Основната характеристика на моментите, е че са временни. Звучи толкова тъпо, че чак се доближава до гениалност, като изказване на футболист.

   Баща ми смяташе, че всичко в живота е временно, и затова не трябва да му се отдава голямо значение.

 Аз също, и мисля, че това обяснява многото неуредици в моят живот.

  Някой път малки и несъществени на пръв поглед неща определят по-големите:

Например времето, в което ще се родиш;

Мястото, където ще играеш по улиците;

Детската градина, училището, комшиите и роднините от близкото обкръжение, дори климатичната зона, и слънцегреенето през деня, на планина ли си се родил, в равнината, или до морето, всички тези доста случайни фактори определят в крайна сметка хода на твоя живот.

    Аз се бях родил в град до морето, в място където хората по традиция работеха в кораборемонтния завод, и този квартал естествено, раждаше предимно корабостроители. Момчетата. Момичетата ставаха продавачки или учителки

Кварталът просто беше близо до завода. Затова.

  Затова и сутрин се чуваха корабните сирени, пробиващи мъглата в канала, затова вятърът носеше мириса на водорасли, на гнилоч, на масла, мириса на креозот от траверсите от жп линията, шумът от ударите по ламарините в доковете и на стапелите, прахоляка от бластирането и миризмата на прясната боя.

  Ако баща ми беше купил къща зад Окръжна болница на времето когато дошъл в града, и ако други не я бяха капарирали преди него, сега най-вероятно щях да бъда доктор, защото този квартал раждаше предимно доктори и секретарки за общината. Така както центъра раждаше икономисти и висши функционери на партията, които пък бяха заграбили и изгонили от жилищата бившите собственици - банкерите.

Но както се казва - ако баба ми беше мъжка, друго щеше да е, но е безсмислено да го мислим.

   Истории..много са.

И са различни. Не помня много истории. Помня моменти. Така става когато човек е разсеян и слабо паметен, времето губи своето вездесъщо значение.

Ето един:

 Рано сутрин е. Събуждам се и е студено. Бързам да стана защото съм на училище. Сестра ми се е завила като пашкул. Майка ми вече а станала, направила ми е чай, препича ми две филийки направо върху котлона. После изчиства изгорялото с нож.

Малко масло отгоре, ухае много хубаво.

  После ми намества яката на ризата, проверява ми дрехите и се засмива на уплашеният ми поглед. Няма нищо страшно, казва, и ми отваря вратата. Излизам, и в сутрешният здрач чувам крясъците на гларусите. Те са тъжни, и едновременно с това възторжени. Хладно е. Това беше много отдавна

    Сега аз и правя кафе, защото и пада кръвното. Правя и два сандвича, слагам ги в чинийка и и ги давам.

Много са, казва ми тя. Искам да и оправя якичката на дрешката, но не вдигам ръка, зная, че ще се разсърди.

Виждам изплашеният и поглед който сякаш търси и пита дали знам какво има там отвъд завесата. Нищо не знам, но се усмихвам. Какво да има? Зад всяка театрална завеса се крие просто истината. Логично е.

И да те е имало, все едно, че те е нямало, нали? Така разправят..

И разбирам, че времето е това нещо, което държи и свързва тези два отделни момента заедно, и че то няма никаква друга функция, освен като спойка на нашите моменти. Времето е лепило.

Харесва ми, че мога да върна това, което съм получил.

   Хубаво е да остаряваш заедно с някой друг. Човек не разбира, че остарява, защото остарява заедно със своето обкръжение, и бавните промени не се забелязват.

Но един ден поглеждаш продавачката в магазина, където не си ходил отдавна, вглеждаш се в очите и и в бръчките появили се покрай тях, и нещо те жегва.

Стига бе, викаш си, не може да бъде. А то може, и още как.

  Ставаш като дърводелски метър, ръждясал. Спомняш си времето, когато чувстваше силата в ръцете, и в краката си. Слънцето, което напичаше от изток рано сутрин и ти светеше в очите, протягането, и чувството на едно доволно и отпочинало тяло. А сега сутрин скърцаш докато се развиеш и станеш от изтърбушеният креват. От годините е. И изтърбушването, и скърцането. И от влагата в този скапан град. Мускулите ти изчезват, и кожата остава да виси на тези кокали също като на спукан балон.

  Гледаш новините и псуваш. Също като дядо си. От тъпата държава е. А може и мястото да е проклето.

Тия младите...нищо не става от тях. Завиждаш. Всичко става от тях, те имат още много лепило за моменти. Нищо не става само от тебе, но те е страх да си го признаеш, понеже си профукал всичко, а на среща - едно нищо.

  Между всички поколения зее пропаст, стоварва ми се отгоре тази мисъл. А пропаст не се запълва. Над пропастите ся изграждат мостове. Мостовете, те винаги са ми приличали на протегната ръка..

Тогава в тези светли сутрини мислех, че всяка трудност се възнаграждава.

Всяко добро дело, всяко доброволно поето задължение. Имаше такива моменти.

Сега знам, че нищо подобно не съществува.

Но съм много доволен, че така съм решил, и че така съм се отстоявал, или поне съм се опитвал, въпреки, че няма никакво значение.

Благодарен съм на времето за моментите, в които разбирам кой съм.

  Вчера чух една песен и нещо някъде ми изщрака.

Беше един стар шлагер, в който имаше класическо пиано и денс ритъм, там смесваха Шопен заедно с дъждовни дни, тъжни настроения и любов.

Такива песни създават пряк път между моментите.

Тази песен ме връщаше в момента когато за пръв път си харесах едно момиче и когато за пръв път се влюбих. Чисто платонически, разбира се.

Боже, колко беше красива.

Сега, в този мой момент, виждам че не беше чак толкова красива, но какво от това.

Всички сме грозници, само не и за майките ни. Те не гледат с очите, но със сърцето си, както прави човек винаги, когато е влюбен.

Въпреки всичко и оправям якичката.

Тя продължава да говори за стари спомени, и да сглобява от тук от там истории. Има нещо добро в тишината след това.

После вземам и оставям празната чиния в мивката.