. И приятел си има. Пфу, развартена работа, това столицата. Ай сиктир. Озъртам се наляво, няма никой, надясно, пак същото. Тези ги няма. Явно са яхнали кобилите. Само да не се върнат да си искат парите.

Бързо си тръгнах аз. Отвързах кобилата. Пак давам сено на зверовете. Пак "бииип". На 20км кобилата спря. Пак съшата процедура. Даже успях да стигна навреме за детското. Оправих мойте работи. За кобилата, не се наложи да обеснявам - той Бай Цоню се бе напил и къртеше.

С тези 1000лв. купих ляб, бобони и ракия.

А 300 долара залепих като тапети из стаята и сега си ги гледам. Лелии. Малиии. Дедииии. Голям Кеф. Стана по-хубаво откакто си го предстаях.

 След няколко месеца, около селото взеха да обикалят едни с големи коли, да ме търсят, аз се крия в нас, не си показвам носа, за парите явно идват, усетила са какво е станало. Лъжат, че някакъв филм е станал голям хит на запад, че съм бил прочут, че милиони щели да ми плащат. Сиромах човек - жив дявол, не можеш лесно го преметна.

Едно лято само онзи - режисьорчето, ме намери на къра, помоли му да му дам от онова бялото, че му никнела коса от него.

 Какво да правиш хора сме - трябва да си помагаме.

  Годините минаваха, реших, че се нуждая от някой, който да стои до мен, баба и дядо вече не бяха толкова пъргави, колкото едно време и не смогваха да угодят на всичките ми прищевки.
 Минах през десет планини в деветата, препувах десет езера, осем локви, три фонтана и накрая достиганах един велик мъдрец на име Евгени Минчев:
- Какво да правя с живота си, мъдрецо - запитах го с напевен тон.
Той помисли малко, бръкна си в дупето, нарисува си мустачки, след което си облиза пръста, почеса се и замислено каза:
- Намери си мъж, бе коте.
Дълго мислих над завета на двамата, реших да послушам баша си (палавата усмивка на г-н Минчев ме притесни малко).
И така започнах да търся тази жена по вестници - там все ми пишеха 50-100лв., аз се замислях малко (от много ме боли глава) и им отказвах, не исках да им вземам пари за любовта си, по интернет (там всички бяха омагьосани, защото на снимките бяха като принцеси, а като се видехме бяха като жаби и колкото и да ги целувах, не се променяха на принцеси), казах на баба, но след като доведе няколко нейни наборки, се отказах.
Тръгнах да Я търся по широкия свят - през десет града в квартала, осем махали, три палатки и четири села, накрая я намерих в една пещера.
Как изглеждаше ли ?!
- Ами нали знаете Анжелина Джоли... въобще не прилича на нея, ако трябва да я оприлича на някой филмов герой, би била смесица между Ам-гъл (само дето той имаше по-гъста коса), Хищника (той се къпеше по-често де), оня жираф Мелман (от едно анимационно филмче, дето му забравих името... там за едни животни, дето избягаха от една зоологическа градина и отидоха на един остров) и все пак имаше нещо хубаво в нея...
- Сега нещо за мен, ами нали знаете Брад Пит... въобще не приличам на него, ако трябва да се оприлича на някой филмов герой, то бих се описал като смесица между Мечо Пух (ама не ям мед, защото имам само 2 зъба и си ги пазя, горният да беля доматки с него, а долният да отварям капачки и да дупча билети, ако искате вместо на 305, можете да си дупчите билетчета на мен, дупките са същите), Тарзан (цял живот все сред маймуни живея), Симба - Лъвчето от "Цар Лъв" ( обичам да ме чешат зад ушите, по гърба, по коремчето и имам косми по гърдите - грива един вид) и Шрек (е той е маниак на тема хигиена, къпе се 2 пъти в годината, то и аз се къпах веднъж като ме валя големия дъжд '99 г... мъка, мъка... казвам ви)
Ами в общи линии това е, ако ви вълнуват други АФтУбиУграфичбни данни, то ето ги:

Роден: Отдавна
Място на раждане: На селу
Адрес: У къщи, ва
Телефон: Аз да не съм Александър Бел
Факс: А без цветя, кино и бонбони (желирани "Харибо), не се Факам !!!
Националност: Националист
Социално положение: социално слаб
Трудов стаж: три дена на един строеж, кражбите и затвора броят ли се?!
Образование и обучение: - Две ясли - Три детски градини (от последната ме изгониха несправедливо)
Основно: ЕСПУ=Елитна Селска Гимназия за ПичовИ УлигофренИ
Средно: ЕГ - Татко, съжалявам, че не ги изпи тези каси с уиски, а се наложи да ги даваме на директорката...
Висше: Тез ги писах, не си внимавал/а/ нещо.
Квалификации: ПроЗт (в случай, че не сте разбрали) или не тъп по-скоро, защото като ме ядосат и си бия главата в стената и става много остра на места, изпълнителен (само ми кажете къде да отида да набия някой, да изям или изпия нещо) и работлиФ
Езици: Телешки, благодаря.
Мерки:
Височина: 187 см
Тегло: 98-140 кг.(зависи колко стероиди съм вземал)
Гърди: 140см. (Памела, Преслава и т.н. пукайте се от яд)
Талия: 78см. (Като си правя кола маска лятото я докарвам към 60см.) Дупа: 92см (като смъкна още 2 см. и отивам на "Мис България" - гласувайте за мен)
Други данни: Не пия, не пуша, чета (лошо), готвя (някой път даже и се яде), чистя, пера, чинии мия, не гледам мачове, не псувам (много), въобще Мъжа мечта съм!!!

Освен това съм много добър в леглото - мога да спя с дни...

Ще има и още... може би, а може би не ;)