Момиче в каросерията
Селото на баба е голямо и оживено, или поне беше. Видях го миналото лято на язовира, когато с брат ми тъкмо бяхме хванали няколко слънчака и щяхме да палим огън да ги печем. Петърчо се появи изневиделица с дървена лодка, разприказва се както никога и тогава се сетих да разкажа от неговата история. Или поне това, което знам. Но да започна от по-младите му години.
Той беше добряк, работяга и най-важното чудак. Ако имаше някъде работа за вършене, викаха Петърчо. Ако някоя крава се телеше, пак търсеха него. Особен екземпляр – дребен, мълчалив и прикрит по природа, но носа му работеше със същата сетивност на ловджийско гонче и където имаше далаверка, я грозденце да се краде, я нещо друго – той пак имаше участие. Ходеше винаги препасан с черна чантичка – колан на кръста, от онези, които носеха пазарджиите едно време; освен това имаше мобифон и дружеше с бабаитските деца. Един ден, из дворовете потегли слух, че същия намерил злато. Разтегли се новината като локум, наредих ...