Посвещавам го на човека, който ме учеше, че няма утре и живеем само днес.
Безкрайна върволица от хора се точеше сред също толкова безкрайно ягодово поле. В средата имаше оградено място с черна дупка в земята, а над нея светещ отвор в небето.
На опашката бяха подредени по един, облечени в бели нощници, като тия в болниците. Имаше от малки деца до старци, дори и бели бебешки колички, които се движеха сами и мъничетата в тях плачеха неистово.
Повечето хора стояха чинно, но имаше и такива, които стигайки до оградата започваха да крещят:
- Изчакайте!!! Имам още работа тук... Трябва да кажа...
Някои пък бързаха напред, повтаряйки:
- Извинете, че ви пререждам, но искам да вляза! Времето ми е дошло. Не мога да чакам!!!
Наближаваше неговият ред.
- Моля заповядайте!!!
Влезе и видя, някакъв човек пред стъклено бюро, който гледаше в дебела книга. До него стояха други двама.
- Кажете вашия номер?
- 911. ...